Тъмна нощ. Тъмна улица. Черна кал. Ти вървиш. Сляп за всичко. Чувстваш само собствената си болка. Къде си сега? Има само тишина и болка.

Боя се - от себе си или от теб? Какво да правя? Действителност или поредният лош сън?

Имам една минута да помисля за живота си.

Ти не си тук, аз отново съм сама, като изгубено дете в недрата на големия град. Но той ме приютява... Чува мислите ми...

Тъмна нощ. Тъмна улица. Черна кал. Студен дъжд измива сълзите ми. Викам името ти...

Аз бягах, пълзях, опитах се да бъда себе си, да разруша стените и да хвана ръката ти, преди да падна. Аз го вярвах и го търсих, и го виждах. И се молих отново и отново.

Правиш стъпки. Заслепен. Объркан. Изпитваш страх. Изгубил си душата си. Нараняваш себе си. Не знаеш къде си. Не знаеш какво е това пред теб. Не ме виждаш, макар че съм там...

Аз викам, но ти не ме чуваш. Крещя, проклинам, моля се. Тичам, препъвам се, падам и отново бързам да съм с теб, дори когато тъмнината заплашва да погълне и двама ни. 

Дали ще ме видиш? Поне този път. Дали ще разбереш? Дали ще почувстваш? Дали ще подадеш ръката си?