Дар от тишината
Димитър беше самотен млад мъж, който живееше в малка планинска хижа, далеч от шума на града и забързаното ежедневие на света. Хората в близкото село го смятаха за странник. Той рядко слизаше в селото, а когато го правеше, беше само за най – необходимото – брашно. свещи, малко сол.
Неговият свят беше тишината. Но тази тишина не бе празна. В нея се криеше нещо живо, нещо , което го наблюдаваше и следеше – или поне така усещаше Димитър в дългите зимни нощи, когато вятърът свиреше между дърветата, а луната хвърляше сребристи сенки по снега.
Една такава нощ, докато разпалваше старата печка, дъските на пода под краката му изскърцаха странно. Той се наведе и забеляза, че под тях се крие нещо – малка кухина. С усилие повдигна едната дъска и намери там стар, пожълтял дневник, увит с парче плат.
Първата страница съдържаше само една загадъчна фраза:
„ Тишината крие отговори, които шумът заглушава“
Думите го заинтригуваха. Дневникът принадлежеше на човек на име Андрей – очевидно предишен обитател на хижата. От страницата се разкриваше една история, за дълбоко търсене на смисъл, на нещо, което надхвърля обичайното човешко разбиране. Андрей вярвал, че съдбата не е случайност, а поредица от провидения, които се разкриват на онези. Готови да слушат.
Една страница особено силно заинтригува Димитър:
“ Там където времето се прекъсва, ще намериш своя знак. Но само ако се изправиш срещу това от което бягаш „
На следващата сутрин, когато слънцето едва пробиваше през снежните облаци, Димитър тръгна по указанията на дневника. Те го отведоха дълбоко в гората, да старо дърво с извити клони, което сякаш бе по – старо от самата земя. Под неговите клони, в снега, той откри малък камък, издълбан със странен символ – кръг, разделен на две части. Докосна го и усети странна топлина. В този миг времето сякаш спря. Всичко около него потъна в тишина – птиците, вятърът, дори собственото му дишане. В съзнанието му изникнаха думи, неясни и далечни, сякаш идваха от самата земя:
„ Насочи живота си не към това, което търсиш, а към това , което даваш“.
От този ден нататък сънищата на Димитър се промениха. Виждаше образи на хора, непознати, а в същото време странно близки, сякаш някога бяха част от живота му. Всяка нощ сънищата му го омайваха и нашепваха напътствия. Ставаше плувнал в пот и със силно главоболие. Опитваше се да разгадае поредния сън, който бомбардираше съзнанието му. Зимните нощи са дълги и тишината , която ги обгръщаше, ги правеше още по тайнствени и загадъчни. Така, ден след ден, зимата започна да отстъпва своето място.
Пролетта дойде и Димитър взе решение – остави хижата и се премести в селото. Със спестяванията си отвори малко училище, в което прие деца от бедни семейства. Той им преподаваше с всеотдайност, вярвайки, че това е неговото призвание.
Годините минаваха. Селото се променяше, децата порастваха, а училището на Димитър се превърна в център на общността.
Една вечер, докато седеше под звездното небе, осъзна, че дневникът и онова древно дърво са го водили не към отговори, а към възможността да промени света около себе си.
На последната страница на дневника, която прочете едва след години, пишеше:
„ Провидението не е миг, а път. То не те намира – ти го създаваш“.
Димитър затвори дневника и усети, че животът му е изпълнен със смисъл. Тишината вече не беше негов затвор – беше негов дар, беше негов учител.
© Миночка Митева All rights reserved.
