Дежа ву
Понеделник сутрин. Отворих очи и видях джиесема си да свети с пропуснато обаждане. Компютърът ми стоеше включен и издаде стържещ шум. Стори ми се познато. „Дежаву" помислих си аз.
Понеделник сутрин. Отворих очи и чух звъненето на джиесема си. Приех обаждането и млад, гърлен мъжки глас прошепна със задоволство:
- Последен шанс.
Почти усетих как някъде там една самодоволна усмивка плъзва по лицето му. Без да губя повече време изкочих от леглото. Дразнещият шум на компютъра издрънча зад мен. Навлякох дънките си и черната блуза, на бегом облякох якето си и взех ключовете. Отворих вратата и заключих бързо. Прескочих заледената локва, която не се виждаше и затичах по стълбите надолу. Не стъпах на последното стъпало, прескочих го. Обърнах се и леко го изритах. Голяма част от него се срути. Не прекосих веднага на следващата улица, а изчаках колата по шосето първо да мине през калната локва. Пресякох и продължих по стълбите. Сторими се, че подраних, когато стигнах до пазара. Както очаквах, имаше много хора дори и толкова рано сутринта. Краката вече ме боляха от непрестанното тичане, затова спрях за няколко секунди и за малко да не ги забележа. Двамата тинейджъри със скейтбордовете. Без да ги оглеждам, знаех, че единият е висок и мургав с чуплива коса. Знаех дори, че един перчем точно сега пада над лявото му око. Другият прокарваше пръсти през късата си светлокафява коса, докато аз стоях с гръб към тях и изчаквах възрастната жена да се появи иззад ъгъла. Белокосата старица не се забави. Разпознах я дори само по нейния стар и избелял бастун и с познатите за мен характерни негови резки. Чух мъжки вик. Сега беше моментът. Обърнах се рязко и видях как чернокосият се подхлъзва на заледена локва. Начупената й повърхност се превърна в познатата плетка от гъста паяжина лед. Скейтбордът му литна с голяма скорост и под очаквания ъгъл в посока на старата жена. Макар да не гледах към нея, знаех как очите й се разширяват и как напуканите от възрастта й устни се разтварят за отчаян вик. Ръката й се вдига да се предпази от бъдещия удар, но прекалено бавно. Бастунът й издрънча зад мен, ударил замята. Спомних си как късчета от калта по него се изсипват от края му и поръсват асфалта, превръщайки се в кал миг след досега с мократа замя. Но този път не чух удара на дъската зад себе си, нито звука от падането на старицата. Този път почувствах болка в ръката си, когато я стегнах и срещнах с нея скейтборда. Сблъсъкът изкара стенание от устните ми. Скейтбордът удари земята, измина бързо кратко разстояние, преди да се блъсне в една от бутките, продаваща зеленчуци. От нея падна един домат и кървавият му сок се пръсна на земята. Преди хората да осъзнаят случилото се, вече тичах колкото мога по-бързо по улицата. Молех се да не съм закъсняла отново. Нямаше да мога да понеса гледката за пореден път. Този шанс ми беше последният. Докато тичах, едва дишах и чувах единствено туптенето в ушите си. Обърнах се на дясно и забелязах нещо, от което се стархувах - странна фигура, която се движеше с моята скорост на отсрещния тротоар. Облечена в черно, тя сякаш се плъзгаше напред.
Внезапен удар ме повали на земята. Човекът ми изкрещя нещо от рода да внимавам къде ходя. Разтърсих глава и разтрих охлузения си от падането крак. Спомних си черната фигура и това ме изтреля на краката ми и ме накара да се затичам още по-бързо отпреди. Погледнах отново надясно. Този път не я видях. „По дяволите", изругах аз и заблъсках хората, които ми пречеха да мина. След няколко секунди видях улицата, към която се стремях. Фигурата вече стоеше на нужното място. Трябваше на всяка цена да стигна навреме. О, Господи, трябваше. Забравих за болката в ръката и в крака си, скоро те нямаха да имат никакво значение. Блъснах още няколко човека от пътя си. Единият падна и го прескочих. Около мен започнаха да викат хора и да ме сочат, немалко от виковете бяха ругатни. Виждах лицата им, изпълнени с изненада, възмущение и най-вече гняв. Това също нямаше никакво значение. Важното беше само да стигна навреме. Фигурата стоеше на отсрещната улица точно до пешеходната пътека. Изглеждаше толкова неестествено. Стоеше там, без да направи и едно движение. Вятърът не докосваше огромното наметало, покриващо лицето заедно с тялото. Фигурата не дишаше. Нямаше очи, но аз усещах ледения й поглед. Чух познат звук на гуми и чалга от черния Мерцедес. „Не!" извиках аз. Твърде далеч бях все още. Погледнах отново на отсрещния тротоар и ги видях. Жената с дългата тъмна коса и до болка познатите плътни устни разтварящи се в усмивка. Джиесема държеше в една ръка, а в другата малкото кафявокосо човече, което я дърпаше напред. Смях се плъзгаше от гърлото й. Нито тя, нито детето виждаха черната безлика фигура, стояща до тях. Стигнах до пешеходната пътека от страна на моя тротоар и вече ме деляха само няколко метра. Виждах ги пред себе си, но не можех да пресека. Колите не спираха, за да премина. Мерцедесът наближаваше. Вече отчетливо различавах думите на песента. Колата влезе в полезрението ми. Оставаха няколко секунди.
„Не мога без теб, безценна моя любов..." беше частта от песента, в която детето се дръпна за пореден път от майка си и тя изпусна малката ръчичка. Трябваше да действам сега или щеше да е късно. От дясно идваше червен Фиат, който за щастие намали скоростта. Но шофьора на черния Мерцедес не забеляза детето. Странната фигура се размърда и тръгна напред. Чух силен женски писък - майката беше разбрала какво се случва. Чух за пореден път чалгата, певицата извиваше гласа на стиха: „Не мога без теб, ако смъртта ни раздели..." и скочих напред. Напънах колкото мога краката си и се озовах върху капака на Фиата. Мъжът отвътре изруга уплашено. Гумите му оставиха следи по шосето от набитите спирачки. Скочих от червената кола, грабнах детето и заедно с него се претъркулих. Видях черна боя и помислих, че е твърде късно. Лъскавият Мерцедес отрази уплашеното ми лице и плачещото малко човече в прегръдките ми. Шумът от гумите прозвуча толкова силно, на милиметри от главата ми. Последно превъртане и усетих удар.
Ударих се в ръба на отсрещния тротоар. Отворих очи, Мерцедесът не спря, а натисна газта и отпраши напред, оставяйки след себе си пушек и заглъхващите думи от песента „...но любовта върши чудеса, любовта ми те спасява...". Едва тогава отново си поех дъх. Ръце измъкнаха малкото момиченце от ръцете ми с плач и вик. Майката му го притисна здраво до себе си. Хората по улицата започнаха да се сбират покрай нас. Вдигнах нагоре глава и видях две зелени очи, втренчили се в мен. Познах ги. Гледах своите зелени очи. С около петнайсет години по-млади, но все така мои. За момент се усмихнах. Спасих се. Джиесемът ми иззвъня. Като видях изписалия се номер, приех обаждането.
- До следващия път - този път не успях да различа емоциите на мъжкия глас.
Хвърлих с гняв и страх, с все още треперещите си ръце, джиесема на улицата, близо до локва, и от удара машинката показа списъка с приетите обаждания. Погледнах на отсрещния тротоар. Черната фигура ме гледаше без да има очи и прибра нещо в наметалото си, нещо с формата на малък четириъгълник. След миг тя се стопи, сякаш бе разнесен от вятъра дим. Уличната локва отрази номера на екрана на джиесема ми - 999
© Диляна All rights reserved.