1.

Петимата мъже бяха заели две съседни пейки в кварталната градинка. Беше горещо и задушно, но дърветата тук им даваха известна прохлада.

Погледите на всички бяха насочени към отсрещната сграда. Тя представляваше стара триетажна кооперация. Не беше добре поддържана, но си личеше, че някога е била архитектурно бижу.

Говореше най-едрият от петимата:

- Ще отделим една седмица да проучим добре нещата. Няма да имаме втори шанс и не трябва да правим грешки!

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Мъжът, чието име беше Димо, продължи:

- Ицо, от утре искам да следиш жената денонощно. Ще се сменяте с Андрей. Записвайте всяко едно нейно действие, колкото и незначително да ви се струва. Трябва да знаем кога къде ходи и да изберем най-подходящия момент да действаме.

Жената се казва Виктория Димитрова, около седемдесет и пет годишна вдовица. Както ви казах, имала сестра във Флорида, която наскоро починала и оставила доста пари и бижутата си на Виктория. Стойността е около половин милион долара!

Някой от останалите подсвирна с уста.

- И за наше щастие, от съвсем сигурен източник знам, че жената разполага с около двеста хиляди долара в банка. Други сметки не притежава. Нали разбирате какво означава това – бижута за около триста хиляди долара трябва да са някъде в дома й!

Настана въодушевление. Някой дори си отвори една бира.

- Слушайте сега, след два дни Тихомир ще спре телефона на Виктория, кабели ли ще реже, друго ли, той си знае. Артьом, ще се представиш за телефонен техник и ще я посетиш уж да отстраниш проблема. Докато той е вътре, Тихомир ще оправи повредата, но трябва да даде на руснака достатъчно време да огледа апартамента. Артьом, ако можеш, снимай! Трябва да се запознаем с разпределението в жилището и предварително да определим местата, на които е най-вероятно да открием скъпоценностите. Внимание, ето я, излиза!

От вратата на кооперацията се показа една жена. Личеше си, че е доста възрастна, но фигурата й беше учудващо изправена. Под шапката с широка периферия се виждаше, че косата й беше боядисана в рус цвят и прическата й беше модерна и поддържана. Устните бяха силно начервени и носеше огромни слънчеви очила. В ръцете си жената държеше едно кученце от породата „Йоркширски териер“.

- Ама тя си имала пазител! – каза Ицо и се захили. – Този пудел да не ни провали работата, а?

- Това не е пудел – обади се Димо, - йоркширски териер е. Ходил съм  на кръжок по кинология.

- А за мен всички дребосъци са пудели някакви.

Виктория тръгна наляво по улицата и на ъгъла се срещна с друга жена, която беше приблизително на същата възраст и също водеше куче. Наблизо имаше зоомагазин и двете се отправиха към него.

2.

Облечен в брандиран гащеризон на телефонната компания, Артьом въздъхна пред вратата на апартамента на втория етаж и се опита да се концентрира преди да натисне звънеца.

Той беше най-младият в групата и се беше присъединил съвсем наскоро. Кражбите не му бяха съвсем по вкуса, но беше затънал в дългове, беше взел заем от неподходящите хора и сега му се налагаше да върши неприятни неща. Единствено майката на Артьом беше рускиня, но той приличаше на дядо си по майчина линия и затова всички го смятаха за руснак и го наричаха така.

Възрастната жена го прие любезно и изрази радостта си от бързите действия на телефонната компания. Въведе го във всекидневната, кучето не изръмжа, завъртя опашка и после се сви в ъгъла.

- Миналата седмица дойде Ваш колега и оправи телефона, но ето пак се развали!

- Съжалявам, сега ще го погледна.

- Много ще съм Ви благодарна. Трудно е без телефон за една стара, самотна жена.

След малко добави:

- Опекла съм чудни банички. Искате ли да хапнете? Имам и готово кафе.

При тези думи Виктория се отправи към кухнята, а Артьом се зае със задачата си да разгледа и снима обстановката.

Той  разглобяваше телефона, когато в стаята се разнесе ароматът на току-що изпечени банички и разбра, че Виктория се е върнала. Тогава Артьом чу някакво щракане зад гърба си.

В този момент застина, защото добре познаваше този звук.

Обърна се и видя насочения към него пистолет.

3.

Димо нервно пушеше и гледаше новините по местната телевизия. От вчера нямаше връзка с Артьом и това го побъркваше. Симпатичната говорителка каза:

„Нагъл обир е извършен в дома на възрастна жена. Потърпевшата е била упоена от непознато лице и от дома й са задигнати бижута с огромна стойност. Спомените й са неясни, но според съседи малко преди инцидента, жената е била посетена от служител на телефонната компания. Мъжът се издирва.

Умоляват се всички граждани, които имат някаква информация по случая, да се обадят на редакционните ни телефони. Анонимността им е гарантирана.“

- Идиот! – изкрещя Димо.

Очите му яростно светеха, а цигарата се скъса в ръцете му от силното стискане. Гневът му бе насочен към Артьом, но ясно осъзнаваше, че самият той беше глупак. Да се довери на това момченце, което едва познава!

С този удар можеше да се пенсионира, но ето че един хлапак го беше изиграл! Реши да събере останалите момчета от групата и заедно да потърсят Артьом. А когато го намереха... При тази мисъл Димо потрепери, изпълнен с жлъч.

Да, веднага трябваше да се обади на момчетата. Той тръгна към телефона, но изведнъж се стъписа. Ами ако и някой друг от тях беше замесен? Как можеше да бъде сигурен? Не, „на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата“, помисли си Димо. Сам щеше да се заеме с разследването.

4.

Трябваше да се срещне първо с Тихомир. Не знаеше какво точно очаква да научи от него, но това му се стори разумен ход.

- Знаеш ли къде е Артьом? – директно дойде на въпроса Димо още с влизането си в квартирата на Тихомир.

- Не, защо не му се обадиш? – учуди се Тихомир.

- Телефонът му е изключен. Кога го видя за последно?

- Вчера, когато си играехме на телефонни техници, ха-ха – отвърна домакинът.

- Питам те сериозно! Видя ли го да излиза от дома на Виктория и кога?

- Да, малко се позабави, след като вече бях отстранил повредата. Но не сме разговаряли.

- Той носеше ли нещо, забеляза ли? – отново зададе въпрос Димо.

- Куфарчето си с инструменти.

- Накъде тръгна?

- Сигурно към дома си, но защо питаш?

- А ти какво направи след това? – каза Димо, игнорирайки въпроса на събеседника си.

- Аз ли? – стресна се леко Тихомир.

- Да! – кресна Димо.

- Ходих на симфоничен концерт, ха-ха!

Димо го изгледа строго.

- Играх билярд в „Ботуша“, разбира се.

Димо си тръгна, но една мисъл не му даваше мира. Беше му се сторило, че Тихомир печели време с плоската си шега за концерта. Обаче знаеше кого точно да попита дали наистина е бил в „Ботуша“ по това време.

5.

На другия ден Димо пиеше кафе на бара в любимото си кафене и се опитваше да заговори седналата наблизо девойка. Тя обаче не му обръщаше особено внимание, даваше само кратки едносрични отговори и той бе принуден да си говори с бармана, който четеше вестник. Заведението беше почти празно и нямаше много работа.

Димо сложи още едно захарче и отново разбърка кафето. После затвори очи и вдиша аромата на топлата напитка.

- Ето, че във вестника съобщават нова информация за случая с откраднатите бижута – каза изведнъж барманът.

- Така ли? Какво пише? – с престорено безразличие попита Димо.

- Намерили са телефонния техник, нали го издирваха,  т.е. той сам им се е обадил.

Димо изтръпна. Защо това момче вършеше глупост след глупост? Сам да се набута. Дали щеше да го издаде?

- Дай да погледна! – след малко каза Димо.

Мъжът зад бара му подаде вестника. Имаше кратка статия, в която не се съобщаваха никакви подробности, освен че телефонният техник сам се бил обадил в полицията. Отдолу обаче, имаше снимка. И Димо неразбиращо се загледа в нея, защото този човек бе напълно непознат.

6.

Вече се свечеряваше, когато Димо се прибра в дома си. Реши да си сипе едно уиски и да си почине малко. Ситуацията му изглеждаше твърде объркана и реши тази вечер повече да не мисли нито за Артьом, нито за бижутата.

Но съдбата му бе решила друго, защото точно когато се отпусна с чашата на дивана, някой звънна на вратата. Той се изправи с неохота и отиде да отвори.

Погледна през шпионката и почервеня. Усети, че кръвта му се качва в главата и слепоочията му пулсират.

- Каква наглост! – възкликна той.

Пред вратата стоеше Артьом.

..............................................................................................................................................

Рязко отвори вратата и беше готов да зашлеви младежа пред него, когато той промълви:

- Трябва да ми помогнеш!

- Какво? – гневно извика Димо.

- Не съм виновен, нека ти обясня! – Артьом го гледаше право в очите.

Димо пое дълбоко дъх и след малко изръмжа:

- Слушам!

- Не съм откраднал аз бижутата! Когато отидох в дома на Виктория, се оказа, че малко преди да пристигна действително е имало повреда и е идвал истински техник от телефонната компания. Когато ме видяла, не се усъмнила, а решила, че идвам да довърша работата на колегата си. Но с течение на разговора й станало ясно, че аз нямам представа за посещението му. Нарочно каза, че е идвал преди седмица, а аз трябвало да бъда наясно, че се е случило в същия ден. И тогава заподозряла нещо нередно. Докато работех нещо по телефона, изведнъж опря пистолет в гърба ми и ми каза да си тръгвам. Така и направих, кълна се!

- И как очакваш да ти повярвам? Ти защо изчезна? – крещеше Димо.

- Защото от новините разбрах за обира и че издирват телефонния техник. На мое място всеки би се покрил. А и не бях свършил работата. Едва сега разбрах, че са го открили и са установили, че той не е замесен. И ето ме!

- А тя не е ли споменала, че са я посетили двама техника?

- Странно, но не. Явно след като е била упоена, някои спомени й се губят.

Димо вече се беше поуспокоил и видимо поомекнал попита:

- Имаш ли представа кой може да я е упоил?

- Не, но се чудя защо Ицо и Андрей не казаха, че е идвал телефонен техник, нали те я следяха денонощно!

7.

Не му се искаше да повярва, че Ицо и Андрей са го измамили. Точно те двамата бяха най-старите му приятели. По-скоро предполагаше, че са се разсеяли. Все се надяваше, че Тихомир ще се окаже виновен и няма да го заболи толкова, но засега нещата сочеха друго. Беше потвърдено, че е играл билярд в „Ботуша“.

Завари и двамата в дома на Андрей. Пиеха бира и имаха доста посърнал вид.

- Кой от вас проспа идването на друг телефонен техник в дома на Виктория?

Мъжете гузно мълчаха. Бяха научили какво се е случило.

- Питам още веднъж! – изкрещя Димо.

- Станало е, когато аз бях дежурен – измрънка Ицо.

- И КАК е станало? – не криеше гнева си Димо.

- Наистина не знам. Не съм откъсвал очи от дома й. Никакъв техник не е идвал.

- О! – възкликна мъжът, най-вероятно се е телепортирал?

- Ами - все така мрънкаше Ицо, - ходих за цигари, но ме е нямало точно две минути.

Димо беше бесен. Отвори уста да каже нещо на Ицо, но се спря, обърна се и си тръгна, като ядосано тресна вратата.

8.

Разхождаше се умислен по тротоара в близост до дома на Виктория, когато забеляза от една къща да излиза чернокоса жена с куче. Позна я, същата дама беше видял онзи ден да отива с Виктория в зоомагазина.

- Много красиво куче, Ваше ли е?   заговори я Димо.

- Да, прекрасната ми Дейзи. Очарователна е, нали?

Димо кимна в знак на съгласие и погали кучето зад ушите. Дейзи замаха с опашка.

- На колко години е? – попита мъжът.

- На три – отвърна гордо жената. – И вече е печелила конкурс за най-красиво хъски миналата година.

- Май съм Ви виждал и преди – каза Димо, с Вас имаше и едно Йорки...

- Ах, да, кучето на Виктория, горката! Тези дни за съжаление не съм я виждала. Е, довиждане, Дейзи няма търпение да се разходим.

Димо остана замислен за известно време и после реши...

9.

Димо се беше изтегнал на дивана си и пушеше. Този път не беше нервен, а се усмихваше. Погледът му беше насочен към масата и той се наслаждаваше на огромната купчина накити върху нея.

Мислеше си, че винаги е от полза да познаваш животинските породи. Обикновено човек рядко различава хъски от маламут, но организаторите на конкурси за кучета със сигурност правеха разлика. А този маламут определено не беше печелил конкурс за най-красиво хъски.

Това леко несъответствие беше привлякло вниманието му. Защо лъжеше тази жена? Просто от самохвалство или...И тя самата не беше наясно, че Дейзи не е хъски. Димо бе разбрал, че кучето или не е нейно, или го има отскоро.

Беше си спомнил, че навремето и той взимаше кучето на братовчед си, защото искаше да се сближи със Соня. Разхождаше малкия пинчер с часове в парка, с надеждата да я срещне с нейния лабрадор. Сигурно и тази жена търсеше контакт с някого. Тогава бе получил прозрение -  тя целенасочено се бе сближила с Виктория - една самотна старица, която бе наследила половин милион долара.

Когато я срещна на улицата, дамата тъкмо излизаше с маламута. След като анализира ситуацията, Димо светкавично бе решил да се възползва и да „огледа“ дома й в нейно отсъствие.

Не се беше излъгал и сега резултатът беше на масата – купища блестящи скъпоценности. Тази кражба нямаше да бъде разследвана, защото самата „ограбена“ нямаше да посмее да съобщи за нея. А пък с обира на Виктория Димо нямаше нищо общо. На всичко отгоре, сега не се налагаше да дели печалбата с никого.

В дома на жената бе открил още нещо – една руса перука. Тогава осъзна какво се беше случило. Когато Артьом бе отишъл на оглед, Виктория вероятно е била вече упоена. Заварил е дамата с маламута, която тъкмо била отишла да краде. Тя изиграла ролята на Виктория с перука на главата. Обаче това бил вече втори телефонен техник и тя усетила нередност. Ако бе истинската Виктория, тя би извикала полиция. Но дамата с маламута логично не е имала намерение да замесва полицията, затова насочила към Артьом пистолет и го изгонила. После взела накитите и си тръгнала, а когато Виктория се съвзела, установила кражбата.

Замисли се дали да не смени професията си и се усмихна. Добре се справяше като детектив...

10.

- Два билета до Москва, моля!

Артьом и майка му взеха куфарите и заедно с малкото йорки се отправиха към перона.

- Можеш да си представиш учудването ми, когато разбрах, че първата ми кражба ще е в дома на майка ми – каза младежът и се засмя.

- Извадихме късмет! – отвърна възрастната жена – Ти успя да ме предупредиш и още в същия ден задействах да се направи застраховка, а един приятел от театъра ми даде солидно количество фалшиви бижута, но доста сполучливи. Много внимавах, защото знаех, че от следващия ден ще ме следят зорко.

- А още по-голяма беше изненадата ми, когато в твоя дом ме посрещна една чернокоса жена, а не ти.

- Ами да, не знаехме, че и друг е хвърлих око на скъпоценностите ми. А ми се правеше на приятелка! Но така или иначе, аз вече бях сложила фалшивите накити в кутията за бижута, а истинските вече бях изпратила при брат ми в Москва. Слава богу, пристигнали са благополучно. Тогава аз не знаех кой го е извършил, защото някой позвъни на вратата, аз отворих и без да успея да видя кой е, ми сложи парцала на лицето. Досетих се коя е едва след твоя разказ. Та моята приятелка ме упои и успя да открадне едни фалшификати, с което май й дадохме добър урок. А в действителност тя ми направи услуга, защото полицията откри доказателства за престъпление и получих сумата от застраховката!

- А аз явно съм се държал доста странно от изненада, че не заварих теб в дома ти и тя ме заподозря. Затова ме изгони с опрян пистолет. Чудя се, дали наистина тя е знаела, че е идвал друг техник или случайно го каза?

- Може и да е знаела, ако ме е наблюдавала. Но няма значение. След като разбрах, че ти ще дойдеш, облечен като телефонен техник, аз се обадих в компанията и съобщих, че има повреда и помолих да изпратят човек. Изрично им обясних как да мине през задния вход и твоите авери да не го видят. Така, ако някой беше видял теб, щяхме да имаме доказателство от компанията, че е идвал истински служител. А пък аз услужливо си изгубих паметта и не споменах, че са идвали двама техници.

- И после на мен ми дойде идеята да дадем урок и на Димо, за да не му хрумне пак да ти краде бижутата. Предоставихме му улики къде са накитите и той също открадна фалшификатите. Дали вече е разбрал?

- Не знам, рано или късно ще му стане ясно. Но ние вече ще сме много далеч. Откъде беше сигурен, че историята с хъскито ще го накара да се хване?

- Беше ми ясно, че добре познава кучешките породи. Ако някой собственик на маламут твърдеше, че притежава хъски, със сигурност би му направило впечатление.

- Разбрах кой ме е обрал от твоя разказ. Но тя не знаеше, че аз знам. Затова продължих да имам приятелски отношения с крадлата. Дори й подарих една руса перука. И уж на шега й предложих бас – да твърди пред хората, че нейният маламут е хъски и да видим колко човека ще познаят истинската порода. Аз се обзаложих, че нито един, защото хората казват хъски на всичко.

- Е, извадихме малко късмет и с това, че те се срещнаха, можеше да не се случи.

- Прав си, но съдбата си знае работата!

След малко жената добави:

- Обещай ми, че повече няма да се забъркваш с такива хора! А и вече имаме скъпи бижута и достатъчно пари от застраховката.

На младини Виктория Павловна беше актриса в СССР. Предричаха й блестяща кариера преди да срещне бащата на Артьом.

Но едва сега бе изиграла ролята на живота си.