ВНИМАНИЕ: Този разказ е продължение на "Nick Dracula - Моята изповед". Може да я откриете: ТУК

Nick Dracula – My Confession 2

      Денят на Страшния съд

  Аз усещам, че ми остава около минута живот. Поглеждам към Световните лидери и последното нещо, което излиза от устата ми е:
- Животът като човек е най-ценния дар, който можем да притежаваме. Пазете го, защото няма по-ценно от него. Жалко, че трябваше да го оценя чак тогава, когато престанах да бъда човек и започнах да отнемам животи..., за да се храня! Никога не избирайте “Тъмната Страна”, каквото и да ви предлага тя. Пътят, по който води тя е един – СМЪРТ! Няма друг път, по който може да се поеме, след като избереш мрака. Предайте на дъщеря ми Наташа Дракула, че я обичам и ще бъда винаги с нея!
Усещам как пламъци обгръщат тялото ми. Горя! Аз горя . . .

  Сега, когато отново се сещам за този ден, лека иронична усмивка плъзва по лицето ми. СМЪРТТА! Тя май завинаги се бе отрекла от мен! Е, поне тогава успях да се запозная с нея. Успях да погледна в бездънните й очи и хилядолетният ужас, който се спотайваше там, се изля в мен! Смъртта не е такава, каквато си я представят всички – с черен плащ, черна качулка и остра коса в ръка! Нищо подобно! Тя е просто една бяла сянка – по-тиха от вятъра в тревата и по-студена от сърце на мъртвец. Тя не може да бъде видяна само от умиращия, а може от всички! Тя живее в мъглата и в падащия синкав здрач! Тя е тук, долу на земята, сред нас! Всички я подминават, защото я мислят за зрителна измама или нещо друго! Но тя е тук – била е винаги сред нас и ще остани дори след нашия тотален край!

Изпепеленото ми тяло бавно се отдалечаваше от погледа ми. Аз се издигах... нависоко, много нависоко. Чувствах някакво дълбоко опиянение. Светът около мен бавно потъна в светлина. Постепенно започнах да различавам само някакви неясни силуети на хора. Започнах да се нося право напред - към нещо величествено. Едва ли някой би могъл да го опише как точно изглеждаше то. Но сякаш знаех, че това беше Той. Онзи, когото всички наричаха Създателя. Онзи, от който започваше всичко останало. Онзи, чиято неизмерима сила даваше и отнемаше живот. Онзи, който единствен имаше правото да ме съди. Аз се изправих пред него и почувствах колко съм нищожен. Почувствах се като бълха, застанала пред величието на Вселената. Почувствах... Страшния съд!
Всички сенки около мен изчезнаха и останахме само аз и Той. Тук нямаше адвокати нито прокурори. Тук се изправяш сам пред собствените си дела и сам отговаряш за тях.
- Ето те най-накрая и теб, Nick Dracula - проехтя глас, който не можеше да се сравни с нищо, което бях чувал до сега. - Аз съм тук, за да реша къде ще отиде прокълнатата ти душа. Дали ще бъде в Рая или ще бъде в пламъците на ада.
Целият ми живот минаваше като кинолента пред очите ми. Детството, младежките години... и целият черен ужас, който предстоеше след това. Създателят да не би да ми се подиграваше!?! Аз не заслужавах дори и съд. Дори и Адът бе крайно добро решение за моите нечовешки грехове. Нямаше какво да кажа, а и чувствах, че всичко, което би излязло от устата ми, би било жалко.
- Съжалявам, хлапе! - проехтя отново Неговият глас. - Сам разбираш, че Тъмната страна не води до нищо хубаво. Ще бъдеш изпратен в най-черните и дяволски кътчета на Пъкъла, където ще изпиташ болката и ужаса на своите жертви... за вечни времена. Греховете ти като човек са простени, но като демон - не. Казах!
Небесата под мен се разтвориха. Започнах да падам. Адски пламъци обгърнаха всичко около мен. Скова ме ужас! Затворих очи и мракът ме погълна.
Усетих, че е минала цяла вечност. Дори повече. Отворих очи. Пред мен стоеше някаквo невероятно красиво същество, изтъкано от бяла светлина. Съвършените му черти изпъкваха на фона на бездънните му черни очи.
- Изправи се! - каза ми съществото. - Имам нещо за теб, което би те заинтригувало.
Аз се изправих на крака и бавно се огледах. Без съмнение - намирах се в Ада. Огромни пурпурно-катранени пламъци обгръщаха Черния град, а в пространството се носеха стенания и викове на прокажени души.
- Моето име е Лу - продължи странникът. - Нося у себе си наследството на ангелите, божия гняв, съдбата на грешните и силата да разрушавам. Имам предложение за теб, което не би отказал!
- Слушам те! - отвърнах иронично аз. - Няма да е първото предложение, което ми правят тъмните сили.
Лу само се усмихна и продължи:
- Надига се война. По-велика от всички други, по-опустошителна от всяка една до сега, с най-голям залог и невиждан мащаб. Говоря ти за АРМАГЕДОН!
Тези думи ме разтърсиха.
- Едва ли разбираш какво би означавало това! - продължи той. – От теб искам да се биеш в Легионите на Ада. Ти вече спечели своята война, независимо от последиците. Аз не мога да те пратя в Рая, но мога да отворя портите на Ада и да те пусна да си вървиш. И не ще бъдеш вампир, а човек. Помогни ми да спечеля срещу Бог и ще ти върна живота, който винаги си искал!
Аз стоях безмълвен. Какво толкова? Аз нямаше какво да губя. Ако застанех на страната на Лу, имах шанс да бъда отново щастлив, но ако откажех предложението, си оставах в Ада.
- Съжалявам, Лу – бях потресен от собствените си думи, - но ще ти откажа. Веднъж вече приех сделка от Тъмната страна и това не ми донесе нищо добро. В началото всичко ми изглеждаше съблазнително и неустоимо, но животът ми се превърна в Ад. Предложението ти е много съблазнително, но тази война не е моя. Потърси някой друг!
Обърнах му гръб и се отдалечих от него, без да изчакам да каже каквото и да е било. Аз не съм някаква марионетка, с която Тъмните сили да си разиграват сценки! Вървях бавно по улиците на Черния град. Пътят бе целия в дупки, от които пушеше черен дим. И по двата тротоара летяха черни демони, които ме гледаха злобно, но не смееха да ме приближат. Зад тротоарите се издигаха огромни небостъргачи, от които долитаха хилядолетни писъци и стенания. Нямах представа колко е голямо това място, но със сигурност Москва изглеждаше като малка къщичка пред него. От вратите бликаха черни огньове, които не можеха да стоплят нищо на този свят, а само да горят душите на грешните, каквито бяхме всички там. Вървях бавно... не знам колко време бе минало. Времето тук бе доста относителна величина. А едва ли съществуваше такова понятие като време. Забелязах нещо странно на един кръстопът. Около мен и успоредно на пътя, по който вървях, непрестанно летяха демони, но право напред беше чисто. Те дори не поглеждаха натам. Това ме озадачи. Тръгнах напред. Изумително! Нямаше и огньове. Вратите на сградите бяха запечатани и нищо не се чуваше. Къде се намирах!? Продължих. Няколко мига по-късно пред погледа ми се изпречи стена. Страховита като берлинската и величествена като китайската. Помислих, че това може би е границата на Ада и силно ме заинтригува какво има отвъд.
Малко по-надолу видях порта. Отидох до нея и похлопах. За миг проблесна кървава светкавица и портата се отвори сама. Тръгнах напред. Намирах се насред мрачно и зловещо гробище. Всичко наоколо бе разкопано и разпокъсани останки на знайни и незнайни същества се търкаляха по черната земя. Имаше една тясна пътечка, по която бавно вървях, подтикван от любопитството. Озовах се пред вратите на огромен червен замък. Малко се стъписах, когато те бавно взеха да се отварят, но какво беше моето учудване, когато пред мен застана не кой да е, а самият предводител на вампирите от Западния съюз – Силвър Батори.
- Закъсня, Nick – усмихна се иронично той. – Закъсня, както си закъснявал през целия си живот. Влизай!
Не бях в състояние да кажа каквото и да е било. Последвах го. След няколко мига бяхме в една огромна зала, пълна с вампири.
- Какво е това място, Силвър? – попитах аз. – Къде се намираме?
- Ще ти отговоря на този въпрос само след малко – отвърна ми той. – Този път вярвам, че за всички ни ще има щастлив край!
Тези думи ме попариха. Няколко пъти през живота си получавах обещания за щастлив край и за втори път след смъртта ми.
- Виждам, че не знаеш какво да кажеш в момента! – каза Силвър. – Нека ти обясня как стоят нещата. Това място е създадено от Бог. Това е стратегическо място на границите на Ада, така както Аляска би била за руснаците, ако не бяха я проиграли. Всички, които виждаш тук, са на път да получат своя втори шанс. Като хора са водили нормален живот без кой знае какви грехове, но като вампири – не. И все пак... като компенсация за онзи... предишен живот Всевишният ни дава правото да изкупим греховете си.
- Какво ще направи Той? – изсмях се аз. – Ще ни върне човешкия живот ли?
- Nick – снижи гласа си Силвър, - съвсем скоро познатият ни свят няма да съществува по начина, по който го познаваш. Ако не си разбрал – започва Армагедон. След него Белият свят ще бъде друг. Или ще се възкачи Адът или ще слезе Рая.
- Тогава какво ще получим ние?! – учудих се аз. – Какво печелим?
- Всевишният иска да ни направи ангели, Nick! – изрече нечий глас зад мен. – Ще получим възмездие!
Аз рязко се обърнах и едва повярвах на очите си. Пред мен стоеше самият Лестат.
- Той е прав, Nick! – продължи Силвър. – Бог иска да опазим портите на Рая от слугите на Луцифер, докато Той и свитата му унищожат инвазията на черните демони в Белия свят. Ако всичко свърши така, както всички тук се надяваме, тогава, приятелю мой, ще получиш своя щастлив край. Онзи, за който ти винаги си мечтал.
- Източния съюз тук ли са? – попитах със снизхождение.
- Бяха тук! – отвърна Лестат. – Не би те учудило, ако ти кажа, че застанаха на страната на Лу.
- Виж, Nick – въздъхна Силвър, - знам, че не искаш да заемаш ничия страна, но ще е най-голямата грешка да останеш пасивен към всичко, което се случва. Защото тази война така или иначе ще започне. И всички ние трябва да направим своя избор. Ако искаш – бъди на страната на Лу! Ние няма да те спираме, но предполагам знаеш по-добре от мен, че Тъмната страна не носи нищо хубаво. Всички пътища, които поемеш, щом избереш Мрака, водят до едно и също място. Водят до тук, Nick. Ние сме тук, защото избрахме именно Мрака. Но сега получаваме своя лъч светлина. Всички, които виждаш тук, ще тръгнат след тази светлина, защото цял живот сме живели в мрак и сега получаваме своята искрица надежда. Ако ти, Nick Dracula, ни последваш към тази светлина и изминеш заедно с нас трудния път към звездите, ще получиш своето щастие.
Той протегна ръка и бавно каза:
- С нас ли си?!
Аз наведох глава и една дилема гореше вътре в мен. Дали да заема нечия страна, или да остана безразличен към всичко! В този миг нещо проблесна в мен и за една-единствена секунда целият живот мина пред очите ми. След миг погледнах Силвър и видях светлинките в неговите очи.
- Да ги разбием! – отвърнах аз и стиснах протегнатата му десница. – Да покажем на тези копелета ада такъв, какъвто никога не са го виждали.

Следва продължение...