Де да беше разказ...
Днес разбрах, че съм един дъртак загубен!
Преди пет часа от издателството ми пратиха страниран файл на моята книга. Всичко добре, но гледам, на една страница се поместват 33 вместо 37 реда, и 50 вместо 55 символа. Както пожелах при поръчката.
Веднага заподозрях, че нещо не са добре нещата. Отидох до офиса им и какъвто съм карък, натъкнах се на малкия шеф, който е син на баш шефа. Едно неприятно същество на около тридесет години, което преди четири години при печатането на първата ми книга си беше показало нахалните зъби. Още тогава ми се правеше на големия професионалист.
- Вижте - бързо чукна с калкулатора някакви цифри наглецът - като не сте доволен, дължите ми петдесет и три лева за странирането. Направете си го сам.
Опитах се отново да му обясня, но той не ме остави да кажа, че може да допълни съдържанието с няколко нови разказа. И страницата да изглежда така, както аз съм я поръчал. Странирането било въпрос на един час, какво си въобразявам.
- Още от самото начало преди няколко години сте ми неприятен с претенциите си - вече здраво беше повишил тон, та нали фирмата му е бащиния.
- Защо не ми го казахте, когато поръчах книгата - с всичката си наивност попитах аз.
И тогава стана нещо, което ме изуми.
- Идиот! – кресна той – С теб ли ще се занимавам - и тресна хилавия си юмрук с все сила по бюрото, как не си счупи пръстчетата, не знам.
- В такъв случай няма какво да говорим - станах аз и на вратата ме застигна неговото определение за моята скромна персона.
- ДЪРТАК ЗАГУБЕН!
Не му останах длъжен, нарекох го със действителното му име. Ненормалник смотан.
Така моята книга остана някъде в бъдещето.
А, ако ме попитате, издателството се казва „ Рабеф”. Кой съм аз с моите глупости, че да имам претенции. Там какви величия са печатали…
20.09.2013. Любомир Николов
© Любомир Николов All rights reserved.
