Грешникът познава болката. Грешникът познава и насладата. И празнотата. Може би дори и любовта – чрез тръпките й.

Принц Папа Жан

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТА И ЧЕТВЪРТА: СТЪЛБАТА НАДОЛУ

 

След коронацията великия Ом Гур Нал осъзна своето превъзходство – вече простосмъртните дори не можеха да го доближат. Той беше в друго измерение – това на боговете. Искаше да постигне нещо, което друг не беше постигал и да отиде там, където друг не беше отишъл. А това, както знаем твърде добре, е пътят за никъде.

Накъдето и да се обърнеше Ом Гур Нал виждаше предателство и долни низости, които го отвращаваха.

Ом Гур Нал се качи на трона като младо момче, но скоро загуби своя човешки образ. Разбира се, това не пролича веднага за околните. Ом Гур Нал си живееше добре. Не спазваше никакъв морал. Имаше зад гърба си Конфедерацията на Зегандария, която криеше безчинствата му, имаше и хората на Еквиус, които безропотно следяха парите му да не свършват никога, и най-сетне имаше хора като Шейм, който му осигуряваха улицата. А приятелствата с Архистрата на Синтрос и дукесата на Леарния бяха просто прах в очите. Ом Гур Нал не се самозабрави веднага – трябваше му малко време – все пак искаше да овладее положението както трябва. За около три години изкова империя, която беше несъкрушима. Единствено Казук Мон се противеше – този стар и болен развратник, роб на своята страст и сласт. Но той беше премахнат скоропостижно от Великия вожд и мъдър учител – Ом Гур Нал.

Ом Гур Нал беше роб на своето мъжко достойнство и беше хитър и подъл като лисица. Осъзна, че не беше достатъчно просто да има всичко това – трябваше му някаква по-стабилна и надеждна спойка, която да го прикрива по-дълго време.

Обладаването на жени той смяташе за една огромна глупост за запазване на властта си – не за друго, а защото самата Конфедерация, трябваше да бъде държана изкъсо, иначе можеше да среже клона, на който Ом Гур Нал седеше.

Ом Гур Нал осъзнаваше, че тези двадесет и пет години на пълно господство просто щяха да минат малко по малко – съвсем неусетно. Вече беше на власт от цели пет.

Съдбата на Ом Гур Нал след изтичане на този период беше неизвестна, но очевидци се кълняха, че душата им се въздигала на небето и заживявала свой собствен живот – далеч от всички останали.

След коронацията Ом Гур Нал се отпусна в празната си тронна зала – царуването му не беше за завиждане. Имаше знание, пари и огромна власт да прави, каквото си поиска. Беше се разправил по един или друг начин със своите противници. Но невидимият враг още го преследваше. Тук е важно да кажем, че той виждаше властта не тесногръдо, но доста едностранчиво – всяко нещо идваше към своя край. На всеки пет години властелинът трябваше да излиза пред народа, за да ги убеждава, че е годен да управлява. Идваше редът да се гмурне във виртуалната реалност още един последен път, за да го открие. И да го приключи веднъж завинаги.

Стълбата надолу имаше много стъпала. Някои от тях бяха много хлъзгави. Ом Гур Нал вече падаше по тях, но още не го усещаше чак толкова добре.

Когато гръм от викове разлюляваше някои от бедните квартали, Ом Гур Нал се правеше, че не вижда и че не чува. Толкова странно беше загубил вече представа за реалността. Искаше само да убива – но в собственото си болно съзнание.

Някъде там нишката се прекъсна и той се изолира от външния свят – поддържаше контакти само с Архистрата и с неговата братовчедка, защото само тях смяташе за достойни. Никой друг не смееше да припари до двореца му.

Дълбокото му вътрешно убеждение беше, че грешниците са щастливи в своята мъка.

С времето дори и демоните не го навестяваха – те осъзнаваха, че той не е техния човек в момента. Вместо това насочиха усилията си към Казук Мон и му дадоха да разбере, че го очаква нов живот. Истинска власт. Само за него!

Ом Гур Нал остана напълно сам и дори осъзна празнотата на съществуването си – имаше илюзорна власт над хора, които дори не го познаваха. Осъзнаваше болката си, но не можеше да направи нищо.

Тогава усети нещо странно. Невидимият враг беше самият той. Но как се беше случило всичко?

 

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТА: ПРАЗНОТА

 

След като напуснаха фермата на Пеос, непознатият се запъти с момчето към един от най-красивите райони на Екту Сор – малък оазис в местността Леарния. Там някъде той се спря и му поръча добра вечеря. Момчето не беше яло така никога преди. Но с течение на времето започна да гледа непознатия с любопитство. Нещата си идваха на мястото. Той остана предоволен от своя напредък.

- Никога преди не съм виждало толкова много храна! – облиза се момчето. – При татко съм вечно гладен!

- Е, време ти е да похапнеш, както никога досега – одобрително кимна странникът. – Сега ти обаче ще ми отговориш на един малък въпрос.

Момчето го изгледа изпитателно.

- Откога знаеш за дарбата си? – обърна се към него напълно сериозно непознатият.

- Ами не е от скоро – някак гузно му отговори момчето. – Аз, така да се каже я криех от татко. Не исках той да научи какво точно става.

- Интересното е, че си прекарал толкова време в тази ферма – с почуда се обърна към него непознатият. – Наистина много време. При това съумявайки да се предпазиш от външния свят. Този изолиран живот направо може и да те побърка. Но си оцелял.

- Не беше лесно – унило каза момчето, - но аз положих достатъчно усилия в това отношение. – Тези земи дори не са точно наши. Ом Гур Нал ги е взел от много, много отдавна и просто няма какво да се направи. Де факто ние сме крепостни роби.

Странникът мълчаливо се огледа и просто многозначително се изкашля.

- Знам, че понякога животът е като тъп виц, но ти трябва да направиш усилие и да продължиш – това е твоята съдба, Арчибалд Пеос. Не съм тук току-така. Трябва да те напътствам за известно време, след което обаче просто оставаш сам. Това е положението.

Момчето го гледаше ококорено.

- Аз също ще съм ти само водач донякъде. После пътищата ни се разделят и ти трябва да поемеш в нова и интересна посока. Там е истината. Но, ако погледнем, повечето на планетата Зегандария живеят средно около четиридесет години, така че това за теб едва ли ще е проблем. Имаш пред себе си цели тридесет години, в които да промениш живота си. А, може би и животите на други хора.

Кажи ми – попита го момчето, - откъде точно идваш ти? И защо ме откупи по този начин?

- Твърде рано е да чуеш моя отговор. Разбира се, мога да ти разкрия истината и сега, но по-добре сам да стигнеш до отговора – изрече спокойно непознатият. – Но така ще ти отнема удоволствието от цялото пътуване.

Арчибалд потрепери странно. Осъзнаваше ясно накъде води пътят му. Към нищото. А този мъж се опитваше да го измъкне от неугледната ферма, където беше израснал.

Около тях имаше много и интересни неща. В оазисът се въртеше доста активна търговия с редки антики, разграбени при различните воини. Това беше и основният поминък за местните.

Пообиколиха наоколо и разбраха нещо съвсем естествено. Чужденците не бяха особено желани в тази част на Леарния. Не че съвсем не можеха да идват, но беше доста за предпочитане да не се мотаят наоколо. Съдбата можеше и да бъде различна към Арчибалд, ако не беше неговият придружител.

Хищни арахноиди ги наобикаляха любопитно и очите им се местеха ту към единия, ту към другия.

Арчибалд гледаше уплашено. Но непознатият продължи напред невъзмутимо.

Около тях странните гадини се зъбеха гадно. Това беше логично предвид факта, че този оазис, пълен с всякаква гмеж, едва съществуваше под юрисдикцията на дукесата, която печелеше луди пари от него.

Мнозина виждаха необичайните явления, които се случваха тук, но се правеха, че не забелязват и не чуват абсолютно нищо. Някъде в дълбочината на съзнанието си дукесата ясно осъзнаваше някои неща.

Тази територия и помагаше да допълва доходите си дори и при мирно време.

Около оазиса имаше сериозна охрана от призрачни воини. Всички те даваха всичко от себе си дори и пиле да не може да прехвръкне.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТА: АРХАНАЙЦИТЕ

 

Странно, но в този лагер имаше и арханайци – те се чувстваха в свои води, защото само тук не бяха отритнати като различни. Арахнидите просто ги приемаха и не им се месеха, стига да отчитаха процент от продажбите на своите стоки. А стоките им се търсеха изключително много.

Арчибалд зави с непознатия към една от многобройните сергии. Там арханаеца беше твърде зает да подрежда и подобрява изгледа на своето работно място.

Момчето се огледа и забеляза нещо изключително.

Арханаецът плачеше. Дори не смееше да обърше своите очи. И продължаваше работата си.

Въпреки че бяха в по-скоро суха местност, имаше дълбока романтика. Някъде там имаше място за всеки да изкаже своите чувства. Да получи помощ, макар и за кратко. Цялата същност на това място беше в прошката. Ако арханайците можеха да продават тези стоки другаде, щяха. Но те можеха единствено тук. И само тук.

Далеч нататък беше замъкът на дукесата. Тя не беше обгрижвана от огромен брой обожатели, както някой можеше да си помисли. Но при все това се опитваше да получи някакво внимание. В себе си беше запазила онази младежка неувереност, за която се мълчеше. Тя беше войнствена натура, която по нищо не отстъпваше на своя братовчед.

Детското в нея понякога беше твърде в повече. Но тя беше съумяла да заздрави властта си. Чувството й за малоценност я предаваше в определени моменти, а усетът й за свобода и даваше криле. Тя знаеше, че скоро ще умре. Беше неизлечимо болна и виждаше какво се случва около нея. На никого не му пукаше какво щеше да стане. Броеше дните си в безнадеждност и искаше да направи нещо добро малко преди да затвори очите си завинаги.

Тя беше чула за смъртта на Архистрата и беше ясно осъзнала, че просто ще бъде следващата жертва рано или късно. Това беше въпрос на време. Запита се какво точно беше свършила през целия си живот и колко истинско беше.

Наследила огромни богатства, тя осъзна какво точно се случваше и колко фалшиво беше прекарала по-голямата част от своето време. Нямаше истински приятели и просто загиваше бавно ден след ден.

Реши, че ако даде някакви привилегии на арханайците ще изкупи своята вина и ще отложи страшната и неизбежна присъда, която тегнеше над нейната глава. Осъзнаваше, че каквото и да направи ще бъде съдена на онзи свят и главата й щеше да се пръсне през цялото това време. Просто заблуждаваше самата себе си. Това беше цялата работа.

Арханайците поблагодариха и бяха донякъде очаровани от факта, че могат да заживеят нормално. Но това беше едно мимолетно чувство, което скоро щеше да отшуми и да бъде заменено с омраза. Една омраза, която нямаше накъде да избие. Смъртта беше наоколо и те само се заблуждаваха като отлагаха и своя собствен край. Расата им бавно чезнеше и тук можеха да бъдат за малко полезни. Да вярно, че Ом Гур Нал им беше дал места, където да живеят, но дълбоко в себе си те усещаха празнотата.

Непознатият се престраши и отиде до истинската част на пазарището, но в своята душа усети странен тик. Момчето също усети настроените му.

Двамата напазаруваха за кратко и видяха какво всъщност имаше там. Едно голямо око, синьо като небето, искрящо и пълно с тъга. Това беше покрито с кристал око на арханаец.

- Защо го продавате? – полюбопитства момчето. – Това е най-вероятно твърде ценно нещо!

- В стари времена нашата раса е била могъща и наистина добре подготвена за оцеляване в суровите условия на планетата. Но сега нещата са наистина други. Няма как да променим много от фактите. Просто всичко рано или късно ще си дойде на мястото.

- Какво се промени в крайна сметка? – запита момчето.

- Нищо – някак студено му отговори арханаецът. – Знаеш ли, че ние се борим за всеки отрязък време, за да живеем. И опитваме да разперим криле, които навремето са порили въздуха с мощ.

Момчето го изгледа странно.

- А къде са останалите? – осмели се да попита то.

- Някои отдавна умряха, а други изчезнаха безследно – му отговори напълно сериозно човекът-птица. – По същество, трябва всичко да си отиде на мястото. И да се разбере веднъж и завинаги, ние като първо обитатели на тази планета, били ли сме грешка на природата или пък не!

Те платиха своята находка и си заминаха.

Непознатият му нае водач и едър гроандус, тъй като дукесата на Леарния тайно развъждаше няколко и му каза сериозно в очите:

- Твоето време почти дойде. Съветвам те довечера да се наспиш и после ще видим. Но оттук нататък продължаваш напълно сам.

Момчето пребледня. Толкова скоро трябваше да си тръгват.

- Пази добре своя подарък и дано той ти донесе щастие – любезно, но някак студено се обърна към него непознатият.

Те разпитаха човека-птица за някои неща по отношение на техния маршрут в бъдеще. Той любезно ги упъти.

Зад гърба им остана оазисът Екту Сор. Решиха да нощуват близо до него и прекараха нощта, слушащи неземната музика на бурята в този полупустинен район.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМА: НОВИ ПРИЯТЕЛИ

 

На другата сутрин Арчибалд Пеос се събуди и разтърка очите си. Беше щастлив, защото не знаеше какво точно го очаква. Смъртта като че ли беше зад гърба му, но скоро той ясно осъзна, че нещо се случваше. Всичко щеше просто да се забави във времето и нямаше как това да се избегне. Непознатият му благодетел го беше изоставил точно както се беше появил – съвсем ненадейно.

Но на следващия ден тръгнаха с кервана по своето местоназначение. Имаше толкова много неща, които Арчибалд виждаше за пръв път. Сега щеше да успее да си поживее. Във фермата на баща му нямаше нищо интересно. Там вечно се криеше и очакваше наказание, ако направи някоя по-голяма беля.

Водачът му го заведе в столичния град и под вещото ръководство на стария Ом Гур Нал младежът показа забележителни знания по математика и успя да преодолее много препятствия и да влезе в Академията Нал Рис Мун. Вътрешно усети разликата, когато след нейното завършване, излезе съвсем нов човек. Просто нямаше какво повече да се желае.

Младежът усети в най-ранна възраст особено отношение към себе си и своя произход. Сякаш хората не го желаеха и беше извършил огромен грях към всички. Но с години те го приеха и той започна да показва забележителни постижения. За някои – те бяха фалшиви, но за други – напълно истински.

Всичко си идваше малко по малко на мястото и той усети прилив на нови сили. Вълната на отчаяние го беше отминала. В жалкия си дванадесетгодишен живот той беше видял само фермата и околностите й на не повече от три-четири мили разстояние. Животът му беше грубоват и достатъчно еднообразен, че направо да ти писне. Никой не го забелязваше и никой не отчиташе присъствието му по никакъв начин. Баща му работеше като идиот всеки божи ден, за да отчитат нужното на Ом Гур Нал, който беше станал особено алчен. В един момент момчето помисли за самоубийство, но реши, че му е още рано. Пожела си да види какво ще му предложи по-нататък животът. Поиска да се издигне и да навири глава срещу тиранията на всесилния властник. Скоро обаче разбра, че това просто не можеше да стане. В своето безсилие започна да се моли горещо и някак ненадейно този странник се появи. Нямаше определена причина. Нямаше определено време. Просто се случи. И това беше в негова полза.

Сега започваше нов период от неговия живот, едно ново съществуване, което щеше да бъде белязано с много обрати. Всеки от тях можеше да означава само едно – шанс за успех. Едно малко спасение. Но докога?

Момчето се опитваше да намери отговори на въпросите си, но нямаше кой да го упъти. Луташе се в кошмарите си. Дори в един от тях видя Ембориан Зонтул като сухо дърво, шибано от безмилостни ветрове в самия Ад. Гледката беше ужасна. Той направо изтръпна. Видя какво очакваше него самия, ако не намереше спасение. И непознатият се появи.

След като се установиха в столицата, нещата тръгнаха с нова сила и започнаха да набират огромна скорост. След като започна научната си кариера колко технологично изостанала беше планетата Зегандария. Пеосовите интегрални схеми направиха възможно изграждането на четирите останали нива от виртуалната реалност. Просто всички откачиха, а Ом Гур Нал го направи пръв свой съветник. Никой никога не беше стоял толкова близо до властта като това малко селянче, което се издигна до тези огромни и впечатляващи висоти. Дори и великия Гад ‘Ди Ен не си позволяваше волностите, които Арчибалд можеше да върши на воля, закрилян от върховния властелин. Той нямаше лошо сърце или пък не таеше злоба към никого, защото в сърцето си не можеше да мрази. Опитваше се да обича, но не беше толкова лесно. Някъде там съумя да опознае тайните на хората, които не бяха нищо повече от марионетки, дърпани нагоре от върховната власт.

Приятелите му бяха Азосон и Макайла, които наистина го ценяха, а по-късно към компанията се присъединиха и други.

Асозон беше син на виден банкер, а Макайла се опираше на връзките на чичо си в образователната сфера на полиса, защото, както се говореше, щеше да стане пиар на основните корпорации и да защитава техните интереси срещу чували с електронни кредити. Но дотогава все още имаше още десетина, че и повече години.

Така Арчи имаше всичко на воля, а беше едва на двадесет и пет години. Само за девет години беше изпреварил връстниците си и беше доказал своя статут на гений. Но тогава нещо в душата му се пропука! И той разбра защо Ембориан се мъчеше в адски вихър и страдаше като дърво.

Там долу го очакваше друг свят, който нехаеше за върховите му постижения или пък впечатляваше знания по физика и математика. Там започваше новата реалност. И при това за Арчи тя не беше много приятна. Разбира се, демоните не го навестиха директно, а той ги видя при покровителя си Ом Гур Нал, докато го следеше тайно. И осъзна цялата простащина на своето битие. Беше живял всичко на всичко четиринадесет години. Е, вярно беше живял чудесно и отлично, но само толкова. А бившите му приятели Азосон и Макайла дори не се сещаха за него. Те гледаха своя живот.

Навремето се бяха разхождали из красивите забележителности на града, но това отдавна нямаше как да стане. Арчи беше станал много вглъбен и жадуващ да постигне нещо голямо и велико, с което да смае всички. И забеляза как отношението на Ом Гур Нал към него се променя бавно и постепенно. Заплахата, която той представляваше, беше повече от видна, но Арчи се правеше, че всичко е наред.

Времето течеше и нищо не се променяше. Веднъж се бяха уговорили да отидат да хапнат и времето беше отлично.

Седнаха да се нахранят и Азосон го попита открито:

- Каква е тайната ти да бъдеш толкова успешен? И как стигна до Ом Гур Нал?

Арчи замръзна на мястото си и не каза нищо. Но разбра коварството на въпроса.

Много умело го баламоса и оттогава просто стана друг човек.

Разбра, че из Академията се готвят да го очистят, но все още не смеят, защото не знаят как ще стане.

Той беше завършил отдавна, но от време на време навестяваше това място и предаваше знанията си на подрастващите.

Асозон се беше заел да го ликвидира и при това възможно най-бързо.

Макайла не каза нито дума. Просто се включи да му помага в затриването на бившия си вече приятел.

Но Арчи ги изпревари. Предугадил плановете им, ги издебна и ги разстреля с плазмения си бластер. Е, нямаше свидетели, но подозренията паднаха върху него.

Имаше малко мочурище близо до академията Нал Рис Мун. Побърза да скрие труповете и да го направи добре. Скоро обаче го надушиха и следите макар и бавно започнаха да водят до него. Тогава се намеси Ом Гур Нал и го спаси. Той усети, че протежето му не беше затрило двама души просто така и сигурно рано или късно щяха да стигнат до самия него. И отново задейства тайнствения убиец, който щеше да ликвидира много по-късно Шейм. Това беше неговият специалитет.

След инцидента останалите се отдръпнаха от него и започнаха да усещат отмъстителната му натура. Така той си изгради особена репутация и придоби почти легендарен статут.

Производството вървеше повече от добре. Интегралните схеми на Пеос бяха с размери до микрон. Това беше много удобно, защото на по-малка площ можеха да се съберат почти безброй много компоненти и платката да се постави дълбоко в мозъка на приемника.

Арчибалд нямаше особени грижи и осъзнаваше какво точно се случва. Ом Гур Нал като че ли се оттегли от конфликта и остана леко пасивен, но впоследствие се установи нещо доста неприятно – другите състуденти тайно подозираха момчето. И не ставаше дума за заговорниците, а за останалите. Така той остана напълно изолиран и сам.

В началото не му пукаше и се затвори в свой собствен мехур, оглеждайки променящата се социална реалност наоколо. Но един ден видя нещо изумително.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ОСМА: VIS GOD 114

 

Докато не започна разработката на своите уникални интегрални схеми за виртуална реалност, Арчи нямаше възможност да се сблъска с новата дрога, която се продаваше от Шейм. При това в индустриални количества. Беше чувал за ефектите й и искаше да е сигурен, че тя няма да навреди на някой, който е във виртуалната реалност – поне докато той е там. Като отличен бизнесмен и изобретател, се зае да проучва въпроса издълбоко.

Осъзна, че когато си надрусан, това имаше ефект върху възприемането на виртуалната реалност и мозъкът ти можеше да се бъгне – беше ужасно.

Толкова много неща се бяха променили междувременно, че можеше направо да ти се догади.

Но финансирането на неговите разработки не беше прекратено. Тъкмо напротив – интересът се увеличаваше. Младоците бяха полудели да бъдат пуснати поне на първо ниво, където да дадат воля на своето въображение.

С течение на времето те започнаха да свикват с някои правила и ограничения. Но наркотикът навлезе широко и започна да показва и тъмната си страна. Арчи никога не беше повдигал този въпрос пред Ом Гур Нал. И желаеше да запази позицията си непокътната – поне за известно време. Не живееше в блянове, но ясно осъзнаваше края на дните си. Младежите скоро нямаше да имат нужда от прехвалените му интегрални схеми, защото Ом Гур Нал беше завзел определени части от производството чрез свои подставени лица и планираше да прави някои тайни разработки. Скоро Арчи нямаше да му трябва. Но понеже беше технически гений имаше шанс да оцелее още година или дори две, докато Ом Гур Нал се разправеше с останалите си опоненти.

VIS GOD 114 се приготвяше от корените на мандрагора и по този начин психоактивните алкалоиди удряха приемника направо в мозъка. Но бяха сигурни, че Шейм не знаеше за страничните ефекти на дрогата.

Един ден един от дилърите му дойде и му заяви, че ще спре да продава. Когато Шейм го запита защо – отговор не последва. Скоро намериха същия този дилър самоубит в една забутана уличка.

Полицията така и не разследва нищо. Нито някой надигна глас. Но улицата разбра, че Шейм не си поплюва. Каквито и недостатъци и да имаше, VIS GOD 114 щеше да се продава и толкова.

Шейм откачи и загуби представа къде се намира – не че му пукаше за стоката, а просто искаше да бъде по-добър в това, което правеше. И да продава. И тогава всички видяха тъмната страна на тази субстанция.

Когато влезеха на първо ниво, младоците виждаха така наречения разпределител, който им даваше възможност да “шарят” из различни места из виртуалния свят. Някои нямаха нужните умения да се справят и просто загиваха, но само във виртуалния свят.

Това доведе до силен отлив на клиенти и Ом Гур Нал не беше доволен изобщо. Той сгълча Арчи да внимава и сам пое организацията на целия процес.

Реши, че ако просто смеси мандрагората с викодин , това ще облекчи болките на онези смелчаци, които искаха да обикалят из цялото първо ниво.

То беше разделено на множество сектори и там можеха да се правят най-разнообразни неща. Ом Гур Нал наистина харесваше това ниво, макар и никога да не беше ходил там по обясними причини.

И което беше най-интересното Шейм изпитваше очевиден страх да ходи точно там.

Скротумът му се свиваше при мисълта, че можеха да узнаят за слабостта му и това, което щеше да му се случи на това ниво на виртуална реалност.

На първото ниво на виртуалната реалност имаше огромна река и красиви планини, покрити със зеленина. Младежите много обичаха да тичат по тези склонове, необезпокоявани от никого и имащи чувството за пълна свобода. Високите планини имаха различни климатични условия на върха и в подножието и това даваше възможност за организираното им изкачване.

На Зегандария човекът обитаваше низините, а тук можеше да докосне небето – макар и за малко.

На това ниво имаше и град-пазар, където можеше да се отиде и да се напазаруват някои неща от виртуалната реалност.

Тук човек можеше и да събере достатъчно познания за второто ниво, което беше максималното, позволено за простосмъртни. Оттам нагоре виртуалната реалност беше отрязана за обикновените потребители, но те компенсираха този факт със солидно количество дрога.

На второ ниво военните бяха поставили един доста солиден пост от виртуални стражи, който да пази кибер реалността от посегателства на аматьори, които и без това се случваше да правят достатъчно поразии.

Веднъж все пак Арчи отиде да види със очите си какво се случва. Обиколи доста места от първото ниво на виртуалната реалност. Насити се на дивните красоти и изпита истинско благоговение пред величието на природата – макар и изкуствена.

Не беше ползвал дрога, а умът му беше остър като бръснач. Реши да се качи на следващото ниво, но се учуди как може да мине покрай поста.

Виртуалните стражи бяха особено зорки и с тях шега не можеше и да става. Дори Арчи можеше лесно да загине във виртуалното пространство, но той беше взел някои мерки.

Бяха облечени във ултрамодерни униформи от наноматерия с хусарски мотиви и бяха в нещо като спидери. Шлемовете на скафандрите им бяха медно-бронзовочервени и хвърляха мързеливи отблясъци.

Те дори и не погледнаха Арчи, когато той понечи да се приближи, а останаха пасивни. Малко по-късно той забеляза странна аномалия в телата им – главите им стояха не като отрязани, но с особен наклон надолу сякаш не смееха да го погледнат.

Младежът се зачуди защо се случва всичко това и реши да използва една хитрост.

Беше чувал от генерал Зорин достатъчно за въпросните стражи. Те бяха шестима и изглеждаха внушително. Зад тях бяха мистичните арлеонови врати, през които се отиваше по-нататък в следващата част на тази извратена реалност.

Арчи знаеше, че при тях не можеше просто да им бъгнеш схемите, защото те бяха изградени на съвсем друг принцип. Ом Гур Нал държеше техните така наречени “ключове”, но Арчи подозираше, че имаше и друг начин да ги преодолее.

Опита се разбира се да ги преодолее с груба сила, но един от тях едва не му премаза главата. Той осъзна, че е безполезно да опитва по този начин. Резултатът беше почти предизвестен. Ако продължаваше със своите безсмислени опити, щеше просто да завърши като жалка хлебарка, сплескана на стената.

Тогава видя особен знак на арлеоновите врати, беше същият като на култа на Казук Мон. Не можеше да бъде!

- Казук Мон Сенпиро Манус! – изрева той.

Стражите гледаха безжизнено и се отместиха безмълвно, но почтително.

Арчи мина покрай тях. Но трябваше да отвори вратите. Стражите не му пречеха изобщо и не се интересуваха от него. Просто се бяха отдръпнали.

Арчи опита какво ли не. После се сети, че ако докосне средата на символа и направи въображаем кръг по основната му линия, това можеше и да помогне. И не сгреши. Вратите се отвориха.

Отвътре лъхна странна миризма и светлина, толкова ярка, че беше просто неестествена.

Арчи се поколеба, но реши да продължи. И мина през отворените врати.

 

ГЛАВА ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ВТОРОТО НИВО

 

Първото нещо, което младежът усети в главата си, беше адската и непоносима болка. И нищо повече. Болката се засилваше и скоро я усети в гърлото, гърдите и скротума си. Сякаш нещо го стискаше силно и искаше мозъкът му да се пръсне. Беше непоносимо.

В първия момент Арчибалд не видя нищо, което да си заслужава и не чу никакъв звук. Но скоро осъзна, че минаването от първо на второ ниво беше все едно да сравниш първокласник с магистър. Разликата беше приблизителна. “Ако това е второто ниво, колко ли по-трудно е на следващото? И колко са нивата изобщо?”

Интерфейсът на това ниво значително се отличаваше по редица параметри и трябваше да се признае, че малцина въобще бяха се мотали из него.

Тук нямаше красива зеленина или високи планини, а се усещаше една тягостна военна атмосфера с елементи на носталгия по нещо безвъзвратно изгубено.

Колкото повече неща виждаше, Арчи се убеждаваше, че не на всеки би му понесло да бъде именно тук, но нямаше как. Трябваше да се действа и до незабавно.

Огледа странната потискаща атмосфера, много наподобяваща последната война за Ау Кактир. Имаше излезли от строя спидери, огромни зируаркси, които бяха превърнати на пчелна пита от плазмени откоси на страховити оръжия и много други руини. Но имаше и някои неща, които въобще не се срещаха на планетата Зегандария.

По едно време Арчи видя масивен пилон и знакът на Казук Мон, който беше забит на неговия връх. Младежът хлъцна. Явно това ниво имаше нещо общо с архижреца, но по някакъв начин, то не биваше да е прекалено явно.

На второ ниво виртуална реалност младежът започна да усеща истински колко сбъркано е всичко. Зелените хълмове и склоновете на планините му се струваха проява на доста лош вкус, а красивата река беше като нескопосано поставена синя ивица по средата на нещо.

Някъде там той усети, че второто ниво е нивото на тъгата, на онези неща, който просто не можеха да бъдат върнати назад.

Сега беше времето да си намери някое място, което да изследва и да усети какво наистина се беше случило на Зегандария преди повече от двадесет години. Но тогава разбра и още нещо. Не всичко беше казано и показано през тези години. Новото поколение нямаше никакво познание върху събитията, свързани с тази война.

На никого не му пукаше, а искаше да изживее странния си кибернетичен сън, колкото се може по-пълноценно, без да се замисля за ненужни детайли и нечии своеволия.

Гротескното в случая беше пълната обреченост на повечето и в този, и в другия живот. Те бяха ходещи мъртъвци, които не си го признаваха. Ако го знаеха, щяха да приключат със своя “живот” почти мигновено. Но тогава щяха да попаднат в една особена и жестока клопка, тъй като бяха прекъснали насилствено собственото си развитие.

Ви Ар архитектите бяха високо ценени, а тази професия имаше толкова стари корени, според днешните стандарти, че можеше да се сравнява едва ли не със занаятчийството. Ви Ар архитектите създаваха и управляваха така създадените Ел-светове, но имаше и нещо друго. Там някъде за опитното око прозираше профанщината и недоизпипаността не на графичната част от този илюзорен свят, а на бездуховността и липсата на спасение в него.

Още когато го изграждаха, Ом Гур Нал им беше наредил оставеше поне малък шанс за спасение, не заради някакви скрупули, а за да има някакъв про форма феърплей .

Архитектите му отговориха доста безцеремонно, че ако наистина допуснеха това, то целия им замисъл би отишъл на кино и би било къде-къде по-реално и справедливо, изграждането на целия този свят да бъде като Ада, или по-точно като реалния живот, и да няма право на втори шанс.

Ом Гур Нал се съгласи мислено с тези разсъждения, въпреки че дори и на него му се сториха малко жестоки. Но реши да се довери на експертните им мнения. За добро или лошо това даде тласък на по-нататъшното развитие на всичко това.

След известно лутане Арчи се натъкна на същия онзи гол човек, видян от самия Ом Гур Нал на пето ниво.

Той изглеждаше гротескно и костите му бяха почти оглозгани. На това ниво той трябваше да страда и да усеща болката, без право на спасение. Арчи го огледа и дори не прояви съчувствие. Сякаш тази жалка човешка дрипа заслужаваше съдбата си. Направи му впечатление, че все още се забелязваха някакви останки от дрехите му. Зае се да направи свое малко проучване какво всъщност беше станало.

Продължи да върви по безжизненото поле, оглеждайки останките от опустошенията.

На една ръждясала електронна табела прочете следния надпис “Направих ти подарък!”

Момчето усети силно главоболие и определено неразположение във някои свои вътрешни органи и реши, че вече е време да напусне това ниво, но му се искаше да поогледа още малко – дори с риск за живота си.

Далеч напред се забелязваше някакво подобие на замък или поне най-малкото много голяма сграда. Арчибалд тръгна натам.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТА: ЗАМЪКЪТ НА АК ДИН

 

Замъкът на Ак Дин беше изпълнен в футуристичен ориенталски стил.

Този замък беше наистина впечатляващ въпреки сравнително скромните му размери. Вътре беше господарят на второ ниво виртуална реалност, който се казваше Ак Дин . Ак Дин беше известен под своето страшно прозвище – Мъчителя, защото измъчваше и кастрираше всички самоубийци на повереното му ниво.

Той приличаше на арабин и жестокостта му беше пословична – мнозина бяха загинали от бруталния му нрав на безмилостен съдник.

Арчи влезе в замъка му, като предостави идентификационна карта, която му беше дал един от стражите. Именно тогава проумя нещо страшно – Ак Дин беше скопец. Самият той обичаше да измъчва останалите, за да компенсира собствената си малоценност. Разбира се, той беше скопец само във виртуалната реалност, а не в реалния живот.

- Кой си ти, младежо? – запита го човекът с вид на арабин.

- Аз съм Арчибалд Пеос, конструкторът, без който тази реалност би била невъзможна – скромно се изказа Арчи.

Арабинът поглади брадата си, която беше изкуствена. Нали, лишените от тестиси, не можеха да имат пълно лицево окосмяване.

- Нали знаеш, че мога да те кастрирам по всяко време и да отнема мъжкото ти достойнство? - запита го арабинът без капка свян.

Арчи му отвърна:

- Аз победих твоите стражи на портите и арлеоновите врати ми разкриха твоите тайни.

Арабинът скочи разярен и сякаш искаше да го убие, но започна да осъзнава кой стои насреща му. След това по-меко му каза:

- Да бъде така, както казваш! Както ти си решил!

След това махна на стражите да стоят настрана и го поведе към една странична част на своите покои.

Двамата завързаха разговор на четири очи.

- Защо си тук?

- Искам да разбера колко всъщност са нивата – отговори кратко Арчи. – Това е основната ми цел.

- Притежаваш твърде ограничено мислене, приятелю – изсмя се най-приятелски Ак Дин. – Ако те интересуват единствено те, то това е друга работа, но аз мисля, че идваш и за друго. Едва ли рискуваш толкова много просто, за да осъзнаеш какво нещо е Ви Ар архитектурата.

Арчи изсумтя.

- Врагът на Ом Гур Нал не е мой враг – кратко каза той.

- И така да е, ти твърде дълго остана тук – сниши гласа си Ак Дин.

Покоите на властелина бяха богато декорирани със скъпи и отлични по качество ширити, а атлазеното легло и мебелировка показваха, че Ак Дин прекарваше повечето си време в сладък и приятен сън. Той и не обичаше да си дава много зор, което според него убиваше насладата му от живота.

- Къде са разработките на военните? – запита го Арчи.

- Ами те, такова – запелтечи арабинът. – Виждаш ли онзи хълм зад моя дворец? - Там някъде е виртуалната версия на Зона Девет. Е, не е съвсем същата като истинската, но можеш да добиеш известна представа.

Арчи хлъцна. Значи наближаваше да проумее какво всъщност се случваше.

Замъкът на Ак Дин беше построен върху пясък и толкова брутално укрепен, че и пиле не можеше да прехвръкне. Архитектите бяха укрепили дъното допълнително, за да не потъне дълбоко в недрата на земята тази футуристична конструкция. Дълбоко в себе си Арчи усещаше нещо. Владетелят се беше заобиколил с верига от кастрати, които повдигаха егото му на жребец, но в същото време той дори не беше излизал извън своя замък.

Тази умна глава, която беше титулуван рицар на знанието и защитник на Второ ниво виртуална реалност, беше просто като прах в очите. Отне му известно време да осъзнае какво точно се случва.

Смъртта на брутално скопените нещастници не го трогваше, защото той градеше своя рай върху чуждото страдание. Мнозина трябваше да умрат, за да живее той. Но докога този модел можеше да се поддържа? Той беше крайно нестабилен.

Ак Дин управляваше всичко на всичко пет провинции, които му носеха стабилно количество електронни кредити и той разчиташе на тях. Искаше да бъде истински жребец. Обяздваше своите жени като кобили. Но това не му носеше удовлетворение. Беше крайно самотен и тъжен, защото не можеше да се измъкне от двореца. Беше пълен провал в своите очи, но се опитваше да блесне пред останалите и това го изпълваше с достойнство.

Арчи честно казано не искаше да бъде част от цялата тази работа. Той искаше да си тръгне час по-скоро и да добие представа какво щеше да се случи с военните разработки на нивото.

- Преди да си тръгнеш, искам да ти покажа нещо изключително – загадъчно му каза властелинът.

Влязоха в една стая, която може би в миналото и да е била предназначена за мъчения, но сега беше само и единствено предназначена да съхранява виртуален модел на целия виртуален свят.

- Погледни това – нареди той.

Арчи се взря и успя да преброи девет различни нива.

Тогава властелинът придвижи модела във въздуха с едно едва забележимо мърдане на ръката си.

- Виждаш ли първите пет? – прошепна той. – Те показват кой е способен да премине през останалите четири, които са недостъпни за всеки смъртен, включително и за Ом Гур Нал. Той си е ограничил мисленето до пето ниво, защото се мисли за изключителен и е доста ограничен в своите разсъждения. Но ти имаш реален шанс да погледнеш какво се крие в тези четири нива, тъй като те са ключът към разрешаване на загадката.

Но няма ли това да съсипе целия свят на тази извратена реалност? – опита се да го контрира Ом Гур Нал. – Това е моят шанс за пробив или падение към неясното бъдеще?

- Изясни се – обърка се Ак Дин.

- Говори се, че Ом Гур Нал критикува ясно инакомислещите, но има друго отношение към онези, които живеят в странна реалност, която той не може да приеме. В смисъл – той е заключил виртуалната реалност и я е ограничил до пет нива, но едва ли онези четири са свързани с останалите пет по някакъв начин.

- Разбрах те – загадъчно се усмихна той. – Ами всичко в този свят е свързано. Бъди благодарен за храната, която ядеш, и за леглото, на което спиш, защото всеки ден ти е подарен! И между другото, може би, Всевишния няма нищо общо с твоето страдание, или може би ти не си дорасъл, за да го проумееш.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВА: ЗОНА ДЕВЕТ

 

Военните бяха решили, че създаването на тази изключителна зона е най-доброто възможно решение, което можеше да бъде взето. Те добре си бяха направили сметката и се справяха с проблемите си по един отличен начин.

В тази зона нямаше нищо супер изумително, с изключение на факта, че там дълбоко в недрата й беше създадена митичната раса на хората-гущери като антипод на човешката раса.

Арчи успя да надзърне и да проумее какво всъщност се криеше зад разработката на това супер странно нещо.

Базата беше строго охранявана, но с протекциите на Ак Дин нямаше затворени врати. И нямаше забранени неща също така.

Военната база се състоеше от шестдесет подземни етажа, като всеки един беше с определена тематика и специфична функция.

Арчи разбра, че това, което всъщност знаеше, е едно голямо нищо и имаше да научи още толкова много.

Съгласиха се да ги допуснат само и единствено да поогледат първия етаж, но не и повече.

Тук Арчи забеляза нещо изключително. Персоналът не беше съставен от хора, но не беше и от мутанти. Всеки имаше специален скафандър, който го закриваше напълно.

Много от човешките души плуваха във специална вакуумна среда и чакаха да бъдат имплантирани на предварително подготвените тела. Арчи знаеше добре за иплантирането на съзнание, но никога не беше чувал абсолютно нищо за имплантирането на души.

Гризеше го силно любопитство какво имаше на долните етажи, но стражите отказаха категорично да ги пропуснат с ясния аргумент, че съзнанието им не е достигнало нивото да възприеме какво се случваше там.

Арчи жадуваше с цялото си сърце да прозре своето минало, настояще и бъдеще. Да проумее идеята за своя странен произход и всички, които не го забелязваха наоколо.

Искаше да види къде е краят на душата и защо всичко се въртеше около един и същи порочен кръг, от който нямаше никакво измъкване. Смъртта за него беше избавление, но според по-запознати от него беше просто един своего рода траплин към началото на истинското пътуване. А къде щеше да го заведе то?

Разпитаха и поогледаха. Етажът беше огромен. Ак Дин даде някои инструкции на пазачите, защото ясно осъзнаваше какво щеше да се случи.

Техният водач беше Адх Ди Нум – стар гуарон, който явно отговаряше за специфични и строго секретни разработки.

Той беше висок около метър и деветдесет и много жилав и решен да убива. Знаеше, че Ак Дин притежаваше властта да бъде на това ниво и затова се съобразяваше с присъствието му – иначе да го беше изгонил отдавна.

Ак Дин не се чувстваше съвсем в свои води. Трябваше да се случат много неща и той също го желаеше.

- Вижте – започна Адх Ди Нум, - в основната на всичко е любовта. Тя определя същността на нашата реалност. Не някакви ефимерни фантазии. Илюзия е, че ще избягате и ще се измъкнете от истинското възмездие. Това просто няма да се случи. Запомнете го. Расата на гуароните искаше да бъде призната и да съществува самостоятелно. Това разбира се не се случи и е напълно разбираемо. Много по-тъжното е, че хората загубиха своя човешки облик.

Арчи мълчеше. Той очакваше да чуе нещо изумително и неповторимо, но това не се случи. Адх Ди Нум се усещаше в стихията си. Показа им ембораковите камери за трансмутация и реимплантация на спомени. Ставаше твърде загадъчно.

Определени субстанции се инжектираха директно в специални мозъци, които после трябваше да бъдат поставени в телата. Беше доста отвратително!

- Но съдът наближава! – злорадо се изкиска гуаронът. – Колелото се върти и после ти върви го спри! – започна да подскача той в лудешка забава. Беше откачил напълно!

- Да си вървим. Няма чак какво толкова да видим тук – просъска Ак Дин.

Когато се върнаха и емелиорановият асансьор започна да се издига към повърхността, Арчи започна да осъзнава, че въздигането на неговата душа тепърва предстоеше и имаше още много неща да види, докато стигне до истината. Сякаш човешката душа приличаше на люспите на лук и когато премахнеш всичките накрая не оставаше нищо. Това беше и най-големият страх на младият изследовател! Да се превърне в нищо!

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРА: ЗАТВОРЪТ „ШОР ТУК ДВЕ“

 

Рядко можеше да се намери толкова тъжно място, където обречените да прекарат остатъка от дните си. Много проклятия и омърлушени лица бяха сврени в тази адска обител. Повечето от хората, отдавна бяха загубили желанието си да живеят. Бос искаше да дойде именно тук. Той ясно осъзнаваше какво предстоеше. Щеше да разпита някои от най-страшните престъпници, които щяха да усетят ужасно и неимоверно страдание – при това много скоро. Затворът “Шор Тук 2” беше копие на онзи, издигнат на планетата Осония. Той се намираше дълбоко в недрата на Черните планини Раз Он Тул. Тези страховити планини от черен обсидиан, бяха прорязани от кървавочервени нишки от амонадски кевларит, който беше отровен и се използваше за спиране на бегълците. Охраната на затвора не беше допускала нито едно бягство в неговата история.

Управата на затвора се оживи, след като видя неочакваните гости, които възбудиха вниманието и любопитството им.

- Я, виж, виж ти – повтори със запъване началникът на стражите. – Вие май сте детектив? Как мога да Ви съдействам?

- Ами всичко с времето си – контрира го Бос. – Нека първо поговорим малко.

- Добре – началникът на стражите го дръпна в едно малко коридорче, което беше само на няколко метра от тях.

- Ще Ви платя добре – подшушна му Бос. – И ще се постарая да съм дискретен. Няма да усетят присъствието ми. Нуждая се от малко сведения. И Вие ще ми ги дадете, ако пожелаете.

Шефът се замисли сериозно и изпита очевидно колебание.

- Не е честа практика все пак – свъси вежди той.

Бос усети, че онзи е костелив орех. Ами скоро всичко щеше да си дойде на мястото.

Страшно много мисли се сменяха в главата му. Килиите бяха изолирани клетки, до които никой нямаше реален достъп.

След известно време той като че взе да отстъпва.

- Знаете ли, детективе, преди да изпълня желанието Ви, трябва да Ви кажа нещо. Тези хора не могат да се впишат в обществото и никога не са искали. Възможно е да Ви подведат и парите Ви да отидат на вятъра, но както искате.

Началникът прибра подадения подкуп и направи знак на един от своите подчинени.

След дълго лутане из предългите коридори на сложната структура на затвора, Бос и неговия водач стигнаха до една отделена килия, която беше твърде неугледна, но беше с най-висока степен на сигурност. Вътрешността на килията силно напомняше на бездна, която е всепоглъщаща. Но някъде там в дъното стоеше човек. Един затворник – жертва на безнадеждността си.

- Добър ден! – поздрави Бос, въпреки че не беше много ясно кое време е. – Искам малко да си поговорим.

Затворникът мълча известно време. След това мрачно заби поглед в пода на килията си. Само махна с ръка и посочи нещо, написано на стената.

“Ти си нищо, бил си нищо, и ще се превърнеш отново в нищо!” Надписът на стената беше невероятно мърляв и небрежен – сякаш ръката, която го беше писала дори нямаше желание да го довърши. Края му не се виждаше в сумрака на стаята.

- Много окуражаващо – опита се да го поддържа разговора Бос, като неспокойно хвърли поглед върху евентуални скрити оръжия, които този извънредно опасен човек можеше да използва.

Затворникът понечи да стане рязко, но веднага мощен електро шок беше забит в областта на скротума му и адски електрически спазми обхванаха мозъка му. Колкото и да беше жесток, Бос отчете мъките му. Сигурно нямаше да доведат до мозъчна смърт, но щяха да му държат “влага”, както казваха на жаргон.

- Драги детективе – обърна се към него затворникът, - скапаният ми живот се крепи на конски косъм и е цяло чудо, че съм жив. Не искам повече да страдам в своето съществуване.

Дикцията на гласа му беше извънредно правилна. А очите му неспирно гледаха надолу.

Толкова много затворници и престъпници беше видял Бос, че вече му се гадеше. Определено не му понасяше да слуша техните оправдания за невинност и погрешно издадена присъда. Но този тук не искаше, не молеше, но и не съжаляваше за нищо. Бос наистина се зачуди какво да прави. Това определено не беше очаквал да види или чуе.

- Та за какво Ви е този затвор, драги мой? – някак по-кротко се опита да говори той. – Вие отдавна сте изградили непробиваеми стени около себе си и никой и нищо не може да ги събори. Вашият живот е истински Ад!

Затворникът явно направи някаква кисела гримаса. После промълви.

- Според мен са пратили, Смахнатия Еймс. Само той е способен на такива дивотии. Но ако ме питате, дали той е убил вашия другар Шейм, аз си мисля, че е някой друг. И честно казано, нямам идея кой е.

Бос ахна. Явно този си беше научил урока добре.

- Тогава разговора ни може да се смята за безполезен – заяви той. – Това е всичко, което исках да зная.

В този момент Бос отиде и погледна затворника отблизо. Беше най-обикновено електронно чучело, което имаше скрит диктофон, управляван от сравнително опростен изкуствен интелект. В собственото му съзнание изплуваха определени мисли – явно някой беше с една, а може би дори с две крачки напред и този някой знаеше достатъчно за самия него и го водеше право в капана.

Детективът побърза да излезе, но тогава в килията влетяха трима затворници с лазерни резци. Единият от тях преряза гърлото на детектива преди онзи да успее да гъкне.

- Трябваше да го спрем преди да научи името на истинския убиец – Ерадио Ди Монк – каза някакъв глас в мрака. – Сега трябва да заблудим останалите от екипа. - Няма да е чак толкова лесно, но ако успеем, трябва да убием и тях. Но не можем да го направим тук ще бъде прекалено очевидно. Прибрахте ли детектива на сигурно място?

Чуха се звуци от тътрене на скафандър. Детективът беше умрял в своя опит да научи истината. А истината беше твърде грозна!

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТА: ДВОЕН АРШИН

 

- Не можехме да оставим някакъв външен да се мотае и просто да задава въпроси – измърмори един от подчинените на началника. – Дори и да е детектив и прочие. Но тук има и още нещо!

Затворът мълчеше и беше стаил стоновете на останалите – те нямаха правото да говорят. Всички до един бяха удавници.

Смъртта наблюдаваше смирено хората, които се давеха един друг, за да изплуват на повърхността. Тук имаше някои дори с няколко доживотни присъди. Жестоките екзекуции от миналото бяха заменени с една нескончаема самота – толкова тиха и спокойна.

Вътрешно душите им бяха като на хора без материална обвивка, а скоро им предстоеше нов живот. Животът на хора, които са надмогнали страха от смъртта и които чакат своя физически край с достойнство.

Малцина, още по-малко администрацията на затвора, щяха да осъзнаят за какво изобщо ставаше дума. Да, те биха го приели, но едва ли биха го усетили така както близо четирите хиляди обитатели на този ад. Хора с висящ живот и висящи очаквания. Хора, които не принадлежаха на никого, и най-важното такива, на които никой не принадлежеше. Бяха стъпкани като тръстика от своите илюзорни светове, а не от своите престъпления. И най тъжното беше, че техният път не водеше доникъде. Той беше задънен. А душите им щяха да бъдат вечно заклещени и измъчвани и на този, и на онзи свят.

Хвала на онези, които се уповаваха на Всевишния, но и той беше отвърнал своя поглед, осъзнавайки нещастната им съдба. Съдба на удавници и хора, които никой не желаеше.

Изповедникът Бонаяс беше единственият, на когото му пукаше за душите им и се опитваше да облекчи страданията им. Толкова много от тях бяха преизпълнени с мъка и печал, страдайки и осъзнавайки своята грешка, но за тях нямаше да има изкупление. Те просто щяха да загинат тук.

По стените имаше влага и изключителна мръсотия. Всеки се беше вглъбил в своите мисли, за да не пречи на останалите. Трябваше да се поддържа техния боен дух, защото иначе нивото на самоубийствата щеше да скочи прекалено рязко.

Вече имаха няколко подобни случаи, които бяха меко казано неприятни.

Бонаяс се опитваше да им поговори за Всевишния и да им сподели малко от своя опит, но много от тях дори и не искаха да го слушат. Те знаеха, че са обречени и ще умрат в ужасни мъки рано или малко по-късно. Бяха тук, за да останат известно време със себе си и да осъзнаят ужасната си грешка и вина.

Бонаяс искаше да свърши нещо смислено, но това едва ли щеше да му се отдаде при толкова много нежелаещи да му помогнат.

Отецът се опитваше не да ги прави лицемерни вярващи, а поне да им даде един последен шанс да изкажат мъките си. Ако искаха, естествено!

Когато удареше пет часът, той правеше малката си обиколка из целия затвор и обикновено имаше не повече от един-двама, които искрено желаеха да споделят нещо.

Той ги изслушваше внимателно и усещаше какво им тежи. Един път при него дойде един много-много стар затворник, дори един от първите, които бяха тук. Самият свети пастир не знаеше за какво точно е тук. Поради някаква странна причина не искаше да прегледа и електронното му досие.

Нещастникът беше навел очите си. Не желаеше да говори. Не желаеше нищо!

Искаше да бъде сам!

Свещеникът придърпа един стол и се загледа в лицето му. То беше изпито и някак жълтеникаво.

- С какво да ти помогна, младежо? – някак протоколно го запита той. – Струва ми се, че твоите болежки са други. Но можеш да си сигурен, че никой друг няма да узнае тайната ти.

Затворникът го погледна в очите и му каза:

- Толкова време повтарям грешки, които не би следвало да повтарям. Правя същото отново и отново. Защо?

- Ами мисля, че просто не си си научил урока. Животът е странен учител. Обикновено учим всичко друго, но не и това, което наистина ни трябва. Пък и проблемът може би е някъде вътре в нас – покашля се отецът.

В стаята беше твърде странно. Не идваше никаква външна светлина или нещо подобно. Нямаше друга причина за нищо. Самото присъствие на отеца беше мистично.

Затворникът беше умислен и сякаш се опитваше да каже нещо, но думите не излизаха от устата му.

- Моето момче, в този затвор има толкова много като теб. Аз съм само един. Един-единствен старец, опитващ се да Ви дам малко подкрепа. Сега нека ти разкажа моята история. Неотдавна бях като теб, но нещо ме накара да се осъзная и преживяното се запечата дълбоко в душата ми. Оттогава реших, че или ще започна на чисто или с мен е свършено.

Затворникът продължи да се чуди какво да каже.

Отецът понечи да стане:

- Помисли над думите ми. Може и да нямаме втори разговор. Всичко ще си дойде на мястото. Всеки един от нас копнее да усети нещо, което да му вдъхне искрица живот. Моето време мина отдавна. Много, много отдавна. Аз просто няма какво повече да кажа. Лека нощ!

Когато килията се затвори, младежът остана насаме със себе си. Видя истината и ситуацията такава, каквато си и беше. Без маска и без грим.

Всеки от затворниците в тази обител имаше свой проблем. Но не всеки имаше в себе си сили да се изправи и да го разреши.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: ТРАНСФЕРЪТ

 

Заговорниците усещаха, че трябва да се справят с откритата провокация час по-скоро. Нямаше да бъде никак лесно. Оперативната част имаше прекалено много тънкости и те трябваше да внимават да не ги заловят. Този път беше изключително странно, защото при провал можеше да рухне може би едва ли не целия политически ред в полиса и техните глави щяха да са на дръвника.

Алзенгар побърза да набере секретните кодове и поиска препотвърждение за собствените си технически проверки. Изкуствения интелект на зомборойската система за сигурност, вградена в ниво пет виртуална реалност, му върна следния код:

 

GFXFGOP *t5 r-432-#

2^6-u7i90

<R> @ ********

 

Това явно беше сигнал за грешка и той се опита да препотвърди своите аутентикации. Стана напълно същото. Направи и трети опит. Лицето му пребледня.

Извика някои от своите колеги. Рьонберг и Дърбан гледаха омърлушено. Еквиус не беше там, защото проверяваше крайната дестинация на превода. Идеята беше парите да циркулират между няколко виртуални банки, преди да се стигне до крайния и окончателен трансфер. Това щеше да замаже очите на мнозинството, ако все пак тръгнеха данъчни ревизии.

Еквиус тъкмо трябваше да се справи със специфичната система, която беше твърде нова дори и за такава напреднала корпорация като неговата.

С времето нещата щяха да бъдат заличени от нетрайната памет на неговите врагове, а в крайна сметка се надяваше да излезе победител с чиста съвест и без да му пука особено.

Нещо крайно неудобно беше точно онова, което се случваше и в момента. С времето щяха да се научат някак да се справят, но едва ли нещо щеше да се промени особено точно в този момент.

Еквиус планираше реално преструктуриране на своята компания и фиктивното й сливане и после просто щеше да духне с всичките пари.

Алзенгар просто искаше да потъне вдън земя, но се овладя и започна някак машинално да подрежда парчетата от пъзела в своята глава.

Банкерът приключи със своята задача и започна да се върти като обезумял от безпокойство нещо да не би да се обърка в последния момент. Но всичко изглеждаше нормално.

След това отиде в съседната стая, където бяха те.

Порочността на тази система беше толкова убийствена. Той не искаше да бъде част от това статукво, но беше принуден, при това изключително много, да си затваря очите – поне още малко.

Той разбра по умърлушените им лица, че краят е близо и беше само въпрос на време да стане, каквото имаше да стане.

Тогава ненадейно на екрана се изписа следното съобщение:

 

%3467305t23

 

@*/^&?

 

Трансферът беше осъществен. И тримата се запитаха какво беше причинило забавянето. Но това като че ли мина на заден план. Еквиус не беше глупак и осъзнаваше, че случайни неща на този свят няма. Но сега поне се зарадва, че нещо положително се е случило.

След това някъде пред тях се отвори специален терминал за препотвърждение. Те измъкнаха нарензиевите си чипове за реиндентификация. След като минаха и тази процедура и тримата си отдъхнаха.

- Никога не съм имал подобен трансфер – измънка Алзенгар, сякаш го бяха били с масивни плочи кевларит по главата. – Усещам изключително мозъчно натоварване.

Еквиус се замисли и реши да провери дали парите наистина се движеха според неговите очаквания.

Това беше много важно, защото той подозираше нечия тайна намеса в тази транзакция.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТА: РАЗОБЛИЧАВАНЕТО

 

Детектив Бос беше заровен на необичайно място в затвора и това беше повод за много конфликти между хората на началника и някои от самите затворници, участващи в заговора.

Щеше да бъде забравен от всички, но хората от неговия екип решиха да проявят лоялност и да си направят труда да го потърсят. Така и трябваше да бъде.

Детективът беше умрял самотен и ненужен в компанията на съмнителен затворник, който просто явно не беше всичкия си. Малко преди своя край той дори беше открил, че същият този затворник е просто едно хитроумно направено чучело, което е изричало своите лъжливи слова, карайки го да губи ценно време.

Но Бос беше стигнал далеч, а хората зад него жадуваха не толкова за илюзорна справедливост, колкото да си свършат работата. Това беше основното.

Да си убиец има своя чар, но и изисква определена психика. Екипът на Бос реши да организира щурм на затвора, но трябваше да се подготви добре. Охраната беше прекалено силна и непробиваема.

Наоколо обикаляха силно развити роботи-андроиди, снабдени с изкуствен интелект, който можеше да се учи и развива. Бройката им беше неизвестна.

Екипът на Бос изпитваше известна доза страх, защото затворът можеше да се окаже гробище и за тях самите.

Планът на затвора очевидно беше достатъчно сложен и не на последно място объркващ, тъй като въшния обръч от охранителни кули, включваше цели четиринадесет различни съоръжения и трябваше да бъде взето под внимание местонахождението на централната сграда.

Футуристичните екванатови тунели, които свързваха различните му крила бяха с хексаграмна форма и покрити с дебели слоеве кевларит. Може би това беше най-добрият начин за предпазване на някои недобросъвестни затворници от мисъл за бягство.

Имая, Каубоя, Ренто и останалите бяха получили указания в случай на евентуална смърт на своя лидер да вземат нещата в свои ръце. С тях бяха също Биг Джон и Еверия Доунс, а също и Майло. Бяха всичко на всичко шест души, което не беше достатъчно.

Преди така наречената карантинна процедура те забелязаха какво всъщност се случваше с техния шеф. Той беше въведен в така наречения “Космически двор” – това беше специално място, където затворниците организираха своите свиждания. Всеки един от тях имаше право само и единствено свиждане за целия си престой тук – и то само ако поведението му беше добро. Някои от тях дори си представяха, че са горе сред звездите и желаят да избягат от този ад тук долу. Затворили очи, те не желаеха да се върнат към социалния си начин на живот, защото осъзнаваха, че умират всеки ден малко по малко.

Таванът беше осеян със дълги зелени и добре обезопасени ирениеви лампи, които хвърляха мързеливи отблясъци, подобно очите на котка, която се кани да нападне.

Имаше доста случаи на хора, които бяха сложили край на живота си от невъзможност да приспособят психиката си към място като това.

В миналото съществуваше така нареченото хикикомори , което се характеризирише с доброволен отказ от живот и самоизолация, а сега затворът “Шор Тук 2” беше превъзпитал психиката на своите обитатели и те на практика не желаеха да го напуснат. Бяха развили особен синдром, че това тук е техният дом и те се чувстват нормално сред себеподобни.

Гробището на затвора беше едно от най-тъжните места, които изобщо можеха да съществуват.

Сътрудниците на детектива пожелаха от управата му да ги отведе именно там. Получиха категоричен отказ, но след като Имая представи електронен сертификат лично от доктор Гад ‘Ди Ен управата промени позицията и им разреши да поогледат, но за не повече от четвърт час.

Гробищният парк беше като скелетът на гигантски мъртъв мастодонт, на който гръдните кости бяха полузабити в земята и той беше заровил черепа си в пръстта – така изглеждаха масивните кевларитени греди, които бяха с полуовална форма и бяха забити на известни разстояния между съответните гробищни парцели.

В цялото гробище имаше достатъчно място за около четири хиляди покойници, така че наистина в това отношение затворниците нямаше защо да се оплакват. Всеки ден се правеха различни действия, които можеха да провокират ескалация на конфликта с надзирателите, които срещу съответния подкуп осигуряваха този последен пристан на “осъдените мъченици”.

След като се изповядаха на свещеника Бонаяс, много често екзекуциите ставаха още на следващата сутрин. Но онова, което оставаше скрито за погледите, беше тяхното отношение към живота изобщо. Те нямаха особено желание да живеят.

Вярваше се, че следват свои особени ритуали на съзнателно пречистване преди да преминат във вечния живот.

Някои дори призоваваха бог Ердук в молбите си за спасение, но нищо друго не беше в състояние да ги респектира освен мисълта за скорошно избавление.

Самата процедура по екзекуцията ставаше посредство инжекция с ермонадска отрова или пък просто им даваха възможност да влязат в тихата стая. Тази стая беше напълно шумоизолирана и никой не беше прекарвал в нея по-дълго от един час. Веднъж въведоха вътре един затворник и след два часа той беше мъртъв. Не беше ясно какво точно се е случило, но на практика той беше открит мъртъв, а по тялото му нямаше никакви следи от насилие.

Екипът на Бос срещна един странен надзирател по един от коридорите по пътя за гробищния парк.

- Пазете се – прошепна им той, - това място е прокълнато. На Ваше място бих се разкарал час по-скоро.

Лицето му беше скрито зад визьора на високотехнологичния му скафандър и осветено от бледозеленикава светлина. Без да чака ответен отговор, той отмина с бързи крачки.

Те се спогледаха. Знаеха го твърде добре и без той да им го каже.

Тогава започнаха да съзират странната метаморфоза, която се разкри пред очите им.

Бос беше влязъл в килията на осъдените на смърт и това не беше случайно. Именно тя беше извън юрисдикцията дори и на Ом Гур Нал. Смяташе се, че никой няма право да се бърка на началника на затвора, когато той се ръководеше от уставната процедура.

Бащата на самия Джоузеф Зердакил беше началникът на затвора Джерамаия Зердакил, който не знаеше милост и беше способен на всичко в името на запазването на своята позиция.

“Шор Тук 2” служеше за морален коректив на Новия ред, наложен от Ом Гур Нал. И така трябваше да бъде.

В своето съзнание Джерамаия Зердакил беше нещо като архангел, раздаващ правосъдие. Искаше да бъде запомнен като онзи, които изчистваше порочността и пошлостта от това място.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТА: ДЖОУЗЕФ ЗЕРДАКИЛ

 

Както гласеше старата поговорка “Крушата не падаше по-далеч от дървото” и Джоузеф беше наследил кръвожадността на баща си още от малък. “Старецът”, както той го наричаше, го беше водил на разни места, за да го направи мъж. И определено се постара да изгради характер на убиец и маниак у отрочето си. Джоузеф прекара своето детство основно в разбирането на разликата между бедните и богатите и причините за това неравенство. Мнозина бяха минали през квартала, където той беше израсъл, така че можеше да оцени ясно доста различните типажи, с които се беше сблъсквал. След като завърши колежа “Ронсън”, където повечето главорези изпращаха децата си, той осъзна, че все пак имаше някаква цел в живота си – тази да убива.

Двамата със Смахнатия Еймс се заловиха веднаха да сформират ударна група, която да се занимава с разследвания и наказателни акции, тъй като Джоузеф беше изключително интелигентен.

Още в колежа се беше отличавал по отношение на различните езици и беше постигнал голям напредък в усвояването на междугалактическия език и общия вселенски език. Освен това владееше и няколко по-редки диалекта като миераниански, себурнагски и уфургански. Нямаше и съмнение, че с дълбоките си знания по езици можеше да се отдаде на кариера на дипломат, но не такива бяха плановете на баща му.

Макар и извънредно кръвожаден, той не изпадна във възторг, когато Джоузеф му загатна за намеренията си.

Ловците на глави не са толкова на почит, както бяха едно време – заяви навъсено родителят. – Сигурен съм, че можеш повече. Но ако това ще кали характера ти, то тогава съм за. Внимавай само да не загубиш посоката в живота си. – и го потупа бащински по рамото.

Младокът почувства това като един вид окуражаване и се заловиха да изчистват формалностите със Смахнатия Еймс.

Във въпросното учебно заведение той срещна и Намуро Кенджи – това беше синът на прочутият вицеадмирал Кенджи Нолсуро Още тогава държанието на Намуро беше отвратително. Баща му отдавна беше загинал от неизлечима болест – той беше хванал някаква странна космическа чума, може би при едно от ходенията си на Уфур Ган и оттам насетне нещата в живота му се сгромолясаха. Намуро беше малко по-малък от Джоузеф – може би не повече от една година, но минаваше за главатар на училището и използваше всеки шанс, за да го докаже. Пожела да стане абсолютен господар на положението и стана!

При едно от събранията си бандата на Смахнатия Еймс се запита доста сериозно дали да не го включи в своите набези и други операции. Но той трябваше да мине процедурата на посвещение.

Отне им известно време да схванат, че манталитетът на Намуро е повече на страховит училищен хулиган и нищо друго. Той също обичаше да се образова, но на няколко пъти беше пред изключване.

Все пак решиха да му дадат шанс и да изпитат възможностите му на специална церемония.

Имаше едно изолирано хале в Ензок Ра, където се правеха сбирките между членовете на бандата, които постоянно бяха принудени да сменят територията си, за да оцелеят.

Намуро трябваше да повтори простата формула на бандата:

“Заклевам се винаги да бъда предан на братята си, да им помагам според силите си, да не осъждам действията им без да ги обмисля добре, и да не издавам никого от групата на външни хора. Заклех се!”

След това трябваше да му дадат нов скафандър със скрити инициали, които да покажат принадлежността му към тяхното братство. Някъде там той трябваше да претърпи изгаряне на китката, което символизираше откъсването му от светските нрави и започването на съвсем нов живот за него.

Намуро мина през всички тези изпитания със стиснати зъби, защото беше мъж и не търпеше провалите.

Така той стана техен член и започна да навлиза дълбоко в дейността на групата.

Първоначално като всички младоци душеха из Ензок Ра за някоя свястна поръчка, но впоследствие решиха да организират нещата и да поемат съдбата си в ръце.

Не всичко в квартала се въртеше около индустриалните складове и инсталации или пък заведението на Екълстоун.

Имаше и други апетитни хапки, но първо трябваше да поразузнаят поне малко.

Дивака Райън не беше най-подходящият кадър в този случай, но тъй като изпитваха определен дефицит на хора, трябваше да рискуват поне малко. Еймс беше главатарят, но Джоузеф беше човекът за оперативната и организационна част. Решиха, че ще успеят да овладеят търговията с електронни кредити и ще приберат поне петнадесет процента всеки месец от всяка по-голяма транзакция между управителите на предприятия и профсъюзните лидери. Те знаеха, че рафинерията “Маеркс” все още е голяма лъжица за техните уста.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМА: ДЪЛГЪТ НА ОТЕЦА

 

Джерамаиа нареди да извикат отец Бонаяс и да го вдигнат от леглото посред нощ. Отецът не изтълкува това като добро знамение. Джерамаиа явно беше пиян, защото когато отецът влезе в кабинета му видя няколко вестерни бутилки, пълни или полубразни и наредени като войници на манифестация.

Джерамаиа беше доста замислен и изражението му беше мрачно. Той помълча за миг, после покани отеца да седне срещу него. Отецът не се поколеба и се настани спокойно, очаквайки да чуе за какво точно го викат по никое време.

- Отче, искам да се изповядам – произнесе той. – Това е последното ми желание.

- Какво те мъчи, синко – помъчи се да бъде любезен свещеникът, който беше наясно със зверствата му, но трябваше все пак да спазва обета си.

- Това че аз отивам по пътя към Ада е едно, но това, че синът ми отива натам е съвсем друго – изпъшка той.

- Не сте ли малко закъснял? – запита го сериозно отецът. – Може би това е Божията промисъл. Може би това е искал и самия Всевишен!

Джерамаиа го изгледа особено. Но някак тъжно. Той не беше способен на чувства. И някои го наричаха оживяла статуя на закона или по скоро на бруталното насилие.

- От колко време съществува този затвор? – запита го отецът. – И от колко време аз съм тук?

- Отче, мисля, че Вашата заплата никога не е била никакъв проблем – напълно спокойно му отвърна директорът.

- Не говоря за парите си, а за това как това място се промени – напълно уверено му отвърна онзи.

- Всичко на този свят се променя – отвърна му директорът. – Аз никога не съм очаквал, че ще ми се наложи да затрия Бос, а съм сигурен, че той е изпратен от много, ама много високо място. Но нали изповедта ми умира във Вашите гърди.

- Много поетично се изказвате – леко смръщи вежди свещеникът. – Дори и така да е, не бива да злоупотребявате с това свято задължение, което имам.

Директорът стана и отиде в единия ъгъл на своя кабинет. Загледа се през добре изолираните прозорци и видя злокобния пейзаж навън. Пейзаж, напомнящ смърт. Истинска тъга. Цялата природа сякаш се готвеше за апокалипсис.

Недалеч от затвора бяха рудниците на Кангар, които бяха използвани от управата на затвора за превъзпитание на затворниците и привнасянето на “разнообразие в ежедневието им”, но не това беше най-важното.

Мините на Кангар бяха страховито място, където всеки бързо-бързо сдаваше своята сила и изпадаше в униние. И краят му оттам насетне не беше далеч.

- Чудя се – обърна се директорът към своя изповедник, - къде си мислят, че се намират. Съществуват само благодарение на моята милост и само пак заради нея те са още живи. Всъщност извиках Ви, отче, за да ми кажете какво се случва с душата на страдалеца в момента на смъртта?

- Това е наистина интересен въпрос – оживи се светият пастир, - знаете ли науката има съвсем конкретно мнение по въпроса. Въпреки че все още съществуват някои противоречия. Кирлиановата фотография дори показва как се променя аурата на човек в момента на смъртта му.

- Доста интересно – поглади брадата си началникът. – Ами честно казано тук в гробището на затвора разполагаме с много опитен материал.

- Не ме разбрахте правилно, това важи само за живи създания – помъчи се да се изясни отецът.

- Точно това исках да Ви кажа и аз – потвърди позицията си директорът, - той е още жив.

- Кой? – запита отецът и космите на темето му се изправиха при зловещата мисъл.

- Ами самият Бос, естествено – зловещо обяви той.

- Как, не е ли мъртъв? – обърка се отецът.

- Попитах Ви за душите на умрелите, но Вие ми издадохте важен детайл, а именно, че кирлиановата фотография се използва успешно. Впрочем предполагам този метод е почти праисторически, не мислите ли?

- Също като произхода на душата – контрира го отецът.

Отецът прекара известно време да му доразясни за евентуалните приложения на този добре познат на науката метод.

- Вие, драги мой, можеше да накарате наистина и брутален психопат като мен да се замисли. Та казвате, значи, че този метод може да открие и наличие на невроза у съответния индивид?

- Да – потвърди отецът.

- Тогава нека Ви покажа нещо – подкани го директорът.

Прекосиха цялото крило “Б” на затвора и впоследствие се озоваха до специално изолирана кевларитена врата, зад която определено нещо беше скрито.

Малцина всъщност знаят, че гробището е много по-голямо, отколкото изглежда – започна тайнствено директорът.

Отецът вътрешно изпитваше желание да не се беше съгласявал на тази разходка с неизвестен край. Той нямаше да се учуди, ако директорът беше решил да затрие и него.

Под крило “Б” имаше таен коридор, който не беше много дълъг, но свършваше в нищото по начин, който не будеше никакви подозрения. След като стигнаха до неговия край, отецът внезапно видя страшна гледка.

Обърна се от директорът на затвора нямаше и следа.

В това супер странно място човек можеше да очаква всичко. Отецът се зае да разследва.

Оказа се, че има скрита врата в стената. След това той слезе две нива по-долу и отново се оказа в същата позиция. Имаше нужда да изгради много и различни подходи, за да продължи нататък и да види наистина какво има под затвора.

Следваше дълъг, побре изолиран и подшит с кевларитени плочи тунел, който даваше надежда за спасение и отецът се запъти към него. Но тук вече го очакваше истинска масивна врата с код. Нямаше как – трябваше да го разбие и да покаже какво може.

Отецът се запита какъв ли е кодът. И набра произволно число. Естествено нищо не се случи.

Дълбоко в недрата на помещенията зад супермасивната врата нещо се размърда.

Отецът изрази опасение, че това е Бос – тежкоранен и едвадишащ. Удвои усилията си и някак налучка кода.

 

&%306327u**@!><

 

Видя окървавеното му умиращо лице на страдалец и го запита:

Какво точно се случи?

- Всичко е дело на директора! – изпъшка Бос на ръба на силите си. – Но тук долу е истинското гробище на затвора и там стават интересни неща.

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМА: НА ГРОБИЩАТА

 

Отец Бонаяс даде последно опрощение на греховете на детектива, защото усещаше, че той е с единия крак в гроба. Затвори очите му. Завлачи мъртвото му тяло в единия ъгъл. И заслиза по специална стълба за долните нива. След това спря пред специален асансьор – той не беше нито емелиоранов, нито квантов, което накара отеца да стигне до извода, че етажите надолу няма да са твърде много. И се оказа прав. Но определено бяха повече отколкото очакваше – цели десет. И когато слезе на последния ахна – цяло криптоскривалище, което целеше да съхрани генетичния фонд на човечеството, но по достатъчно извратен начин. Не че отец Бонаяс остана впечатлен от ултамодерните саркофази, които съхраняваха всеки по-ценен екземпляр, а това как това място от картата на затвора се беше изплъзнало от зоркия му поглед.

Колко пъти беше обикалял това съоръжение!

Изведнъж го осени хрумването дали няма определена символика в довлачването на детектив Бос точно на това място или пък просто беше въпрос на случайност! Не беше твърде лесно да се отговори. И защо изобщо беше оставен жив, след като можеше да бъде умъртвен почти мигновено при коварната атака в килията на предполагаемия убиец?

Отецът поиска да се върне обратно и тогава разбра, че тук се криеше по-висша идеология. Бос не беше сметнат за достатъчно достоен да бъде докаран в криптоскривалището, понеже може би не беше духовно извисен според представите на онези, които се разпореждаха тук. Той просто беше оставен да се мъчи не толкова поради физическото страдание, което най-вероятно беше продължавало с часове, а главно поради факта, че щеше да изпитва истински ужас от онова, което го очакваше в отвъдното като наказание.

„Ако убие човек сам себе си, не пеят над него, нито го поменават” – изрецитира правилото на Номоканон отецът. – Но детективът просто си е вършил работата – допълни той под носа си, внезапно осъзнавайки колко пагубно изпаднал в очите на Всевишния бе Бос.

Детективът беше прозрял отдавна, че беше предизвикал времево-пространствена аномалия със самото си раждане. Беше пожелал да живее без да е сигурен дали този дар е за него.

Пълен професионалист в работата си, той жадуваше да изпълни всяка задача отлично и затова беше привлякъл вниманието на самия Гад ‘Ди Ен. Но дълбоко в себе си знаеше, че просто отлага собствената си присъда. Цялата шайка, която беше помъкнал със себе си се движеше с него главно от колегиална привързаност и обещание за тлъста печалба. Не можеше и да става дума за по-дълбоки чувства или пък някакви прекалено сантиментални спомени за доброто старо минало. Имаха задача и толкова.

Отецът имаше чувството, че всичко е много, много тъжно и знаеше, че много от нещата щяха да се влошат. Едва ли щяха да сметнат разходката му в тази част от затвора за “невинна”. Дори и свещеникът не би избегнал жестоката участ. Обикновено набиваха на кол предателите или прекалено любопитните зяпачи. Но понеже в затвор като “Шор Тук 2” не разполагаха с колове би било по-лесно да ги нанижат на корнианова горелка и да ги опекат на шиш. Това се беше случвало точно веднъж в историята на затвора и никой не искаше да го сполети подобна съдба.

Свещеникът обиколи криптоскривалището, изпитвайки смесени чувства. Свещеникът знаеше, че има съдби по-лоши и от смъртта, но определено остана изненадан от цялото това незабелязано изграждане на подобно мащабно съоръжение. Не можеше да си позволи да се бави повече тук, трябваше да се върне обратно и тогава забеляза, че някой беше извикал асансьора нагоре. Сега нямаше мърдане – или трябваше да направи повторен опит да го повика или просто трябваше да се скрие в очакване на близка гибел.

Не мина много време и асансьора взе да слиза и сигналните ирениеви лампи по него хвърляха мързеливи отблясъци. Отецът не смееше да излезе от укритието си, а и не подобаваше на свят човек да води такива битки.

- В началото бях скептично настроен – промълви отецът, - но скоро всичко ще излезе наяве.

Асансьорът продължаваше да слиза надолу. Отецът се зачуди защо толкова бавно се спускаше. Сякаш беше невидима ладия, движеща се по вълните на езеро. Просто идваше време да се каже “Стига!”.

В дълбочината на съзнанието си отецът се увери, че онези които идваха явно са преодолели охраната, защото не притежаваха неговата привилегия да се придвижват спокойно из рамките на затвора.

Припомни си всичко това и мислено изрецитира един стих от Светото писание:

“Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!”

Асансьорът се показа бавно на последния етаж и тупна насред прах и пепел. Ако наоколо имаше плъхове, те биха се разбягали, но за жалост такива нямаше, понеже охраната на затвора държеше на особената хигиена единствено тук, докато в останалата част на съоръжението мръсотията беше пословична.

Отецът впери поглед в затворената врата. Когато тя бавно се открехна, през нея нахлу светлина и той съзря цял отбор добре въоръжени хора, които внимателно оглеждаха мястото и не бързаха да излязат.

Един по един те се измъкнаха от добре изолираната кабина на асансьора и започнаха да се оглеждат.

Свещеникът все още нямаше намерение да напуска скривалището си, но скоро разбра, че е безсмислено да се крие. Излезе право срещу тях и вдигна ръцете си.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Да се бъгне – да се прецака.

* Викодинът е комбинация от двата обезболяващи продукта хидрокодон и парацетамол за намаляване на умерена до силна болка.

* Fairplay – от английски език “честна игра”.

* Ак Дин е името, от чиито букви би се получила английската дума “kind”, което е алюзия към това какъв би трябвало да е Арчибалд Пеос.

* От японски език хикикомори означава социално обвързан синдром на социална изолация. Обикновено с отнася до младежи, които се превръщат в отшелници в домовете на родителите си и не желаят да ходят на работа или на училище.

* Нолсуро – на изкривено гуаронско наречие означава “всемогъщ”.

* Номоканон (на гръцки: Νομοκανών от Νομοi – „закон“ и κανών – „правило, предписание, модел“) e сборник от църковни канони (правила) и светски (императорски) закони. Съставени са първоначално в VI-VII век, а впоследствие са допълвани.