Навън вали. Загръщам се с топлото си одеяло. Искам да ме отнесе дъждът. Нежно е в този облачен пролетен ден. Като изваяни са белите облаци, разстилащи фини нишки. Студено е и тръпчиво. Някой тихо пристъпва на пръсти зад мен – с безшумни стъпки, с прозрачни нозе. Безплътно създание, фино, чисто, като облак ме доближава и ме докосва с пръсти, едвам доловими. Целува ме иззад мен – нежно, като в сън. Не се обръщам. Около мен се сипе фин снежец, като сребърен прашец. Омагьосана съм. Прозрачно става всичко наоколо и елен пред мен се появява и обръща глава назад, за да ме погледне. Кимвам му – красив е и благороден. Онемявам. Танцувам по ледена пързалка – краката ми сами ме движат, лека съм като перце и се плъзгам без усилие. Вятърът леко се усилва и ме носи, засилва ме по пързалката, не мога да се спра и ето че се озовавам в гората.

И гората се разтваря за мен. Клоните отдръпват се, където опитвам се да мина, път ми правят. Листа потрепват, съчки прошумоляват, хуквам да бягам и искам с всяко дърво да танцувам. Над мен преплетените им ръце прегръщат ме и ме пазят. Сгушена съм в есента на гората, в нейната тиха пътечка. Мълча и слушам притаена. Най-силното мълчание – чува се из цялата гора, чувам себе си, чувам всичко около мен.

Поемам към сърцето на гората – реката. Ширнала се е насред дърветата и тече. Жива е. Събличам се и влизам. Искам да станем едно и да се пусна по нейното течение.