А къде е щастието?

Неизвестен автор

 

ГЛАВА СТО И ЕДИНАДЕВЕТА: ЧЕТВЪРТОТО НИВО

 

Арчи беше пребродил трето ниво, беше надзърнал и в четвърто. Макар и за малко. Те бяха почти безинтересни. Освен промяната в мозъчното натоварване, той не видя нищо друго, което да предизвика някакво вълнение у него или да привлече вниманието му. Третото ниво беше пълно с различни самотници, искащи просто да тестват своя интелект или емоции. Арчи осъзна, че ако в действителност се стремеше да научи нещо за човешката природа, това място беше най-подходящото. Имаше най-разнообразни типажи.

Но когато се огледа по-внимателно, усети визуализираните призрачни воини, които внимателно следяха какво се случваше. Това беше знак, че Ом Гур Нал държеше всичко под контрол с невидимата си ръка. По лицата им нямаше никакви емоции просто защото бяха скрити зад обичайните ерониеви шлемове. Мощните им тела стояха като статуи в очакване на нещо.

Едни от опитните обекти мечтаеха за величие на диктатори и военачалници на огромни армии, а други просто не можеха да намерят своето призвание в живота. Някои се бореха отчаяно за любов, докато други я имаха в изобилие. Военните разработки бяха концентрирани в различни психотронни оръжия, които да се справят с прищевките на населението и да го държат под контрол – поне формално. Това се случваше в реалния живот. Чрез различни елекромагнитни вълни можеха да се вменяват различни емоции, които характеризириха индивидите. Всеки изчакваше удобен момент да действа. Когато обаче отклонението му от целия този социум станеше прекалено голямо, идваше третото ниво на виртуална реалност, което беше нещо като “изправителен дом” за онези отхвърлени индивиди.

Всичко това беше финансирано тайно от корпорация “Нов живот” на небезизвестния Еквиус Мон.

На трето ниво имаше една свръхфутурисна космическа капсула, която изстрелваше желаещите в нищото. Точно така. Тук целта беше от нищо да станеш нещо – процеса се наричаше еманувизация или с други думи оформяне на личността. Мнозина нямаха никаква идея какво трябваше да се случи. Но хората сякаш се отлепяха от същото това нищо и се връщаха в нещото подобно на отливки от калъп и само най-силните духом се преборваха за своето оцеляване. Това беше впечатляващо. Цялата борба осмисляше живота им.

Диворановата капсула се движеше със надсветлинна скорост и това определяше ескперименталните проучвания, според които само по-такъв начин можеше да се отиде в друго измерение.

Той остана учуден от квантовата механика, която очевидно доминираше принципите на изграждане на нивото.

Арчи отмина макар и да остана леко разочарован. Беше очаквал да види някакви изумителни чудеса. Никой и не го забелязваше, нито му пукаше какво точно търси. Просто оставаше впечатлението за някакво недосмислие на архитектите на виртуална реалност.

Душата, която искаше да стигне нови висини, се бореше с предразсъдъците на научната общност. А военното статукво я охраняваше. Какво по-добро от това?

Но малко по-късно остана поразен и усети искрено смирение. Разбра каква беше истинската същност на всичко това. Те искаха да проверят нещо твърде екзотично. Микротубулните образувания в мозъчните клетки, което някои учени възприемаха като съзнание, всъщност беше в резултат от гравитационна квантова реакция в самите микротубулни структури .

Дали онзи непознат, който му подаде ръка и го издърпа от неугледната къща на баща му, беше подозирал, че Арчи все пак щеше да стигне дотук и да види всичко това със собствените си очи?

Дали идеята за прераждането на душата не беше много по-примамлива от скъпоструващото чипиране на доктор Гад ‘Ди Ен и бруталното му отношение към човешката популация?

Тези въпроси започнаха да измъчват Арчи не поради сложността си, а поради невъзможността си да намери приемливо решение. Ако душата беше свободна, тя се сливаше с този универсум.

Разбира се имаше и вероятност за грешки и такива ставаха от време на време.

Едва сега Арчи започна да осъзнава смисъла на думата състрадание. Излизаше, че Ом Гур Нал искаше цялото това богатство, за да поправи недъзите на това общество. Но тогава защо се беше опитал да го убие? Или поне беше имал това чувство в миналото.

Той усети, че съвсем скоро щеше да намери отговор на въпросите си. А и всички тези приказки за демони. Къде в крайна сметка беше истината?

 

"Ако утрото не ни будеше за нови радости, ако вечерта не ни оставяше никаква надежда не би си струвало да живеем."

Гьоте

 

ГЛАВА СТО И ДВАНАДЕСЕТА: НЕПОЗНАТИЯТ

 

Непознатият, който беше измъкнал Арчи от неговото собствено ежедневие, беше му дал очите, с които да види какво всъщност се случваше и моралната част на въпроса беше преди всичко къде беше границата и колко тънка беше тя всъщност.

Беше изпитвал известни съмнения по отношение на своя избор, но в крайна сметка беше преценил, че момчето е правилният човек, който би могъл да види истинската реалност с очите на непредубеден страничен наблюдател.

“Това бъдеще е мъртво!” – мислеше си непознатият. – “А очите на дете биха могли да го опознаят най-добре! И тогава ще лъсне цялата изродена реалност по-добре откогато и да било.”

Той стоеше и не се занимаваше с нищо. Отдавна беше напуснал Зегандария, защото беше сигурен в крайния резултат. Беше въпрос на стечение на обстоятелствата. Това трябваше да стане – рано или късно.

Странникът още носеше в съзнанието си учуданата физиономия на бедния фермер, който недоумяваше с какво беше предизвикал такава височайша проява на внимание от този гост.

Непознатият осъзнаваше и моралната страна от ъгъла на някой, който беше запазил своята самоличност инкогнито.

Арчи не се беше осмелил да го запита за името му. Не се беше осмелил да се поинтересува и откъде е дошъл той, нито накъде отива. Това не му влизаше в работата – така смяташе странникът.

И така беше и в действителност!

Когато отвори очите си, разбра, че е постъпил правилно. Имаше шанса да промени нещата. Имаше шансът да хвърли камъка на промяната в цялото това колективно съзнание. Дори и за кратко.

Искаше го с цялата си душа.

Непознатият никога не беше вземал дейно участие в живота на Зегандария, нито се беше интересувал какво точно ще се случи. Просто вътрешния му импулс надделя.

Арчи беше подходящ. Отне му дълго време да открие точното му местонахождение.

Отстрани изглеждаше странно, че беше спрял вниманието си точно на Арчи – имаше толкова много наглед по-подходящи кандидати, но везните на съдбата се бяха наклонили в негова полза.

Когато се замисли, осъзна, че странният поглед на фермерът, който държеше момчето да продължи неговата работа, беше показателен в това отношение.

Непознатият не съжали нито за миг за своя избор. Така и трябваше да се случи.

На една душа и беше необходимо време да осъзнае къде точно се намира. И понякога да отиде в Ада или в Рая. Или да остане заклещена между тях.

Великите поети бяха дали не едно или две определения на подобна ситуация, но в крайна сметка реалността си оставаше същата.

Непознатият се покашля. Спомни си думите на един, напуснал този свят, който беше казал горе-долу следното “Имам проблем. Принуден съм да опиша това, което виждам в три измерения, но случващото се просто не беше в три измерения. Усещането беше с продължителност между няколко секунди до хиляди години”.

Време беше всичко да си дойде на мястото.

Непознатият не беше религиозен – не вярваше във всички новоизковани красиви глупости за бог Ердук. Някъде там съзираше разклоненията на религиозните култове, които бяха плъзнали като проказа и мътеха главите на хората. И печелеха на техен гръб огромни, дори баснословни печалби. Това беше отвратително. Той не беше екстремист във вярванията си, но озаптяването им можеше да бъде само от полза за всички.

Непознатият не искаше да бъде виновен за предстоящата промяна, а просто имаше желанието да бъде неин катализатор.

Онзи интрумент, който разгръщаше брънките на материята, за да провери тяхната чистота и сигурност.

А материята на тази планета смърдеше. И той го знаеше. Наясно бяха и толкова много други хора, които бяха част от статуквото всеки ден и продължаваха да живеят в своя измислен свят на успеха.

Те бяха обречени. Те нямаше да оцелеят. Освен ако положението не се променеше.

Синдикалните реформи на работещите и отрудени хорица бяха само частично решение, но не и пълна промяна, каквато беше необходима.

С времето нямаше да има повече накъде да се правят компромиси.

Футуристичният дъжд, който беше изобретение на самия губернатор Елмбаум, щеше да ороси съзнанията и да ги накара да се опомнят. Това беше неговата истинска цел!

Улиците, приютяващи толкова много странници, които искаха да се слеят с тълпата, където търсеха сигурно убежище. Не това трябваше да бъде бъдещето!

 

„Морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях.“

 

ГЛАВА СТО И ТРИНАДЕСЕТА: АД НА ЗЕГАНДАРИЯ

 

Агарес се радваше на напредъка на своя ученик. Ханс беше по-голям демон и от самия Валак. Беше истински звяр, но в овча кожа.

Малцина обаче знаеха, че именно Джонатан Саклин беше скритото му оръжие за връзка между световете.

Саклин беше възможно най-подходящия за това.

Ханс не вярваше в случайността. За краткото време на управлението му бяха наказани мнозина демони, защото просто в Ада, всеки ден можеше да ти бъде последен.

Джалдабаот и Сидрагасо бяха сред онези, които го бяха отнесли най-много, но не заради имената си, а заради един стар спор относно преразпределение на адското злато.

Златото на ада беше една от основните валути, тъй като дори и една демонична армия се нуждаеше от пари. Върховенството на йерархията беше друго нещо!

Мнозина знаеха и цената на всеки отделен войник.

За прост войник се полагаха десет жълтици, за десетник – двадесет и пет, а за стотник – цели сто.

Пълчищата на Ада само чакаха кога Ханс щеше да им нареди да действат, но той кой знае защо се бавеше. Искаше или очакваше нещо да се случи – нещо, което би му развързало ръцете. Да, Валак знаеше да управлява, което беше безспорно, но от финансова гледна точка беше абсолютно кръгъл глупак. И точка!

Изпразнената хазна не можеше да убеди останалите, че той заслужаваше да живее. А Ханс я напълни за нула време. Можеше и да бъде всякакъв, но с времето започна да се харесва на обитателите на Ада. Е, харесва, беше твърде позитивно, но както се изразяваха на дяволско наречение останалите почувстваха, че бяха от “една порода”.

Колкото и да не му се искаше да признае, комбинацията между този неизвестен демон и душата на Саклин беше едно от най-висшите изобретения на неговия гений. Той доволно потриваше ръцете си и знаеше, че рано или късно усилията му ще дадат пловоде. Надяваше се, че времето на Ада ще работи в негова полза!

Реши между впрочем да направи ревизия на своите воини и да види как вървят тренировките им за военни действия.

В Ада нямаше място за слабаци, защото така или иначе биваха изяждани от останалите.

Бойците му знаеха, че скоро им предстои нещо нечувано и се надяваха да победят.

Ханс се яви не в достолепието на самозван глупак, а на някой, който добре познаваше психиката на адските твари. Това ги спечели още повече.

В Ада действията се ръководеха основно на принципа “Аз мога да те унищожа!”, но това разбиране беше прекалено плоско дори и за тук.

Кръговете в Ада бяха разделени и строго охранявани, но наближаваше времето когато просто щяха да прелеят. Ханс беше взел под внимание и този факт. По цялото му тяло още личаха белезите от предишния му живот в Ада, докато сега той беше негов господар!

Извика при себе си самия Абадон и му зададе някои въпроси относно нивото на боен дух на армията му.

Агарес много внимателно следеше всичко и усещаше, че Ханс не допускаше нито един излишен въпрос.

Старият демон се учуди от неговата проницателност.

- Трябва да използваме Осите на отчаянието – изказа своите виждания Абадон. – Адът е специфично място, което е просто едно измерение за вечни мъки. Вие, знаете това добре, господарю!

След това се допита и до самия Нергал дали предприетите действия от негова страна към Джалдабаот и Силдрагасо са били правилни.

Без излишно раболепничене получи утвърдителен отговор.

Агарес дипломатично мълчеше и оставяше поле за действие на своя подопечен. За него това беше истинска “златна жътва”. Сега щеше да настане такъв Армагедон, какъвто и в Ада бяха виждали доста рядко.

Накрая пред него се изправи демонът на слепотата Сонейлон.

Респектиран от вида на стареца, Ханс Аусландер му зададе един въпрос, който можеше да издаде донякъде замисъла му, но нямаше как да не попита:

- Кажи ми о, премъдри Сонейлон, кой е онзи незнаен демон, от който се боят всички останали? По твоето мълчание съдя, че не бива дори да го назовавам.

Сонейлон се приближи до Ханс и понечи да го докосне с ръка. Адските стражи извадиха оръжията си и го спряха.

- В душата му кипи гняв, но той не знае нещо много важно. И докато това е така моят господар ще бъде в безопасност.

Сонейлон не каза нищо друго, а само любезно попита дали Ханс нямаше някакви други въпроси.

След това се оттегли мълчаливо.

Агарес забеляза странното изражение на лицето на Сонейлон и въпреки че не чу какво каза на Ханс, се приближи до него и му каза:

Господарю, не обръщайте внимание на този стар глупак. Той не знае какво говори!

Ханс обаче нямаше да забрави казаното от него. И знаеше, че беше прав!

 

ГЛАВА СТО И ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: АРМАГЕДОН

 

Демоничните създания се готвеха за битка. Искаха да успеят. “Портата на сънищата” беше отворена и те щяха да стъпят в този свят веднъж и завинаги. Защо обаче Саклин отвори портала? Нямаше еднозначен отговор на този въпрос.

В търсене на отговор на така нареченото превключване на съзнанието, той беше готов на всичко, но не забеляза как хитрият демон го беше обсебил.

Името на този демон, от когото се бояха всички, беше Настарог. Толкова хитър и подмолен не можеше да бъде никой друг.

Настарог беше прекалено древен и толкова опитен, че другите демони никога не бяха виждали лицето му.

И ако Валак беше преживял цели двеста хиляди години, то самият Настарог беше много, ама много по-възрастен. И това си личеше по странното му изражение.

Джонатан Саклин отключи пространствената аномалия, която иначе беше недостижима, но това не беше достатъчно.

Бандата на Зердакил беше кръстена от един от демоните без разбира се Гад ‘Ди Ен да бъде наясно с това.

Тяхната задача беше да направят преврат чрез вербувани призрачни войни в самото сърце на полиса.

Зердакил запомни лицето на Саклин и то винаги щеше да се мярка пред очите му като призрак. Знаеше, че въпреки смачканата си физиономия, този свит интелектуалец е крайно опасен.

Беше се надявал докторът да го пречука след като получи нужната информация.

Въпрос на време беше демоните да дойдат в полиса, но не преди Зердакил да се отдаде на масови убийства с бандата си. Призрачните воини също бяха мобилизирани за всеки случай. Дивака Райън напоследък се беше отцепил и Зердакил не можеше да разчита на него. Той дори и не подозираше за тайната колаборация между питомеца му и Джейл Хънтър. Но двете години бяха вече към своя край. И ударът, който гласяха също щеше да бъде извършен тази нощ. По някакво невероятно стечение на обстоятелствата демоничните създания щяха да нападнат именно тогава.

Зердакил се приготви и се опита да бъде на ниво. Той знаеше, че най-вероятно Дивака Райън му готви изненада и се опитваше да го хване в крачка. Скоро всичко щеше да лъсне.

Райън беше заедно с Намуро, но само от време на време. През повечето време случаше Джоузеф и неговите планове за господство. Но призрачните воини, дислоцирани в болницата „Емвор На“ не бяха достатъчни. Трябваше да съберат още сили, които да обърнат везните в тяхна полза.

Старшите демони знаеха, че това може да е последният им шанс да напуснат Ада. Мисълта да влязат в света на смъртните беше достатъчно примамлива за тях.

Тъгата на обитателите на Ада беше огромна. Те жадуваха да избягат от това царство на вечната печал.

Осите на отчаянието бяха два паднали ангела, които изливаха горещ катран през очите си. На това място в средата на небитието закарваха онези грешници, които никога ама никога не бяха коленичили пред господарите на Ада.

Някои дори биваха обезобразявани от горещите струи катран. Очите им бликаха в кървави сълзи, а техните мъчители ги гледаха безмилостно. Нищо не беше същото, колкото и да се надяваха на спасение. Те го търсеха по своя начин, но нямаше да го намерят и го знаеха.

Обичайните мъчители бяха Демона на омразата Столас, които със своите легиони пазеше бруталните мъченици да не би да се изплъзнат все пак.

Адската армия трябваше да постигне някакъв вид напредък и щеше със сигурност да се издигне до ново ниво, ако беше наясно какво щеше да стане оттук нататък.

Мнозина знаеха за кървавата вражда между основните военачалници на Ада, а именно Столас, Пруфлас и Пеймон, тъй като всеки държеше да вземе преднината и да покаже своето надмощие над останалите. Разбира се, това положение не можеше да продължава твърде дълго, тъй като везните се накланяха в едната или другата посока.

Психиката на адските господари беше неподатлива на промяна освен ако не се вземеше под внимание ефимерната възможност за тотално прекрояване на техните владения. Не само броя на легионите под тяхно командване имаше значение, а и много други неща като например достъпът до така наречената емфузора, която гарантираше, че техните мисли нямаше да бъдат разчитани.

Естествено, когато решиха да организират Армагедон на повърхността на планетата Зегандария се случиха и някои други неща. Грешниците не биваше да бъдат оставяни без надзор особено във време като това. Те трябваше да изпитват страдание от друго естество, неописуемо със човешки думи.

Нергал като шеф на адската полиция щеше да поеме общата охрана на кръговете, но имаше нужда и от още някой, който да бъде достатъчно стабилен и достоен за доверие макар и по стандартите на Ада. След дълго търсене те се спряха на Главния демон на падналите ангели Семиазас. Единствената причина да погледнат на него по този начин беше това, че той щеше да оцени по достойнство техните мъки в Осите на отчаянието и да покаже един път завинаги, че нямаше да бъдат правени никакви компромиси с никого.

Това особено се хареса на Тамус – посланика на Ада, който също беше наясно какво щеше да се случи. Беше също наясно, че една сравнително елементарна грешка беше коствала главата на самия Валак, който се беше задържал на Адския престол най-дълго от всички останали.

Трябваше да направи нещо по въпроса. Той беше устоял на всички преврати в Ада, беше го направил досега, но кой знае какво щеше да се случи.

 

 

 

ГЛАВА СТО И ПЕТНАДЕСЕТА: СКРИТИТЕ НИВА

 

Арчи пожела да види какво се случва в скритите нива, където имаше още следи от присъствието на самия Казук Мон. Това бяха четири нива над нивото на Ом Гур Нал, известни също и като “Нечестиви измерения”. Уловката беше, че именно там демоничните създания можеха да проникнат, но там само върховният архижрец беше онзи, с който те можеха да комуникират. Това беше толкова просто.

Казук Мон беше използвал тези нива, където покровителството на самия Артусон (както между впрочем се представяше Настарог) му беше осигурило достъп. Да, той се беше наслаждавал на този достъп. За него това не беше просто екзотична реалност, а нещо много по-сериозно в това отношение.

Казук Мон беше в правото си да се опитва да бъде това, което беше. И именно така той загуби своята глава!

Арчи не знаеше за бруталната гавра от страна на неговия ученик Ембориан, нито за тоталната загуба на контрол в съзнанието на архижрецът, който беше измъчван от своите демони ден и нощ!

Когато понечи да отиде на петото ниво, което Ом Гур Нал беше използвал за своите умели спекулации, той чу глас “Искаш ли ти да видиш още, ела и погледни нагоре. Лицето, носещо предсмъртна гримаса, те чака да ти сподели!”

Младежът се стресна, но се опита да продължи към петото ниво, тогава гласът проговори отново “Истина ти казвам, спри, нагоре погледни, ако пък минеш ти напред, то ще останеш там вовеки!”

Арчи забеляза, че беше възможно да прескочи това ниво, колкото и смахнато да звучеше.

Скритите нива изискваха от него много повече умствено напрежение, което се отразяваше на възприятията му върху реалността.

Арчи знаеше, че за да съществува съзнанието му на ниво пет, са му необходими като цяло двеста точки IQ. Но нямаше абсолютно никаква идея какви са изискванията за скритите нива, които дори не бяха отбелязани на Общата карта на виртуалната реалност, която той беше отмъкнал от Ом Гур Нал. Да, действително имаше такава карта и той я беше взел за всеки случай.

Въпросната обща карта показваше достатъчно детайлно какво имаше на нивата, разположението на стражите, местоположението на вратите, а също и някои други детаили.

Колкото повече се виждаше от едно ниво, толкова то беше под-контрола на масата и обратното – онези нива, които бяха скрити, бяха под контрола на Ом Гур Нал. Или поне така досега си мислеше Арчи.

За скритите нива нямаше никакви арлеонови врати или нещо подобно – тъкмо обратното. Човек трябваше сам да се сети за тях. Арчи допусна, че може би коефициент от порядъка на двеста и петдесет или дори триста би бил достатъчен за съответното ниво. Но нямаше и най-бегла идея как да открие нивата, нито пък какво го очакваше там.

Тогава пред себе си видя образът на самия Казук Мон. Изглеждаше достолепен като в младите си години – внушаващ респект воин на духа.

Холограмата му заговори най-спокойно:

“Когато слушаш това, аз най-вероятно няма да бъда измежду живите, така че е в твой интерес да научиш тайната за моята смърт. Мнозина искаха да бъдат онези, които да получат наслада от нея, но сега ти, незнайни страннико, ще бъдеш облагодетелстван за своята храброст и интелект. На всяко от нечестивите нива има велика тайна, която ще ти помогне в битката срещу онзи, когото смятам за виновен за моята смърт. Това е Ом Гур Нал. Той, той, и само той допусна това да се случи! Неговата гибел ще ми донесе успокоение, но не това е, за което моля! Ом Гур Нал е всъщност моят предишен Маг Артузан, който беше чипиран от доктор Гад ‘Ди Ен! Той не носи в съзнанието си детайли за своето минало! Това обаче съвсем не оправдава неговата същност! Като велик техник и гений, ти имаш честта да поправиш всичко! Аз ще ти разкрия тайната на цялата виртуална реалност, въпреки че всички мислеха, че не разбирам нищо в това отношение!

Аз съм синът на Еквиус Мон – Ебералд Мон, по-късно прекръстил се на Казук Мон. Не желаейки да бъда част от статуквото на този алчен и брутален тип, аз се отдадох на религиозна дейност, но много скоро покварата ме завладя и бях убит от моя последен Маг Ту Ембориан Зонтул, който по всяка вероятност гние в Ада! Ти никога не ще влезеш във висшите скрити нива без моята помощ. Аз всъщност съм основният виртуален архитект на това място. Но за това не подозираше никой освен братът на Джонатан Хернс – Джонатан Саклин. Той мисли, че е обладан от демонът Настарог, но това е компютърен вирус от девето ниво, до който никой никога не се е докосвал. Никой в Ада или пък на Зегандария не знае тази свръхсекретна тайна и този коз, поставен в ръцете ти, може да обърне всичко. Този вирус ще се разпростре и върху съзнанието на демоните, опитали да направят Армагедон на Зегандария. От теб зависи да им докажеш, че парадокса на Хернс е валиден, но само за първите четири-пет нива – не и за скритите, на които действах аз. Толкова години аз бях в прикритието на своята дейност на религиозен жрец. Но най-накрая дойде и моят час! Помогни ми! Помогни ми! Нека отмъстя от своя гроб! Нека най-накрая получа възмездие! Нека тази планета диша свободно!”

Арчи хвана челото си с ръка – не можеше да повярва, изпита неописуема мъка – не от съчувствие към архижреца, а защото мечтаната “синя пролет”, в която живееха всички беше просто пътят към Ада. Красив, постлан с рози, но все пак пагубен! Това беше най-грозната и страшна истина! Той самият беше поставен в подобна ситуация от Ом Гур Нал, който се опитваше всячески да държи положението под контрол, само за да осъзнае страшната истина, която не искаше да признае дори и пред себе си. Този свят не му принадлежеше! Той имаше двадесет и пет годишен мандат, а беше “похарчил” цели пет години от него! При това в преследване на заговори и брутални схеми за облагодетелстване!

Арчи се зачуди дали беше прекарал своя собствен живот достойно и дали там някъде щеше да намери своето собствено изкупление.

“Ако наистина искаш да достигнеш до скритите нива, трябва просто да следваш своето сърце! Трябва да го отвориш към скърбите на другите! Ом Гур Нал се опита да изкупи направеното зло, но то е вече непоправимо, така че дори и намеренията му да са били искрени, той трябва да бъде наказан. А сега, вземи малката електронна топка, която получи от Ак Дин. Тя ще те води напред и помни. Сърцето ти е ключът към твоето спасение! Ак Дин беше сложен от мен само за да бъде твой водач!”

Арчи осъзна всичко. Нямаше връщане назад! Трябваше да се потопи в тайната, каквато и да беше тя!

Краката му сякаш сами го водеха напред – там където щеше да намери покой със самия себе си!

Когато влезе в първото ниво от четирите “нечестиви нива”, той осъзна нещо много ясно тук нещата изобщо не бяха свързани с интелекта или пък с възприятатията. Беше много странно.

На първото ниво имаше малка табелка “Имате нужда от ниво на интелект поне 260!”

Арчи хлъцна! Тук дори и един супергений би се почувствал като кръгъл глупак.

Времето течеше, а той все още не беше намерил отговор на своите въпроси! Атмосферата беше достатъчно тягостна и той се опитваше да почувства какво всъщност ще се случи!

Психиделичният дизайн на това място навяваше емоция, от която ти идваше да си пръснеш черепа! Сякаш цветовият дизайнер беше имал особена гледна точка за всичко това!

Беше пълно със странно изглеждащи мозъци или поне с техни отливки!

Арчи продължаваше да обикаля и да се чуди какъв беше смисълът от всичко това!

Малко по-късно ясно осъзна защо се изискваше толкова висок коефициент на интелигентност, за да се постигне подобен ефект!

Продължавайки да върви напред, Арчи видя изключително интересния надпис “На добър път!”

Дойде му малко в повече! Тези откачалници явно се бяха постарали нещата да бъдат на ниво. Оттам насетне започваше малка пътечка, която трябваше да го изведе до определено място. В далечината се забелязваше футуристичен обелиск, който страшно много напомняше този на бог Ердук.

Арчи леко се подразни от цялата религиозна символика. Какво ли имаше да види още?

Продължи по пътеката и започна да става свидетел на възкачването на Ом Гур Нал на власт, убийството на Казук Мон, въздигането на новия Маг Ту Ембориан Зонтул.

Арчи осъзна, че в това ниво времето се движеше наобратно и той щеше да вижда части от целия пъзел малко по малко.

По-късно осъзна ясно, че всичко щеше да го доведе до някакъв неочакван край. Може би дори неговия собствен!

Всичко около него също спря да се движи. Той реши да продължи, но видя трета електронна табела “Знаеш ли каква е разликата между твоята игра и моята? В моята все пак може да има победител и на всеки се дава шанс да оцелее, докато в твоята това не е така. Това е моето виждане за справедливост!”

Младежът реши, че е видял повече от достатъчно тук и се учуди как може да продължи напред.

След това обаче се сети, че може би малката елекронна топка ще му помогне и го спаси отново. Тогава видя, че на нея имаше малък дигитален дисплей, на който беше обозначена цифрата четири.

Значи скритите нива бяха четири на брой! Това беше изумително! Арчи никога не беше допускал, че ще трябват такива висини на интелекта, за да стигне до тези нива! Ако възходящата градация на IQ-то продължаваше, той просто щеше да “окапе” като някой посредствен калпазанин. Но после се сети, че моралът е по-важен от знанието.

“Значи нещата са доста свързани!” започна да разсъждава той. Нямаше как да е иначе и да стигнеше подобни висоти, ако не променеше начина си на мислене.

Продължи към следващите нива. Изпитваше чувството, че скоро ще научи страшната тайна, към която се стремеше със цялото си съзнание.

Арчи осъзна нещо важно, а именно фактът, че Казук Мон трябваше или да е бил извънредно интелигентен и богат, за да извърши цялата тази гранциозна схема, или просто се е възползвал от цял низ благоприятни обстоятелства, позволили му да изиграе абсолютно всички.

Следващото ниво нямаше никакъв смисъл. То представляваше просто задънена улица, в която бяха паркирани множество спидери – всеки, сочещ в различна посока. Дори нямаше никаква маркировка или пътни знаци! Нямаше особена причина Арчи да се отбива от своя път. Той продължи и скоро чу гласът “Не виждаш нищо ново нали? Това е защото съзнанието ти не е мръднало и на йота! За да стигнеш по-напред, трябва да направиш добро дело!”

Арчи се огледа и видя жена, която беше затисната под единия спидер, когато се взря, получи дежа вю. Коя беше тя? Да не би неговата собствена майка, която така и не запомни! Спомените му препускаха бясно. Или пък може би беше някоя жена, която беше изиграла важна роля в неговото минало? По-вероятно беше второто.

Разбира се, Арчибалд Пеос нямаше време да пребърка всички кътчета на своята памет, но пък и не можеше да стреля напосоки. Трябваше да улучи с един куршум два заека – само това можеше да го спаси!

Замисли се и сякаш беше озарен от неясен спомен.

Тогава гласът реши да му помогне “Не бъркай професионалната етика и доброжелателство с истинското приятелство! Това са две различни неща!”

- Това е моята учителка! – ревна Арчи. – Но защо е тук? Всичко започва да става прекалено лично. Нима проблемът е в мен самия?

Той побърза да отиде да и помогне. Тогава забеляза, че тя не го вижда. Огромната тежест просто я премазваше, но нищо не беше в състояние да й помогне. Напразно Арчи протягаше ръка в отчаянието си да промени нещо!

Внезапен гръм забули цялото това видение! На Арчи му идваше да повърне.

Гласът смирено му повтори “Останаха само още две нива! Готов ли си да видиш какво има накрая? Ако имаш някакви съмнения, винаги можеш да се върнеш!” Младежът наведе глава.

 

ГЛАВА СТО И ШЕСТНАДЕСЕТА: ГОЛЕМИЯТ УДАР

 

Мнозина биха казали, че Джейл Хънтър е един мръсник. Още докато беше командос гледаше да кръшне и да се вреди да “удари кьоравото”, но някак си все минаваше между капките. Толкова години!

Помнеше впечатляващите емборанови костюми, които носеха, помнеше и това, че беше призрачен воин. Искаше да получава уважението, което тази престижна позиция му даваше. Жадуваше да се развива професионално.

Никой не знаеше какво се случи. Джейл беше невинен, а го обвиниха поради простата причина, че той беше лошото момче на взвода. Комисията по допълнителен набор не го разследва, защото не установи каквото и да било нарушение! Разбира се, не го разкараха директно, но го пратиха да патрулира – поне докато този скандал отшуми.

Беше на различни обекти – трябваше дори и да охранява Ом Гур Нал, но чисто служебно при официалните му посещения, никога нямаше да има възможността да бъде част от личнатата му охрана, тъй като вече беше белязан. Беше дамгосан и се чувстваше като прокажен! Да, Джейл Хънтър беше просто прокълнат! Имаше нужда да направи един последен удар! О, да! Трябваше да си го върне на тези бюрократични плъхове, които ядяха хляба на обикновените отрудени войници.

Джейл беше решил да подготви нещо наистина грандиозно. Възнамеряваше не просто да ограби рафинерията, а да транспортира лично цялото гориво до планетите от Външния пръстен. Това начинание беше крайно опасно, но той щеше да се опита да го реализира!

По това време Намуро вече беше почти завършил елитния колеж “Артук”. Въпреки че остана самец, не можеше да се каже, че съучениците му не го харесваха. Но една вечер Дивака Райън намери своя ментор в халето и му съобщи за кончината му.

Джейл подлудя сякаш някой беше стиснал скротума му с менгеме. Но се постара изражението му да не издаде по никакъв начин истинските му мисли. Трябваше да се предпази някак все пак. Райън никога не беше плакал, но сега пророни една сълза:

Намуро ми беше единственият приятел!

- Стегни се! - прошепна Джейл. – Иначе отиваме на кино! Трябва да можем да разчитаме на себе си!

След като го поразпита, Джейл Хънтър благодари на боговете, че въобще не бяха се опитали да ровят по-дълбоко. Можеха твърде лесно да стигнат до него. Сега само трябваше да успокои Райън и да го надъха за това, което трябваше да свършат. Но все пак реши да попита със загрижено изражение:

- Какво се случи?

- Имало е проблем с един от вътрешните ученици. Някой си Есодо. Явно е, че е бил снобар! И просто някак са се сборичкали и са се размазали като хлебарки!

На опитен командос като Джейл не му се слушаха подобни хленчения, но той все пак трябваше да опита и да покаже малко симпатия.

Виж, Райън, това е част от живота! Не е наша работа да се бъркаме в делата на провидението!

- Но ти го изпрати там! – упорстваше Райън, бършейки сълзите си.

- Да, но той е направил своя избор и просто не е следвал инструкциите, които му бях дал. Сам си е виновен, че си е счупил главата! Пък и ще делим само двамата! Помисли само – твоят дял ще бъде по-голям!

Дивака Райън беше кораво копеле. Истински психопат, дошъл от улицата. Беше оцелявал през всичките тези години – едва-едва. А там той знаеше, че оставаха само силните. Нямаше място за лигавщини и сантименталност. Но този път той погледна много странно на Джейл. Не каза нищо, но…

Смяната на рафинерията беше вече на път да бъде подобрена с нови и по-квалифицирани работници, който бяха наясно с филтрационния процес и новия тип двигатели.

Това също влизаше в кокошкарския план на Хънтър.

Резервоарите за гориво в далечното бъдеще приличаха на огромни масивни хелиозанови кубове, но бяха твърде добре изолирани, защото всичко можеше да се случи. Да, вискозитетът на горивото беше по-нисък, но въпреки това, то можеше да лумне в пламъци.

Хората сновяха насам-натам – всеки, улисан в мислите си. Процесът по филтрация се състоеше от някои специфични особености.

Специални филтрационни небостъргачи, наречени виранти, бяха свързани със подземни кадеинови сонди със наноплазмена основа, които добиваха горивото от недрата на Зегандария. Следваше тристепен процес на филтрация, която беше особено важна преди специалния обогатяването му.

Всичко се движеше по график, но застъпващата смяна все още не беше напълно наясно със задълженията си. Джейл беше получил цялата необходима информация от началника на охраната. Да, той му беше длъжник!

Хънтър не беше глупак. Той се досещаше, че Райън може би страдаше от вътрешно раздвоение и кроеше планове да го прецака. Освен ако не го изпревареше! Нямаше да се даде на тези палета! Щом беше загубил едната стръв, сега щеше да използва другата!

Колегите, които щяха да се включат, бяха наясно, че ги очаква военен съд. Но и солидна печалба. Едва ли обаче някой щеше да се отправи към планетата Киклук Сор. Да, Джейл мислеше да поживее там известно време. Но после щеше да духне нанякъде. Е, може би щеше да си прекара добре – на него не му беше необходимо твърде много!

Според някои груби изчисления кражбите на гориво щяха да донесат поне три и половина милиона кредита, което значително надвишаваше половинмилионния му дълг, тежък като воденичен камък.

Райън изживяваше своя вътрешен ад. Знаеше, че той трябва да отвлече вниманието на патрулиращата охрана, която по зададен сигнал от техния внедрен човек сред персонала, трябваше да тръгне да го преследва. Джейл му беше приготвил обаче малка изненада.

Нещото, което и двамата не знаеха, беше, че Джейл беше изтрил досиетата им в училището – все едно никога не са били там. Той знаеше, че когато рафинерията избухнеше, едва ли някой щеше да разпознае трупа на Райън. Този сирак нямаше да липсва на абсолютно никого. Още по-малко на него.

“Скоро ти ще отидеш при Намуро. И ще бъдете заедно там горе!” – помисли си той. – “Не може да ми въртите номера и да променяме плана в последния момент! Мразя да се дъня заради слабоумници.”

Дивака Райън се оглеждаше страхливо откъде щеше да му дойдат неприятностите. Щом го забелязаха, охранителите го подхониха. Не им отне прекалено дълго, за да скъсят дистанцията.

Джейл беше докарал бевониев екодот , който лакомо започна да смуче всичко. Бяха свързали машината с най-близкия хелиозанов куб. Много скоро вече индикаторът му сочеше петдесет процента. Тогава внезапно всичко спря.

Крадци! – ревна неизвестен глас в мрака. – Опитвате се да ни ограбите!

Чуха се глухи ръмжения, които прерастнаха в цяла плеяда от звуци.

- Побързай! – припряно го подкани Джейл, който в отчаянието си помисли, че целия му план пропада. – Ще ни спипат много скоро!

- Не мога просто да спра машината. – отвърна му онзи.

- Действай! – извика командосът. – По дяволите!

Тогава се чу гигантска екплозия. Единият двигател на спидерът на Раян беше избухнал. Той беше решил, че Джейл ще го прецака и не беше балансирал правилно при вертикалното излитане. Един огромен пожар беше лумнал твърде близо до мястото където работеха.

Тогава Раян се засмя с кървави зъби. И насочи своя летателен апарат към Джейл.

- По-добре в Ада, отколкото напълно сам! А, ти, мръснико, ще си получиш заслуженото!

Джейл дори не осъзна какво се случва. Ако командосът знаеше, че нещата щяха да завършат така, едва ли щеше някога да даде уроци на Райън по общ пилотаж.

Джейл Хънтър беше по-мъртъв от всякога.

На мястото на рафинерията се издигна гигантска огнена гъба, която обхвана и подземните инсталации. Всички бяха загинали.

 

ГЛАВА СТО И СЕДЕМНАДЕСЕТА: МОЛИТВАТА НА КИБЕРА

 

След като се измъкна от хиляди премеждия, Кибера все пак беше успяла да съхрани Медальона на хилядите желания. Тя знаеше за силата на артефакта и се надяваше, че ще го използва правилно и по предназначение.

Ембориан не беше достоен да получи пълната власт и сега си теглеше последствията.

Кибера не желаеше да загине – не толкова заради своя собствен живот, а поради факта, че там някъде наистина се нуждаеха от нейната помощ. Тя искаше да постигне нещо голямо, но дори и това, че беше оцеляла до този момент означаваше нещо.

След това тя реши да го извади и да го разгледа по-добре. Върху него имаше няколко много странни символа. Гностичната система на миротворство е нещо изключително тънко.

Върху медальона беше изобразен Абраксас – богът-пазител на Вселената. Кибера се сети, че Казук Мон им беше разяснявал, че той е справедлив и е наясно със Плана за съзидание.

Медальонът на Абраксас беше един вид елекронен ключ, който да я отведе до второто скрито ниво, където беше самият Арчибалд.

След като го огледа внимателно, Кибера откри малък нарензиев чип, който беше поставен вътре в медальона. Беше портативен и можеше и да се постави и без хирургическа намеса.

Кибера никога не беше ползвала подобна джаджа и би беше крайно любопитно как да я активира.

Изведнъж нещо се случи. И тя видя пред себе си самия Арчибалд Пеос. Но как се беше озовала там?

Арчибалд Пеос не я видя в първия момент, но малко по-късно очертанията й се визуализираха доста убедително. Новият интерфейс беше твърде подобрен в сравнение със старата версия, използвана от Арчи. Явно това, което смяташе за безценен подарък щеше да се конкурира с нещо, далеч по-напреднало. Така че в киберпространството Кибера можеше да прави безкрайно много неща в сравнение с него.

Арчи реши да използва своя “Настарог” и атакува “Кибера” по един отличен начин, но не можа дори и да я одраска. Беше като вцепенен. Опита се отново.

Гласът прошепна в ухото му “Трябва да обедините силите си в името на отмъщението!”

Кибера огледа любопитно Арчибалд. Беше толкова младолик. По-малък дори и от самата нея.

Колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че нещо и убягваше. Реши да го заговори.

Във виртуалната реалност нямаше циклотронни синтезатори, но затова пък можеше да се предават “мисли” посредством сложен алгоритъм, вграден в нарензиевите чипове.

Кой си ти? – осмели се да го запита тя.

Аз съм Арчибалд Пеос – изобретателят на пеосовите схеми, без които тази реалност нямаше да изглежда точно така.

Мисля, че съм чувала подобно име сред хората в сектата.

- Каква секта? – поинтересува се Арчи.

- Тарашдук – беше отговорът й.

- Значи ти си една от тях? – осмели се да я попита Пеос.

- Ами честно казано и да, и не – двузначно отговори тя.

- Как така? – искрено учуден беше изобретателят.

- Живяла съм с тях, но не съм била част от тях. От техните идеи, от тяхната сила!

- А! – кратко отвърна Арчи. – А какво беше името на лидера й?

- Казук Мон – просто отвърна тя.

Тогава погледите им се срещнаха. И те разбраха, че трябва да играят в един отбор. Независимо дали им харесваше или пък не!

Когато се отправиха към следващите нива, и двамата осъзнаха ясно, че второто скрито ниво беше разпределителното, по същата логика беше оформено второто ниво от базовите нива. Но тук Казук Мон беше избрал да ги срещне далеч от погледа на Ом Гур Нал, който дори и не подозираше за тяхното съществуване.

Скоро щяха да научат нещо изумително важно.

 

 

ГЛАВА СТО И ОСЕМДЕСЕТА: ЗАГАДКАТА

 

За Биг Джон лоялността беше на първо място в миналото, но в настоящето той беше съвсем друг човек. След като усетиха кой е убиецът на техния шеф детектив Бос, бързо възникна и въпросът за поделянето на парите. Не им отне твърде дълго да стигнат до извода, че ще има облага за тях. Но дълбоко в себе си съжаляваха за изгубения лидер. Едуард Бос обаче им беше казал, че ловът на демони не е проста работа и те знаеха, че този път освен опита си нямаха никаква защита.

Опитваха се да се справят, но не се получаваше толкова лесно.

Погребаха тялото на шефа си в гробището на затвора – но не в подземния комплекс, а в истинското такова.

- Бос ще бъде на мястото си сред престъпници. Тъкмо ще вкара малко ред! – пошегува се един от екипа му.

Тогава един от тях забеляза малък медальон, подаващ се от едно от отделенията на скафандъра му.

- Това беше медальонът на Марбас. Точно така. Но откъде Бос се е сдобил с него?

Работата беше там, че Ембориан Зонтул го беше изпуснал, когато го преследваха. В този медальон също беше разположен скрит електронен ключ за трето скрито ниво виртуална реалност.

Блатата Зоган Драг не бяха прекалено далеч от затвора Шор Тук. А директорът на затвора често пращаше иманяри, които да търсят скрити артефакти. Това беше неговият нелегален бизнес, който процъфтяваше. В миналото дори се беше случвало да продава твърде ценни находки на самия Архистрат. Архистратът между впрочем притежаваше извънредно богата и впечатляваща колекция от най-интересни находки като себурнагски тирфан в цял ръст, донесен му от Себур Наг, където понякога ловната дружинка на директора на затвора отмаряше при местните.

При един от случаите неговите хора се бяха натъкнали на медальона в блатата на планетата Зегандария, който беше полузатънал в тинята, където кракът на Ембориан го беше настъпил.

Това беше станало точно в момента, в който момчето се беше сепнало при появата на демона Марбас.

Както лесно можеше да стане видно, Марбас беше една от многото компютърни програми, които се бяха опитали да контролират мозъка на младежа, преди да го погубят. Това беше и скритият замисъл на архижрец Казук Мон. Да, никой не беше наясно, че това е толкова очевидно, но Зонтул го разбра. Затова помисли, че може би това е трасираща програма , която да гарантира достъп до собствената му глава. Но това всъщност беше компютърен вирус, който да разстрои собствения му нарензиев чип и го изключи.

Това всъщност беше истинската тайна на виртуалната смърт. Проблемът беше, че човек беше физически мъртъв, ако чипът в главата му беше деактивиран.

В този период на хибернация той можеше да престои определено време, преди истинското физическо разложение да стане факт. Ембориан беше и отдавна физически мъртъв.

Неговият скелет беше открит от въпросните мародери, пряко подчинени на директора на затвора, които изпитаха затруднения с идентифицирането му. Затворът “Шор Тук Две” имаше и достатъчно напреднала военна болница, която разполагаше с берониева наносонда с цел извличане ДНК за анализи.

Подобен тест даваше около 99,9 % акуратни резултати.

Директорът свирна с уста когато установи кого точно са открили – беше наистина впечатляващо.

От този ден насетне медальонът беше в джоба му и той никога не се разделяше с него, така го беше открил и Бос. Старо куче като него лесно стигна до извода, че директорът едва ли щеше да му отдаде шанса да стигне до целта по прекия път.

Затова имаше нужда да направи огромна жертва – собствения си живот! Но получи отговорът на загадката или поне на част от нея!

Биг Джон побърза да ги изпревари и заяви:

- Аз ще го взема! Това е моят трофей!

Останалите не възразиха, защото тази безобидна дрънкулка им се стори нищожна част на фона на огромната част от парите, които щяха да си поделят след смъртта на Бос.

Каубоят Нилс Армборн, Ренто и Имая бяха опиянени от своя успех. Но изведнъж се сепнаха. Биг Джон се беше обърнал с гръб към тях. Те връхлетяха върху него и го пречукаха. Той беше станал свидетел на прекалено много, за да бъде оставен да живее.

Решиха все пак да видят какво се крие във въпросния артефакт.

Нилс Армборн промълви:

- Може би ще ми отива прекалено много. Макар и стилът му да е малко ретро. Но пък отсега нататък стилът ми ще подхожда повече на новите киберпънк модни тенденции.

Тогава Ренто реши да го отвори с ножа си. И всички останаха изумени от видяното.

При повторното им визуализиране, те видяха срещу себе си Арчибалд Пеос и Кибера, които взаимно се оглеждаха.

Сега всички бяха преминали на трето скрито ниво, тъй като активираният ключ беше свързан с другите два – на демона “Настарог” и на демона “Абраксис”.

- Значи, той е знаел от самото начало! – изрева Ренто.

- Смахнато копеле! Стара лисица! – произнесе в мъката си Имая, която беше считала Бос за свой духовен баща и най-добрият детектив на планетата.

- Ние ли сме последните оцелели? – зададе въпроса си Нилс Армборн.

Каубоят се гордееше, че поне веднъж можеше и да бъде част от някакъв своего рода елит.

До него стоеше и самата Еверия Доунс, която също беше достатъчно интелигентна да разбере случващото се. От окото й капна сълза в знак на съчувствие към този храбър мъж.

 

ГЛАВА СТО И ДЕВЕТНАДЕСЕТА: ЛИЦЕТО НА ОМ ГУР НАЛ

 

- Ако правилно разбирам, трябва да намерим и последния четвърти ключ? – промърмори Еверия Доунс.

Всички я зяпнаха в устата и се зачудиха на проникновението й.

- Демоните очевидно са групирани според йерархията си – “Марбас”, “Настарог” и “Абраксис”. Ной кой е четвъртият тогава?

- Ом Гур Нал – тихо промърмори Имая. – Това е последната част от пъзела. Ние търсехме нещо, което беше пред очите ни през цялото време. Това и беше истинската тайна! Той е създал играта и само онези, достойни за неговото ниво, могат да го разобличат.

- Защо обаче му е било нужно? – доста многозначително запита Ренто. – И как да намерим последният четвърти ключ?

На трето ниво нямаше никакви индикации в това отношение. Нивото беше полупразно и на него се търкаляха и бяха разхвърляни отворени кашони. Стените свършваха в нищото и лъхаха на пълна печал.

- Щом все пак сме стигнали дотук, защо да не поогледаме? – предложи Имая. – Нещо ми подсказва, че сме много близо до истината.

Ренто реши да провери дали няма кухи стени. Цялата стая, където бяха не беше повече от тридесет квадрата. Не след дълго видя, че това бяха лираниеви плоскости, които просто бяха закрепени с емзониеви нитове. Започна да ги разритва и зад една от тях се показа скрита хидронна врата.

Имаше код. След като Арчи реши да въведе годините им на раждане. Оказваше се, че те следваха една след друга, което беше уникално съвпадение.

На кого беше известно това? Разбира се, на доктор Сер Мак Зон, който беше онзи добродетелен гуарон, опитващ се да покаже, че тяхната раса няма нищо против хората.

- Онова, което е търсил доктор Сер Мак Зон е хаотичната реорганизация на човешкото съзнание на база на чипираните хора – много неясно се изказа Арчи.

- Тоест? – изгледа го Еверия Доунс, която що-годе разбра за какво иде реч.

- Много просто, Гад Ди ‘Ен се е опитвал да чипира своите жертви избирателно и нарензиевите чипове имат серийни номера – засмя се гениалният Пеос.

- Ако искате, проверете! – той докосна мястото, където беше неговият собствен.

- Изумително! – изхълца каубоя Нилс Армборн. – Толкова просто, но работещо!

Тоест пропуснатите номера са онези с така наречените “дефекти в съзнанието”. Именно те са причината, която Гад Ди ‘Ен е окачествил като крайно опасна, защото е прекъснал процесът на неговата реимплантация на спомени.

- Ясно е като бял ден! Някои все още са способни да си възстановят съзнанието отпреди цялата тази мистификация. И тези хора сме ние.

Решиха да влязат в кухината един по един. И пред тях се показа футуристичен зелен тунел.

- Изглежда толкова сюрреалистично! – изписка Имая. – Наистина трябва да внимаваме.

Но не бяха изминали повече от десет-петнадесет метра, когато тунелът свърши с масивна хидронна врата. Ключалката беше кеванатова и изискваше сканиране на нарензиевите чипове.

- Ето го последният ключ! – пошегува се каубоя.

- Някой да има идея как ще я отворим? – зададе въпроса си Имая.

Високата и стройна девойка изглеждаше толкова изящна на фона на огромната и груба врата. Красивите й глезени, покрити с частите на свръхтехнологичния скафандър бяха повече от впечатляващи.

- Мисля, че е време да се включа и аз – обади се Еверия. – Какво ще кажеше за убийството на Шейм. Има локига и той да е намесен във всичко това.

- Мисля, че може и да опитаме – замислено се поглади по брадичката Арчи. – Нека наберем името му.

Врата не се отвори.

- Не може да е толкова очевидно – намеси се и Ренто. – Прекалено плоско е.

Тогава чуха глух звук и стенание. Толкова тихо, че беше направо плашещо. Беше наистина жалко.

Хидронната врата беше напълно шумоизолирана. Откъде тогава идваше този звук?

Той беше толкова сърцераздирателен. Напомняше предсмъртна агония.

Арчи се сети как може и да отворят вратата. Явно това беше закодирано в самото ниво. Просто трябваше да го открият.

Тогава видяха отпечатък от детска ръка. Малка детска ръка. Кой я беше оставил.

- Да не би Ом Гур Нал да е бил дете? – опита се да зададе въпрос и Еверия Доунс. – Със сигурност все някога е бил. И е гледал на света с други очи.

- Ами може би това е ключовата дума? – осмели се да гадае и Арчи. – Може пък и този отговор да е бил пред очите ни, подобно на толкова много други, а ние да сме били слепи и глухи да го прозрем.

- Ом Гур Нал – изрева проникновено Арчи. – Шейм не трябваше да умира. Чрез неговото убийство, ти само ни разкри своето лице. Ти продаваше виртуалната дрога на всички онези деца, а и на възрастните, ти подпомагаше цялата тази вакханалия, заедно с престъпния доктор Гад Ди ‘Ен. Защо не се покажем? Безсмислено е да се криеш в тази бърлога! Излез със своето истинско лице!

Масивната врата се разтвори и някъде там те видяха мозък, накичен с толкова много езониеви проводници, че приличаше на таралеж, този мозък беше свързан с еваранов суперкомпютър. Те ахнаха. Не бяха очаквали да видят точно това.

Двата еваранови суперкомпютъра осъществяваха галактическа кибервръзка между Киклук Сор и Зегандария, а петото ниво беше необходимо за буфер на финансовите трансфери.

- Ако това нещо е живо, кой ни е управлявал толкова много години? – запита Имая. – Или какво точно? Ом Гур Нал не прилича на андроид или нещо подобно.

Ясно е! Това нещо е мозъкът на Артузан – истинското име на предпоследния Маг Ту – направи връзката Арчи. – А долу е чипираният и добре подготвен за ролята си негов двойник. Биогенното инженерство е твърде напредничаво. Просто са му отгледали клонинг – нищо повече. Клонинг с чипирано съзнание, които следва заповедите…

- На кого? – го запитаха останалите.

В това време добре гледаният и набучен с проводници мозък се пръсна и от цялата пихтия останаха да стърчат само те.

- Май нещо не му се получи – опита се да покаже малко хумор Нилс Армборн. – Краят му не беше особено красив, но и тази планета изстрада достатъчно. Дори прекалено!

Светлините в малката зала замигаха печално. Всичко беше свършило.

 

 

 

 

 

"Когато се чувствате зле - вслушайте се в природата. Тишината в света успокоява по-добре от милиони ненужни думи."

Конфуций

 

ГЛАВА СТО И ДВАДЕСЕТА: РАЗКАЯНИЕ

 

Разкаянието е характерно за много от нас. Твърде много не знаят къде да отидат и какво да направят преди сетния си час. Арудот също се чудеше къде да се дене. Оставаше му малко. Но не защото някой го гонеше или се канеше да го довърши. Той знаеше, че в своята смърт ще занесе тайната за това, което бяха извършили с цялото ново поколение на Зегандария. Дузина алчни банкери от планетата Киклук Сор. Толкова фокусирани в собственото си печалбарство, че бяха забравили всичко останало. Нямаше и смисъл да правят каквото и да било.

Еквиус не беше много ценен, но свръхнатоварването довело до пръсването на техния супербиомозък беше. Скоро хората щяха да осъзнаят гигантската машинация, срещу която бяха изправени. И парите, които щяха да поискат щяха да са най-малкият му проблем.

Арудот избягна погледите на останалите си подчинени в опитите си да запази тайната, скрита и заровена дълбоко в него.

Кого обаче заблуждаваше?

Адът всъщност беше квартоновото скривалище, което се използваше от някои от душите, искащи да запазят своята инкогнито, но то беше само неговото предверие, имаше и допълнителна гесанатиева част, която беше всъщност мястото където оперираха така наречените “демонични вируси”, там беше и “виртуалната версия на съзнанието на Ханс Аусландер”. Откъде обаче се бяха сдобили с нея?

Хипотезата на фон Майлович и някои от разработките на Саклин бяха послужили за оформяне на негова виртуална идентичност, сходна по коефициент на интелигентност с реалната му физическа версия.

Това беше изумително постижение и никой не се съмняваше в него. А дали щеше да настъпи истински Армагедон на Зегандария. Честно казано, не!

Настъпилата жестока финансова криза уби огромна част от популацията на планетата. Хората бяха притискани от войниците на Ом Гур Нал, които не бяха наясно, че се кланят на едно чучело, което смятаха за богоизбрано. Да, може би скоро щяха да се опомнят.

Проблемът с реимплантацията на спомени остана. Мнозина бяха претърпели непоправими мозъчни увреждания и трябваше да се справят с реалността по доста болезнен начин. Доктор Гад ‘Ди Ен беше съден и екзекутиран като брутален престъпник, какъвто на практика беше. А Сер Мак Зон - въздигнат в почетна длъжност. Повечето искаха той да управляваха цялата планета Зегандария. Дукесата на Леарния също беше задържана под отговорност за противопланетна дейност и се постара да оцелее като заблуждаваше останалите, че нямаше нищо общо с делата на брат си – небеизвестния Архистрат. Но с течение на времето имаше все по-малко, които бяха склонни да и повярват.

Един-единствен лъч надежда и даваше малко надежда. Опрощението.

Но никой не й го даде.

Бог Ердук я наблюдаваше с безжизнените си очи, преди да загине, погубена от безмилостния си палач. Лазерният резец преряза лебедовата й шия, също както тя беше унищожила маса народ. Това беше нейното възмездие.

Тълпата ликуваше, но някъде там имаше някой, който проля сълза – не за нея, а за всичко това, което се случи. Това беше доктор Сер Мак Зон.

След това бяха открити виртуалните възстановки на Девета Зона, беше научно доказано, че генетиката на гуароните все пак съдържаше и човешки елементи и хората започнаха да се чувстват по-приятелски настроени към тях.

Зорин беше реабилитиран, а физическата му смърт – заклеймена. Да, той беше допринесъл с нещо за слагането на край на цялата тази история.

Зорин умря, за да живеят толкова много други. Той беше чипиран от злия доктор Гад ‘Ди Ен още в своя зируаркс. Но чипът му беше с дефектен пореден номер. Зорин се беше борил с демоните, които го бяха обсебили, но мозъкът му не можа да се интегрира в обществото по правилния начин.

Реабилитация получиха и Жак Ди Монс, Фон Майлович и Урсула фон дер Лан. Те се бяха борили, но в позитивна насока, а не в името на израждането на човешката психика. Затова получиха нужната прошка.

Разработката на Еквиус за виртуално преместване на планетата не проработи, тъй като двата еваронови суперкомпютъра бяха свързани помежду си и след като единият излезе от строя, чипираното население на Киклук Сор започна да осъзнава колко глупаво се е държало към чужденците.

Един от тълпата ясно осъзна, че те са убили Еквиус за нищо и никакво. И по-късно се застреля.

 

ГЛАВА СТО ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: ИЗКУПЛЕНИЕТО

 

Сасия Лесхонд се отдаде на дейност като милосърдна сестра в Града на светлината. Само там тя можеше да прекара края на своите дни. Мнозина се зачудиха на нейната постъпка, но на практика фон Бласк се гордееше с нея. Да, това беше само преходно място към финалната права – но все пак тя беше полезна толкова много.

Войниците се опираха на нейната милост и желание да помага, искаха от нея помощ и съвет. Един прекрасен ден фон Бласк и заяви:

- Ти направи достатъчно! Дори повече от необходимото! Можеш просто да си търсиш щастието. Време ти е. Имаш синове. Трябва да помислиш за бъдещето им.

Двамата бяха пораснали и наближаваха двадесет години. Дойдоха в Града на светлината, за да я видят. И се почувстваха наистина горди от всичко това.

Ветераните похвалиха майка им и им обясниха какво точно прави.

На раздяла фон Бласк се обърна и й каза нещо твърде лично:

- Няма нужда да съжаляваш. Накрая има възмездие за всеки! Ти също ще получиш своето!

Сасия беше натоварена с прекалено много задължения, но след като приключи и с последните, беше изпратена по собствено желание с двамата си сина на Уфур Ган. Вече беше на преклонна възраст.

Но в сърцето си винаги щеше да носи всичко това. Цялата история, от която волно или неволно се беше оказала част.

Синовете й и бяха достойна подкрепа, но по-късно тя умря в един от храмовете на Уфур Ган. Там беше нейния последен пристан.

Дълго време се пееха песни за нейната доброта и всички положителни неща, които направи за Уфур Ган. Но в дъното на душата си тя не престана да мисли за Марк. Неговата смърт беше донякъде безсмислена и дори жестока. Той, който беше направил толкова много за същата тази планета Зегандария, получи доста жалък край. Сасия успя да чуе и за трагичната съдба на Зорин. Разбра и че Дърниам си е разбил главата на астероида Изод Син, преследван от същите виртуални демонични вируси, които му бяха имплантирани от отратителния доктор Гад ‘Ди Ен. Дърниам, Сасия и самия Марк бяха тайно имплантирани. И това именно беше и причината фон Бласк да вдигне оръжието си и да умъртви Марк.

Но защо всичко това се случваше по този начин. Някъде там имаше нещо неизяснено и това беше наказанието на доктор Гад ‘Ди Ен.

Разбира се, той беше направил извънредно много пакости, но някак му се размина, поне в началото. Сер Мак Зон се застъпи за него, но не от колегиалност, а от чиста прагматичност.

Той трябваше да свали чипираните хора от базата данни на суперкомпютъра. Отидоха специално до планетата Киклук Сор.

Екипът на Бос естествено си поиска хонорарите, но докторът нямаше откъде да вземе толкова пари. Беше пропилял всичко.

Близките месеци на интензивна работа го бяха направили по-чувствителен към хората и техните проблеми.

И така ден след ден. Той усети нещо изумително. Някъде там се усещаше огромното недоверие към неговата професия. Толкова дълбоко загнездено и целенасочено.

Гад ‘Ди Ен намина и към „Емвор На“. Огромната болница на хиляда етажа беше неговата крепост толкова години. Неговата душа. Неговото сърце. Сега беше празна и пуста. Никой и не искаше да стъпи там по твърде обясними причини.

Сер Мак Зон беше упълномощен да бъде негов надзорник, докато разследването приключи окончателно.

- Тук ли ги чипирахте? – запита го Сер Мак Зон.

- Ами да, манипулацията към Сасия Лесхонд и Марк Ленър беше точно на това място? Ние направихме частична реимплантация, поради простата причина, че пълна не беше възможна. И досега нямам адекватен отговор на въпроса.

- Какво постигнахте? – запита го отново Сер Мак Зон.

- Мисля, че промених възгледите си за цялата заобикаляща ни реалност и получих вътрешно удоволствие, че съм бил от полза. Това ми стига.

- Но Вие променихте живота на много хора! – недоумяваше Сер Мак Зон.

- Ами всички го правим! Чипирането беше просто един неработещ и неефективен модел. И аз добре го знам! Но бъдещето не изглежда толкова розово на практика. А дали всички Вие наистина искахте да живеете в “синя пролет” или просто се опитвахте да избегнете отговорността от своите действия.

Тук Сер Мак Зон се посмути.

- Мисля, че малко пресилвате нещата, драги мой. Не беше точно така.

- Аз пък съм на мнение, че тази планета няма да бъде същата никога вече. И че мнозина ще се сблъскат с реалността, с истинската реалност, където се умира, но не наужким.

- Но все пак имаше някои жертви – отбеляза възпитано неговия гуаронски колега.

Те бяха по-скоро изключение от правилото. Гледаха на света с други очи и от друг ъгъл, по-различен от този на останалите. Но реалността скоро щеше да ги удари и тях по главите.

- Как сте все още жив? – опита се да го подмами Сер Мак Зон, очаквайки да изплюе камъчето.

- Ами, да Ви кажа, Джонатан Саклин беше просто една от тези грешки, той добре осъзна, че съзнанието му е чипирано. Но този виртуален демон “Настарог”, който бях сложил, добре му подейства. Искате да кажете, че всичко е било една огромна симулация и той е бил онзи пациент, който е бил безнадеждно болен или?

- Вижте, Джоузеф Зердакил, грубиянинът му направи услуга като го заведе при мен. Но болното му въображение излезе от всякакви граници. Това го довърши окончателно.

- Искате да кажете, че той не е напускал „Емвор На“? – опита се да изясни Сер Мак Зон.

- Може и така да се каже. Със сигурност духът му е на по-добро място и желае да бъде свободен. Според неговите разбирания. В негов собствен свят, където е възможно, да оцелее.

- Кой тогава го е убил? – недоумяваше Сер Мак Зон.

- Ами той се е самоубил с една от кериевите игли, които са напоена с отрова – беше отговорът на Гад ‘Ди Ен.

- А откъде я е взел? – последва нов въпрос.

- Това може само да гадаем – повдигна вежди Гад ‘Ди Ен. – Това е ключът към загадката. Но все някога истината ще излезе наяве. Както и да е, аз заминавам на дълъг път. Отивам в изгнание да прочистя помислите си. Като представител на нашата гилдия знаете как е – усмихна се той кисело.

Сер Мак Зон се направи, че не е чул шегата. Но той беше напълно прав. Лекарските грешки биваха заравяни от памтивека.

 

ГЛАВА СТО ДВАДЕСЕТ И ВТОРА: ПРИЯТЕЛИ И В СМЪРТТА

 

След взрива в рафинерията “Маеркс” никой не можеше да се прави, че абсолютно нищо не се е случило. Беше прекалено банално. Но дълбоко в себе си усещаха недъзите на цялата изкривена реалност. Нещата бяха различни, а всичко си беше по-старому.

Погребаха пепелта на Райън близо до неговия приятел Намуро. Двамата щяха да си правят компания и във смъртта. Но гробищният парк макар и леко мрачен беше изпълнен със живителна светлина. Светлината на нов живот. В клоните на донесените от Себур Наг емелиридиеви цветове пееха птици. Андроидите бяха оставени да се грижат за мъртъвците, чиито тленни останки щяха да бъдат съхранени за вечни времена. И така беше най-добре.

Майката на Зорин също не беше много по-далеч от тях. Тук сред красиви растения, техният край беше като че ли малко по-добър. Двамата приятели умряха не за една идея за справедливост, защото такава нямаше, а защото си бяха взаимно необходими, за да живеят в своя собствен свят.

Райън никога не беше обичал училището, никога не беше имал родители, и съвсем никога не беше имал приятели. Но с Намуро нещата бяха различни.

Защо обаче хората забравяха така лесно?

На общата им елекронна надгробна плоча имаше следното посвещение “На този свят няма нито добро, нито зло, но ние останахме приятели докрая!”

И за това изумително приятелство дълго време се носеха всякакви легенди.

Когато младежите видяха света с нови очи, те бяха напълно готови да отидат и през сълзи да се сбогуват със своите кумири. Но това е история за друго време и други хора.

Футуристичната рафинерия беше лишила толкова много хора от смисъл на съществуване. Директорът и целият персонал бяха загинали. Разбира се кастата на призрачните войни все още съществуваше, но всяка мистика, свързана с тях, пропадна. Величието на военната кариера беше попарено от един реалистичен поглед.

Когато всичко дойде на своето място, много хора си отдъхнаха. Това ги облекчи.

Красивото, възвишеното и впечатляващото бяха новите мечти за достигане на хората, желаещи за видят истинския живот, без нужда от разни изкуствени заместители.

Богатството на Киклук Сор не беше разграбено или поне - не напълно. Със останалите електронни кредити решиха да променят някои неща и да подготвят своето напускане на планетата Зегандария. Трябваше да се уредят много неща. Този път тук нямаше да остане никой. И така беше най-добре. Така и не разбраха за коя точно планета беше заминал тайнственият трансфер на Ом Гур Нал, но предполагаха, че е за някоя от планетите от така наречения Външен пръстен.

Намуро никога не беше имал възможността да види чужди светове като славния си родител, нито щеше да преживее още нещо от живота. Беше обаче почувствал онази “синя пролет”, която може би и самият Джейл Хънтър беше изживял, докато все още вярваше във военното си поприще. Войните на Зегандария отдавна бяха приключили. Виртуална и физическа реалност нямаше никога да бъдат същите. Но хората – щяха или поне би следвало да запазят своята човешка същност.

Нарензиевите чипове бяха събрани най-старателно. Техните липсващи номера бяха описани и това беше архивирано като спомен за бъдещите поколения.

А какво стана накрая с всички онези, които желаеха някаква промяна? Ами Имая замина за далечна планета, Ренто продължи да работи като ловец на глави, защото това му харесваше. Той запази острия си език и здравите си юмруци, готови всякога да раздадат справедливост. Биг Джон беше забравен. Но все пак го погребаха. Дължаха му го заради незаменимата помощ, която им оказа при откриването на отговора на загадката.

Джоузеф Зердакил получи условна присъда за деянията си и малко по-късно наистина се превъзпита. И изостави старите си навици. Бандата му се разпусна и нейните членове започнаха нов живот. Те минаха метъра и не бяха съдени.

Затворът “Шор Тук 2” продължи да съществува и именно това обуслови някои интересни закономерности, които се появиха.

Учените решиха да използват генетичния фонд в криптохранилището. Можеше да бъде от полза. Те прибраха и опаковаха всичко най-старателно. Колко ли още предстоеше да научат и открият за целта на съществуване на тяхната раса?

 

ГЛАВА СТО ДВАДЕСЕТ ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА: КРАЯТ

 

Накрая Зегандарианската конфедерация установи следното решение. Планетата да се превърне в музей, който да остане там за вечни времена. Нямаше да променят нищо. Предложението беше прието с пълно единодушие от всички пострадали.

Колкото и да се мъчиха, не се сетиха за по-добро решение. Хората малко по малко започнаха да напускат това място и така и трябваше да бъде. Миналото лесно щеше да бъде забравено. Но много души нямаше да намерят покой. Никога!

Джерамаиа Зердакил беше погредан с военни почести и това беше единствената проява на уважение към мъртвеца. На него не присъства никой от приятелите му, нито дори и роднините му. Дори собственият му син беше отдавна заминал в неизвестна посока, която искаше да запази в тайна. Той беше щастлив – щастлив, че се беше откъснал от бремето на принудата и бруталното насилие, в което самото ежедневие го беше привлякло.

Ако някой беше отишъл до Заведението на Екълстоун, щеше да види една малка верижка, окачена там от Имая, която реши да отдаде последна почит на Шейм. Да, този гангстер беше живял в квартала, вирял в квартала, но оставил сърцето си в “синята пролет”, каквото и да означаваше това. Беше умрял млад и зелен!

Сектата на тарашдукианците отново получи своето кръщение на една от последните церемонии, където си избра пожизнен носител на нейните ценности и се саморазпусна. Това стана и след натиск от страна на самите власти.

Периодът на осъзнаване беше наближил и вече се виждаше иззад ъгъла.

На стената на заведението Имая надраска следния надпис “Приятели завинаги. Останахме тук. Душите ни нека намерят покой! Тази планета беше нашият дом!”

Колкото повече време минаваше, толкова повече спомените избледняваха.

След известно време, ако някой дойдеше да види останките от полиса и някои от най-известните му забележителности, би се учудил адски много. И може би би пролял сълза в памет на миналото.

Хората вече заминаваха. На междузвестния космодрум “Урус Онкс 2”, който също беше наследил предишния такъв, тълпите се рояха като жужащи насекоми, готвещи се да изхвъркнат от кошера. Всеки се блъскаше в другия, жадуващ да избърза напред и да види новите места.

Никой обаче не искаше да отиде на Киклук Сор. Там атмосферата беше прекалено снобарско и тежките бюрократични спънки не бяха в техен стил. От всички наши герои останаха живи само Арчибалд Пеос, Имая, Ренто, Еверия Доунс, Майло, и Гад ‘Ди Ен. Шест самотни души – шест нови живота. Арчибалд Пеос със сигурност щеше да накара непознатият да се гордее с постиженията му. Да, той беше прогледнал с други очи.

Някои пожелаха да отиват на произволна планета като Имая и на нея се падна една от далечните извън aстероидния пояс, други поискаха да бъдат по-близо – може би някъде около Външния пръстен – въпреки че тази зона беше опасна поради някои причини, главно свързани с контрол на звездните търговски пътища.

Футуристичната конструкция беше впечатляваща. През огромния купол от ендосиант звездите весело примигваха, изпълнени с истински живот – някакво далечно подобие на гальовна ласка. Но какво щеше да се окаже в действителност? Беше трудно предсказуемо.

Какво ги очакваше в безкрая? Може би това беше едва началото на едно предълго пътешествие? Може би там ги дебнеха нови приключения?

Кибера беше също съвсем неузнаваема. Тя беше проявила нечувана храброст и проникновение и бяха разгадали загадките докрай. Чарли Теноу беше един от малцината, които решиха да построят малък мемориал в чест на детектив Бос, който имаше толкова голяма заслуга за спасението на всички. Той беше истинският герой!

Що се отнасяше за хората артасан, те последваха своя лидер Касилио Вега и заедно с малцината оцелели арханайци се заселиха на Киклук Сор. Тамошната популация не беше против, защото за първи път осъзна какво означаваше прословутото чувство за вина. Това обаче стана едва когато всички планети от Външния пръстен прекратиха банковите си трансфери и богатите източници на финансиране попресъхнаха.

Касилио Вега се превърна в местен герой и набързо се разправи със Арудот, който беше убил Еквиус. Не че Еквиус беше светец, но смъртта му не трябваше да става в този контекст и при тези обстоятелства.

След по-щателно проучване се оказа, че парите от трансфера на Ом Гур Нал са били преведени на една незнайна компания на малък астероид чак след трисния квардрант. Касилио успя да се добере дотам и на благоустрои Киклук Сор, която стана новия дом за хората артасан. Тук започна истинския ренесанс на тяхната мисъл и те постигнаха забележителни резултати.

Никой никога не разобличи Елзамор, но след като изпълни своята мисия той се отрови, тъй като го измъчваха угризения, когато разбра на кого е служил в действителност, а отец Бонаяс стрикно изпълняваше своите задължения. Преди да си заминат всички, той умря в една далечна колония на планетата Орос Хинто, която все още беше дружески настроена към всеки жител, пък бил той и бивш, на Зегандария. Той извърши много тайнства, които облагородиха духа на всички жители на тази планета.

 

ЕПИЛОГ

 

Имаше едно далечно място на име Харон. Това беше спътник на малка планета, наречена Плутон. Решиха да се отправят именно натам. Всички, жадуващи за новия живот. Всички онези, копнеещи за позитивна промяна.

Сер Мак Зон реши да отиде с оцелелите гуарони на планетата Уфур Ган и там да помага със своите знания.

Когато си тръгваше, той хвърли поглед назад.

“Човечеството беше открило толкова много планети, а ги напускаше като ненужни сгради, може би ако разполагаха само с една, неговите представители щяха да бъдат много по-внимателни.”

Сер Мак Зон беше движен напред от огромната любов към своите човешки събратя. Знаеше, че трябва да направи нещо по въпроса и го правеше.

Събра своето медицинско оборудване в два портативни геонови куфара и го натовари в една от частните совалки. Не че се имаше за аристократ, но за всеки случай искаше да вземе необходимите мерки. В крайна сметка животът продължаваше.

Зад гърба си чу задавен вик. Обърна се бяха Урсула фон дер Лан, Фон Майлович и разбира се екстравагантният Жак Ди Монс. Те го гледаха замечтано.

- Благодаря Ви, докторе, че ни дадохте истински и приложен урок по човеколюбие. Това означава много, страшно много – прехапа устните си тя.

- Аз съм Ви безкрайно признателен, че хипотезата ми беше потвърдена – превъзбудено допълни Фон Майлович. – Когато човек черпи опит на такъв като Вас, тогава научните достижения са наистина фасулска работа. Сега гледам на света с други очи!

Докторът прие възпитано и любезно техните адмирации спрямо скромната му личност. Изглеждаха му като малки деца заради достолепната му възраст. Усмихна се, защото знаеше, че чувствата им са чисти. И намеренията – искрени.

- А къде ще отидете Вие? – попита ги съвсем сериозно той. – Тази планета съвсем скоро ще опустее и на нея ще останат само тези “паметници” – посочи с ръката си всички обезлюдени сгради наоколо.

- Очакваме светло бъдеще! – отговориха вкупом те. – Или поне ще се постараем то да бъде такова! Ще започнем начисто!

Сер Мак Зон ги погледна и закима учудено с глава. След това учтиво се прегърнаха и любезно си взеха довиждане.

Той влезе в летателния апарат. Синтераниалния му люк се затвори. Совалката се отдели плавно от повърхността и квантовите й стабилизатори бяха включени на пълна мощност. После тя започна да набира бавно височина. Там долу остана един съвсем друг свят, от който той вече не искаше да бъде част. Никога повече! Планетата зад гърба му засия с красивото си пурпурно сияние и остана далеч назад. Колкото и да беше странно, там някъде долу, на тази изоставена вече земя, остана и неговата душа. Притисната от страданието, което я беше заляло. Тя беше в покой! За вечни времена! Намерила опрощение!

А какво стана с виртуалните демони? Е, ами решиха да ги оставят като част от общия пейзаж. Нарензиевите чипове бяха внимателно зарити под много дебел слой еландонова почва в областта Синтрос. Разработките на сефалариевите нарензиеви чипове беше коствало толкова много на всички. Беше основният инструмент на управление на самия Ом Гур Нал. Бруталните програми “Настарог”, “Агарес”, “Валак”, “Пеймон”, “Саклин”, “Ханс Аусландер” и всички останали бяха заключени в масивен саркофаг от тлислоен кевларит и силенциев аронаулт, които щяха да гарантират някаква сигурност на първо време. Същото се отнасяще и за антивирусните стражи, а също и за виртуалните среди “Ад”, “Скрити нива” и “Виртуална реалност”. Никой в скоро време нямаше да бъде способен да създаде толкова съвършени шедьоври, излезли под майсторската ръка на Гад ‘Ди Ен, Арчибалд Пеос и самия Ом Гур Нал. Освен ако някой рано или късно не ги откриеше. Но щяха да минат хилядолетия! А може би дори и повече! Телата на Гебриъл и Дърниам също щяха да останат непогребани на астероида Изод Син за вечни времена!

Колкото и да не беше за вярване, каквото и да твърдяха различните религии и езотерични учения за същността на природата, небето беше на земята! Там беше и животът! Един отдавна отминал живот!

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Въпросната теория е предложена от Стюарт Хамеров и Роджър Пенроуз.

* Библия, Откровение 20:13

* Джалдабаот - Един от Божиите синове, който се превърна в паднал ангел поради завистта си към човека.

* Сидрагасо - Известен също като Битру или Ситри, той е демон, който заема херцогство в ада и командва легион от инкуби.

* Бевониев екодот – специален смукач на гориво, способен да транспортира до триста тона при едно зареждане.

* Трасираща програма – на компютърен език това е софтуер за проследяване, който цели да достигне до крайния адресант на база на определени показатели и данни. Разбира се подобна трасираща програма не може да оперира в изолация, а са нужни специални условия за това.