Посвещам тази глава на suleimo и donkooooo, чийто топли коментари ме накараха да обърна отново глава към този леко позабравен проект. 

К. Иванов, 02.07.2014 г. 08:07 часа сутринта. 

Глава четвърта

Оцелелите

 В началото се паникьосах. Не знаех какво да правя. Помислих, че ще се натъкна на група ловци на глави или канибали от долните слоеве. Вече не бях на 35 метра под земята, а на 400 или някъде толкова.  Нямаше обаче къде да се скрия. Наоколо нямаше дупки, нито големи камъни, зад които можех да се прилепя.  Затова просто се присвих и извадих ятагана си.

 В далечината блесна зеленикава светлина от фосфоресциращ фенер и силуети, сивкави и далечни, започнаха да се приближават. Аз стоях, леко присвит и готов за бой, чакайки да ме забележат. А те бързо ме забелязаха.

 Викът „Ехо?” ме накара да изляза напред и да се приближа. Хората насреща вдигнаха ятагани и револвери. Но щом пристъпих в светлината на фосфоресциращия фенер, се изненадах дълбоко и изпуснах ятагана си.

 Пред мен стояха част от групата, с която бях тръгнал надолу. Вярно, върху лицата им имаше мрачно було, дрехите им бяха разкъсани, а ръцете им- окървавени и мръсни. Фенерът бе с липсващи части от стъклата, а ятаганите бяха потъмнели от кръв.  Торсовете на мъжете се разширяваха и свиваха енергично, това издаваше факта, че са тичали.

 – О, Дамир, това си ти!- рече Азвар, един от мъжете отпред.- Мислехме, че подземниците са те хванали. Но къде беше? Мислех, че още ме следваш в онези тунели, но когато аз, Малкар и Зелкир спряхме и започнахме да търсим другите, установихме, че те няма. Затова когато намерихме част от останалите, решихме да се върнем да те потърсим.

 Преди да довърша разговора, искам да вметна, че всички думи са предадени по памет или малко или много поукрасени и сглобени от мен, тъй като събитията, които разказвам, станаха преди доста време. Та, аз отговорих:

 – Паднах в една дупка наблизо. Явно здравата съм си ударил главата, та да  изпадна в безсъзнание. Нещата ми са невредими, само главата още ме боли и опипах дясното си слепоочие (поне така мисля, може и да беше лявото). Там имаше масивна цицина.

 След като изясних какво е станало, се присъединих към групичката оцелели. Попитах дали имат храна, и те ми показаха нищожните си запаси. Аз потърсих храната, която имах в торбата си, и разбрах, че част от нея е леко мокра, но въпреки това подпомогнах малко групата, като разделих един сандвич поравно и раздадох на всички. Останалите два оставих за по късно.

 Големият проблем беше водата. Ако събирахме капещата от тавана, щяхме да умрем преди да имаме десет глътки. Затова решихме да се върнем при локвата и да я пресушим. Дори водата да бе мръсна заради скалите и почвата, през която бе минавала- трябваше ни.

 Така се сдобихме с един мях вода и допълнителни запаси у някои от нас. По сметка щяха да ни стигнат за около ден и половина, а ако пестим- два дена и половина.

 Планът ни бе прост: да се качваме колкото се може по нагоре, защото предположението на Азвар беше, че наблизо има колония на подземници. Честно казано, бях съгласен с него. В том 15-ти на енциклопедия „Подземус”  подземниците бяха разгледани надълго и нашироко и беше споменато, че те живеят на огромни групи от по 100-200 индивида накуп, споени в стройна система с „търтеи” работници, войни, размножителни   индивиди  и военни главатари. Знам, че принципно изглежда странно, но подобна система имат мравките, термитите и бръмбарите-скалокопачи, които се срещат в пещерни системи като Дакраулските катакомби.  Само дето подземниците са доста по големи, малко по разумни и сто пъти по опасни.

 Следващите дни нашият отряд пропадаше в хаоса на собствената си малка преизподня.  Водата, колкото и пестеливо използвана, бе на свършване, а дребните глътки, които вземахме през половин час, заквасваха гърлото ни за няколко минути. Гладът също бавно се превръщаше в проблем, а енергията ни изтичаше , докато обикаляхме безкрайните коридори и търсехме стълби или места, където да се изкачим нагоре. Били сме стигнали предела на умората, предполагам е имало и болка от глад. Помнех ужасната гледка на един от нашите, който, в опит да повърне, не можа, защото стомаха му бе напълно празен. Но, днес, когато пиша това с пълен корем, с чаша кафе и бисквити до себе си, не мога да оценя истински глада, който тогава изпитах.

 Мисля, че прекарахме така около три дни, като последният ми се губи в мъгла. Явно бях доста изгладнял и попаднал в нещо като делириум, за да изгубя толкова голям отломък от собствената си памет, особено по време на онези помнещи се цял живот приключения.

 След това спомените ми се завърнаха. Помня тези минути сякаш са се случили преди половин час. Помня  отварянето и избистрянето на погледа ми, помня странната тежест в стомаха, непривична за доскоро изгладнелия до несвяст мой организъм; помня миризмата на пот и мъхове, която се разнасяше насред странната клетка, в която се намирах- издялана каменна килия, чийто решетки бяха причудливи сталактони. Помня и ужаса, завладял ме тогава.

 Всички мои другари бяха в същото помещение, като половината бяха потънали в безсъзнание, а другите се бяха събудили и мрачно шепнеха помежду си. Приближих се до двама шушнещи се и зашепнах редом с тях.

 Узнах, че никой не знае как точно сме попаднали тук. Изпаднали в състояние на живеещи в мъгла, сме загубили представа за времето, ориентацията и събития. Само великанът Партир, човек достигнал два метра и имащ масивно телосложение, помнеше част от събитията. Той ни разкри ужасяващата истина: бяхме нападнати и затворени от подземници!

 Из тялото ми се разнесе ужас и повярвах на всички истории и книги, които разказваха за подземниците и ги представяха като диваци, канибали и зли човекоподобни уроди. За третото бях сигурен, за първите две се съмнявах, но в миг повярвах и на тях с цялото сърце. Едва след тези случки осъзнах какви неща прави адреналина с ума и сърцето.

 Прекарахме известно време така, а другите хора от нашата експедиция един по един се будеха и откриваха в какво ужасно състояние се намират. Не всички успяха да запазят самообладание, макар че в Залата на спящите рицари разказваха, че са убивали подземници толкова лесно, както са стъпквали мравки. И макар да бяха добри и снажни мъже, се бяха свили в ъглите и говореха несвързано за това как ще ги разкъсат, опекат и изядат.

 Само няколко човека, сред които и Партир, не показаха никакъв страх, ако изобщо усещаха такъв. Докато гледах мрачния и умълчан, но напълно безстрашен великан Партир, имах усещането че този човек има корабни въжета вместо нерви[1]. При това говореше напълно трезво и без да показва някаква силна емоция. И до днес този гигант е един от най-хладнокръвните хора, които съм виждал, по непоколебим дори и от принц в борба за трона в своето кралство.

  Историята на Партир съвсем скоро беше потвърдена за нещастие на всички ни и за още по голямо на малкото скептици, които не вярваха в разказа на неумелия в ораторството, ала смел човек. Потвърждението се състоя в това  един подземник да ни донесе няколко големи купи с подозрително миришеща каша и голяма кана вода, като ни сервира храната, естествено, без прибори.

 Гладът обаче вече не ни мъчеше (мисля, че споменах странната тежест в корема) и паниците доста време останаха непипнати, за сметка на водата, която дружно изпихме за половин минута. След като утолихме жаждата си  няколко човека, сред които и аз, запитахме Партир знае ли нещо за тази необичайна липса на глад в стомасите на нас, тези които до скоро бяха на прага да припаднат от липса на храна.

 Великанът ни разказа как преди да изпадне в безсъзнание като всички други е видял през мъглата, спуснала пред очите му, как подземник набутва малко, бронзово- златно плодче в устата му.

 Аз започнах усилено да мисля. Имаше няколко плода, за които знаех, че могат да заситят човек с малко, включително рядката драконова малина. Но не бях чувал за такова растение, което расте под земята или такова, което се намира близо до Дакроул. И тогава си спомних една стара статия от енциклопедия „Подземус”, някъде от том осми… И тъкмо се сетих и понечих да произнеса името му, когато Азвар, стоящ наблизо докато течеше разказа, извика:

 – Кехлибарена подземна мандарина!

 За незнаещите мои читатели, ще поясня: кехлибарената подземна мандарина е изключително рядък плод, който израства от странни семена, извиращи от дори по рядко срещания бурен Keclibarus mandragorus, или иначе казано, кехлибарена мандрагора. Тя вирее дълбоко в пещерите и ражда 3 семена на 10 години. Въпросните семена са твърди като камък и покълват единствено, ако се засеят в издълбана дупка в скъпоценен камък. Плодовете са малко и дребни, но изключително питателни. От този вид мандарина (назована така заради прилика по размер с тропическото плодче) се прави една от най-скъпите напитки в Дакроул- коктейлът „Кехлибарени рубини”.

 Странното беше, че кехлибарената подземна мандарина растеше на втори и първи слой, максимум на трети, където имаше скъпоценни камъни. Но тогава как се бе озовала у подземници от 6-ти и 5-ти слой?

 С Азвар завързахме диалог за тази мистерия и се увлякохме, докато пред клетката ни не дойдоха група подземници. Какво стана след това, ще разберете от следващата глава на тази книга, драги читатели. Отгърнете страницата.