1.

Коя съм аз? За какво е всичко? Тези екзистенциални въпроси не ме напускаха. Не можех да се примиря с преходността на всичко, копнеех да се докосна до вечността. Опитвах се да си припомня по интуиция нещо от предишен живот. Със сигурност имаше някаква нишка, някакъв модел, приемственост между тук и там. В крайна сметка ние идвахме на този свят с определен багаж, който се разгръщаше в хода на живота.

Като малка четях ненаситно Достоевски, Сартр и Кафка, макар да не разбирах нищо – не го осмилях и не го осъзнавах. Трескаво поглъщах думите и изпитвах неописуемо влечение, нещо подобно на екстаз, но никога не можех да кажа защо ми харесват. Живеех в мъгла, не можех да боравя с логика, нямах осъзнатост да проправям пътища и въпреки това интуицията и емоциите създаваха едно постоянно поле, моето поле. Бях дошла с дадено светоусещане и още на 10 г. започна да ме измъчва въпросът за смисъла на живота. Едва сега, когато чета екзистециалистите мога да кажа, че разбирам за какво говорят. Но аз и тогава знаех, макар знанието ми да беше чисто интуитивно. Откъде се беше взело то? 

Имах някакво смътно чувство, че в миналия си живот, бях приключила живота си в пиянство и душевни мъки, обязумяла като Ван Гог или психически разстроена като Вирджиния Улф. Не исках да повтарям това, макар да усещах, че то бе някак заложено в гените ми. Не можех да надскоча конфликта на вътрешното разкъсване. Не можех да спра да се боря.

Аз срещу света, това противопоставяне на човека с малко повече интелект, тази мъчителна опозиция и антагонизъм, наистина ме разкъсваше. Сънувах една нощ Ницше и неговата лудост, нима ме очакваше това? Слава Богу, мозъкът ми не бе дотам развит. И все пак, нима не вървях по същата пътека? Юнг определя Ницше като „от хората, които са се пречупили, като мнозина други в интелектуалния свят”. Самият Юнг е имал подобно преживяване и е оцелял благодарение на реалности от практическия свят. Както той самия казва: „Ден след ден те ми показваха, че наистина съществувам, че не съм само един отбрулен от вятъра лист като Ницще. Той бе загубил почва под краката си, защото не притежаваше нищо друго освен вътрешния свят на своите мисли – който на всичкото отгоре го владееше повече от колкото той него. Той нямаше корени и се носеше над земята, затова се подаде на преувеличението и нереалността’. Ето до това водеше въздухът, а от водата изплуваха постоянно несъзнателни, колективни съдържания подобно трупове, изхвърлени от реката.

Не виждах в себе си напредък, това ме тормозеше ужасно. Усещането за самота и противопоставяне не ме напускаше и тази тъжна плоча се въртеше постоянно. Изглежда не можех да се надскоча, да видя света през друга призма. Имаше една друга точка – отвъд дуалността и опозицията, отвъд войната или подчинението, но как да я достигна? Огънят призовава постоянно за битка, въздухът се прави, че е  третата точка, че е  уж над нещата, а всъщност се изплъзва, водата се оставя по течението, а земята тъне в неведение за какво изобщо става дума. Може би ставаше дума за онзи пети елемент – етера?

Отдавна не бях искала нищо, единственото, което исках е да се откопча от лапите на депресията, да си подам главата над водата. С настъпването на лятото и огряването на слънцето, аз отново исках да срещна своя учител и да намеря своя Шамс. А може би те бяха един и същи човек? Без значение – и в двата случая копнеех за връзката, за емоционалната близост.

Интересно е как в живота на всеки се повтарят едни и същи мотиви още от ранна възраст. Джозеф Кембъл нарича това личния мит, нещо, което човек цял живот си каканиже, някоя тема, която изплува постоянно. Моят личен мит беше свързан с намиране на сродната ми душа. Всичко извън намирането на сродната душа ми се струваше безсмислено, един живот празен и лишен от стойност. Разбирах живота си като неуморна работа върху себе си, за да мога един ден да намеря сродната си душа, да заслужа, да съм достойна. Дали вече бях готова за това?

Шом не я намирах, значи очевидно не бях готова. Все пак аз започнах да заявявам все повече намерението си и готовността.

Въпросът ми беше: къде да търся? Мислех често за суфизма, за религията на любовта, струваше ми се най-топлокръвна, красива по някакъв човешко-божествен начин, много по-лична от будизма, в който усещах хладина. Да, в суфизма имаше огън, но готова ли бях аз да пожертвам главата си? Готова ли бях да се отдам? Не, отговаряше нещо вътре в мен, по-безопасно е да си неопределена, нашепваше един вътрешен глас, по-добре е да си нероден.

Но не можех да продължавам така, имах нужда от знак. За мнозина епохата на учителите е приключила, сега е време на семинарите и на книгите по самопомощ, но аз имах в себе си копнежа по личността, онази приемственост между двама души, жадувах живото слово и интимността. Нещо се променяше в човек когато той сведеше глава пред личност, която е по-голяма от него, човек губеше поне малко от своята самонадеяност, а влюбването и идеализацията на такъв човек бяха мощен катализатор за ускоряване на вътрешното развитие.

2.

Състоянието ми от този период се меняха, но си спомням особено ясно едно конкретно преживяване.

Разхождах се покрай морето един късен, летен следобед. Имаше няколко хора тук-таме излежаващи се мързеливо на плажа. Сякаш се канеше да вали и скоро щеше да се здрачи. Малко преди свечеряване морето беше спокойно, топло и приемащо, пясъкът мек, а облаците розови. Това е съвършения момент, казах си, съвършената красота, това е божественото присъствие. Вървях по алеята и почувствах как нещо в мен се разля, загуби граници и аз се слях с божественото, макар да продължавах да съм си аз.. Това е, помислих си, истината на духа. Всичко беше неутрално, всичко беще просто опит. Обърнах се назад и с учудване погледнах, че всичките ми душевни мъки нямат никакво емоционално значение, те не бяха нито тъжни, нито приповдигащи, те бяха просто низ от една конкретен аспект, някакво душевно изживяване. Оценките и емоциите бяха нещо изцяло в човешката сфера. За някъде около час всичко загуби значение, нямаше добро и лошо, правилно и неправилно. Слях се с небето.  Всъщност това, което изпитах беше чистото съществуване, за което се говори в дзен. Бързо след това го изгубих.

Това беше състояние на пълнота и завършеност, в тези минути успях да усетя вечността. Но това беше онази вечна игра между духа и егото, човешкото и божественото, профанния и сакралния свят, вътрешен и външен, ляв и десен. От спокойствието на рая се пренасох в тревожността на ада. Свиване и разширяване, Юпитер и Сатурн се редуваха като ден и нощ.