Декемврийско ухание

Декември. Сняг вали, разнася аромат на студ, на пустота. Безлюдните улици смирено приемат честта - крехките снежинки да се разбият в заледения им асфалт, тържествено да загинат. Животът им се измерва в секунди, но разстоянието, което изминават за това кратко време, наброява число, голямо колкото светлинни години... че даже и повече. Изминавайки пътя си, обърнат ли се наляво, поглеждат към запада и виждат красивото залязващо декемврийско слънце, което сякаш споделя тяхната съдба. Надясно от тях зее безкрайният изток, изпълнен с морета и океани... Напред е северът, включващ големите градове и скромните селца, замрели в студената тишина, покрити с братята и сестрите им, топящи се под натиска на горещия сив дим, излизащ от комините на покривите на ситните къщички. Ако се обърнат назад пък ще забележат красотата на дълбоките гори, лъхаща от дебрите им, необятни за човешкото око... за човешкото сърце. Нагоре погледнат ли, виждат новородените си братя и сестри, принудени да се откъснат от своята майка - Небето, които се въртят на всички страни, опитващи се да погълнат колкото се може повече от уханието на света, на краткия живот. И ето - надолу като погледнат ще я видят - очакващата ги неизбежна смърт. Излегнала се гордо върху студения цимент, готова всеки момент да ги обгърне в своята ледена прегръдка, която ще ги стопли, ще ги избави от ужасния студ, вилнеещ наоколо и по този начин ще ги погуби. Повечето снежинки ги е страх и се молят на Вятъра да ги отнесе в обятията на някое дърво, за да се спасят, но те не знаят, че най-красивото нещо ще ги погуби, рано или късно. Това, на което хората се радват, е техният враг. Слънцето. Кехлибарените му лъчи ще ги изгорят. Останалите снежинки, обаче, са готови - приемат своята съдба и се усмихват на Смъртта. Горди са от това, че за толкова кратък живот са успели да придадат по-омайващо ухание на декемврийския здрач.