Jul 30, 2014, 12:11 AM  

Деперсонализация, глава 1 "Тейт" 

  Prose » Fantasy and fiction
887 0 0
18 мин reading

Глава 1 - Тейт


Беше една шантава сутрин. Нищо повече от едно обикновенно, лятно начало на деня за малката и безгрижна Маги. Ежедневието си през тези почивни дни тя прекарваше в хвърляне на идеално загладени и леко влажни речни камъчета в малките талази на реката, която се намираше на един хвърлей от вилата им. Или в постоянни походи из обраслите, мочурливи горски пътища. Или в разходки и отчаяни опити за дресировка на Уаруик. Този път Маргарита реши да излезе по-рано, избягвайки прозорливия поглед на своя строг баща и да се поразтъпче безнадзорно с нейния "нестандартен домашен любимец".

                 Имаше доста да се каже за Маргарита Николова. Истината е, че наистина го имаше онзи проблясък на детската чистота у нея, за който всички говореха. Ентусиазмът й  я отличаваше едновременно със страхотна устременост и деликатна изолация. Може би беше и равновесна противоположността им, но това бе само в Магиевата глава. Кой би се опитал да й влезе в ума за да й отсъжда мечтите като причина за така наречената от нея "социопатия", която цареше в главата й. Честно казано не смяташе, че преувеличава като се нарича социопат, защото не умееше да завръзва трайни приятелски отношения. Да, вярно, мечтите й обикаляха като светулки около главата й и тя обмисляше и изпипваше до най-малката подробност бъдещите си планове. И те така мощно и съблазнително й подвикваха как ще постигне целта си, ще кандидатства в Манхатан, и ще я приемат, и ще учи как да помага на животните, и то ще й идва отръки... Да, обаче нещо винаги липсваше.

Поради тази постоянно и деликатно нашепващата  липса, Маги доста често бе забелязвана да си говори сама. А пък когато станеше въпрос за писане на дълги есета или преразказване на научни статии, с които вече завишените стандарти на технологичното и човекознайното развитие товареха учениците, Маги много често спираше да нахвърля думите си върху листите на тетрадката и я разгръщаше на корицата, където рисуваше портрети на своята идеална приятелка или приятел, брат или сестра... Често залъгваше порива си като си приказваше с нейния Уаруик, драконът-питомник, с който бе израснала и който бе частица от онази шепа ближни хора, без които животът бе немислим.

                Уаруик беше много елегантно същество. Казват, че драконският живот по продължителност и скорост на растеж може в общи линии да се приравни на човешкия. Така щом Уаруик беше на дванадесет години, то той бе същото дете, каквото е дванадесетгодишната Маги. Никой не се страхуваше от драконите. Още у ранния, детски драконски ум съществуваше онази жилава преценка на свободата, която би могла да бъде пренебрегната единствено от силата на любовта към истинския му господар. Един дракон никога не би използвал огъня, който таи в себе си, ако не е сигурен в целта си и ако не го е имало онзи обичан негов баща, който да каже „Точно така, това е правилно!”
             И така, Маги и Уаруик поеха по пътя за близката река, чието ромолене се чуваше чак зад хълма, след който трябваше да завият и да навлязат в храсталаците. Когато стигнаха върха на хълмчето, макар и то да бе ниско, гледката, която се откриваше пред тях бе уникална. Сантименталната красота, на просторните жълти поля, сложени в синята рамка на граничната и бурна река Тиса, се оказа замайваща и за двамата. Маги леко се олюля и разсеяно седна в сламата, а Уаруик, който бе изпъчил дългия си, черен врат, доста бързо се озърташе и се превърташе в опит да огледа отвсякъде онова, което сега се простираше пред погледа му. По едно време съвсем лениво разпери крилата си и понечи да литне, но стреснатата Маги изскочи насреща му и взе панически да го спира. Тогава той замахна леко с рогатата си глава и се отскубна от хватката й. Започна да се спуска по склона, набирайки скорост със здравите си задни крака и насочвайки се право надолу със закърнялите си китки на крилете, с които се прихващаше за земята и се оттласкваше. Най-накрая, когато набра огромна скорост и тялото му не можеше да смогне на тичането, Уаруик разпери крила и постепенно започна да се издига над склона. Маги, която която досега бе тичала и  викала подире му, спря и задъхано го проследи с поглед. Драконът се издигна високо в небесата и след една рязка маневра се спусна с устрем към някакво далечно място, което лежеше закрито от високите горски дървета. Маги следеше внимателно дългата му небесна амплитуда с присвити очи, изпод пазещата ги от слънцето ръка.

         Когато Уаруик се скри от погледа й тя изведнъж живна и хукна в гората, блъскайки се много в големи листа и храсти и наджапвайки в плитки мочурища. Отне й някъде към петнадесет минути лутане из дивата гора за да намокри до колената  голите си крака, да си скъса сандалите, да си продърпа шортите и... Да осъзнае, че се е изгубила. Препускайки хаотично през рошавата й глава мислите вместо да я подтикват към решение я заливаха с притеснение. Започна тревожно да снове напосоки, сетне седна във високата трева и се облегна на един голям, покрит с мек мъх камък. Прибра си ожулените и боси крака към себе си, обгръщайки ги с ръце и си скри лика в дългата, черна коса. Постоя така известно време и когато отново показа снежнобялото си лице по едната й буза вече се стичаше една едва забележима, малка сълза.

                Изведнъж се чу силен и продължителен вой. Маги трескаво стана и се заозърта. Ревът се носеше грамогласно някъде отвъд високите храсти. Щом ги прескочи на няколко крачки, пред Маги се открои забележителна гледка.

Беше излязла на жаркия и каменист бряг на реката. Там, на неколцина метра пред нея, я зяпаше Уаруик, надвесил се над някакво полуголо и безжизнено тяло. Маги реагира мигновенно. Когато изтича до тях и избута дракона, тя видя отпуснатото лице на нейн връстник. Беше блед, много блед. Маги изведнъж се притесни за живота му - някакво силно и парещо чувство се събуди у нея и я подтикна да му помогне с каквото може. Емоцията беше хем сляпа и интуитивна, хем мощна и енергична.

Като за начало прокара един пръст по ръката му докато не стигна до китката, където напипа забавения му пулс. Гърдите му стояха неподвижни и безжизнени. Огледа широката рана под крачола на скъсаните му къси панталони, чиято кръв вече бе засъхнала и образувала голямо, тъмночервено петно на сивите пясъци. Стегна здраво сноп жилави тревища една идея над коляното му и го хвана през раменете в опит да го повдигне и качи на гърба на дракона. Уаруик, който се бе загледал нанякъде из горите леко се сепна, когато Маги стовари непознатото момче отгоре му. Превито и килнато напред, момчето се оказа доста хилаво; чак сега Маги забеляза, че ребрата му се броят.

В един миг, както тримата потегляха към вилата, безжизненото момче, под влиянието на тресенето върху, Уаруик се закашля и изплю голямо количество вода. Драконът се стресна, рязко се изви и го свали с опашката си от гърба му. Маги се обърна - момчето се бе строполило тежко на земята и сега кашляше, превивайки се. Когато се успокои, легна на земята, дишайки дълбоко. Маги отиде до него и като го погледна в лицето се изуми - та то не приличаше на човек! Изпод късо подстриганата му и сламена коса стояха издадените му скули и ... Огромните му зеници. В очите му вместо човешки зеници, имаше големи, сини сфери, които сега гледаха безизразно към Маги.

  -    Къде съм?- промълви момчето - Всичко е толкова... Неясно...
Беше си съвсем ясен ден.
-    Намерихме те на този бряг край река Тиса... Аз, Маргарита Николова и моят дракон Уаруик. – заяви Маги.
-    О, Боже, защо всичко така се разминава, нищо не виждам... - изпъшка момчето, докато правеше болезнени опити да стане. Без помощ от Маги то успя  да се изправи, треперейки като лист. Тя се приближи и го погледна по-отблизо. Очите му наистина бяха идеалните, огромни и сини сфери. След като най-накрая дойде на себе си, момчето прикова характерния си поглед в Маги и се усмихна.
-    Виждам те. –  промълви то.
-    Кой си ти...?
-    Не знам как да ти обясня.
-    Ама... Човек ли си?
Момчето прихна едва доловимо.
-    Естествено, че съм човек.
Уаруик заскимтя отегчено.
-    Ние ъъъ... Също като теб се загубихме из гората... –Маги стеснително започна да превърта през пръста си един кичур коса.
-    Всичко е наред. Драконите нали могат да проследяват и да запомнят пътища?
-    Ами... Този тук не е дресиран...
Момчето приклекна, грабна малко пясък в шепата си и си разтри ръцете.
-    Ще се оправим. – каза то и си разроши косата.
Качи се отново на гърба на Уаруик и тримата потеглиха към необятната гора. Часовете минаваха монотонно като бяха наситени с „Мисля, че виждам хълмчето ей там!” или „Уари, ела насам, мисля, че намерих пътя!” Момчето не беше много сговорливо, а Маги се притесняваше да го заговори. След часове брулене на храсти и тежко дишане, то възкликна:
-       Чуйте! Ромоленето... Това е изворче!
И беше прав. Проследявайки звука на бързо барабанещите капки, тримата стигнаха до скромното ручейче, чиято вода шуртеше през една цепнатина в каменната му повърхност. Уаруик шумно излочи водата от шепите на Маги, момчето си проми раната на коляното и след като утаиха жаждата си, двамата с Маги се настаниха в утъпканата, влажна трева покрай изворчето. Драконът се сви на кълбо до тях и задряма

 -     Хайде де... Как ти е името? – Подхвана Маги. 
Момчето се ухили. Огромните му зеници отново блеснаха.
-    Тейт. Казвам се Тейт.
-    Маги... – усмивка. – Откъде идваш?
-    Ами в главата ми всичко  е още мътно. Ужасно и неразбираемо.
-    Какво ти се е случило? – продължи Маги
-    Това са лоши истории, Маги. – Тейт отново впи бистрите си сини очи в нея. Като се загледа в тях, момичето осъзна, че те отчасти се движеха. Като че ли в тези големи сфери имаше милиони тънки окръжности, които от време на време се стесняваха, уголемяваха и превъртаха. Тейт гледаше Маги с отнесена усмивка, сякаш се канеше да й каже нещо красиво. И в този момент...
-    Красотата ти обаче е класическа...
Маги леко се изненада от внезапния комплимент, но сетне се усмихна леко и погледна земята.
-    Благодаря... Красив е и начинът, по който го казваш...
След горе-долу минута срамежливо мълчание, Тейт се реши да се приближи до Маги.
-    Искаш ли да ти кажа нещо невероятно?
-    Да, давай!
Посочи дълбоко заспалия Уаруик и рече:
-    Знаеш ли откъде идват те, драконите?
-    Не са ли като нас...? Оцеляли на земята до тук и сега?
-    Не... Те не винаги са живяли на нашия свят. – рече Тейт – Докторите са ги създали преди години. Докторите имат огромни микроскопи и компютри, всякакви лампички  и остри машинки-инструменти.
-    Как така... Са ги създали?
-    Не успях да разбера точно как е станало, защото е много сложно. Доколкото ми е ясно са чифтосали прилепи със гущери.
Маги се засмя.
-    Ама това е абсурдно – как ще чифтосат прилеп с гущер?
-    Ами, така знам, използвали са телосложението на прилепите и по някакъв начин са го комбинирали с... Ох, обърках се... – Тейт въздъхна и се зарови главата в ръцете си. За негова изненада Маги продължи разговора.
-    Кой ти го е разказал това?
-    Една от госпожите в сиропиталището ми.
Маги изведнъж го изгледа право в очите и с най-голямо въодушевление го запита:
-    Ама ти откъде идваш?
-    От Суботица, Сърбия.
Маги продължи да се рее из мистичните му очи. Сетне промълви:
-    Кой си ти...
Тейт не се смути от този въпрос. Вместо това започна оживено да й разказва:
-    Майка ми почина, когато бях на седем. Тогава останах сирак, защото баща ми ни беше изоставил още, когато съм се родил. Преместиха ме в сиропиталището, в което и отраснах. Честно казано не беше чак толкова зле, колкото си представях - имахме си училище, игри, занимания, закуска, обяд и вечеря... Всяка събота и неделя ходехме на бригади по планините и горите с възпитателите ни. Общо взето всичко си беше наред... Докато не се намесиха докторите. – Както правеше постоянни жестове и гледаше напосоки, Тейт по едно време изгледа Маги право в очите и рече - Те направиха ужасни неща на приятелите ми. Осакатяваха ги и после ги връщаха.
-    А защо са го правили?
-    Знам ли... Чувал съм ги да казват, че „експериментират”. Но това е само сложна дума, която използват за да изглеждат по-умни и да прикриват чудовищните неща, които правят. Тези техни опити накрая винаги се свеждаха до загуба на някой крайник, частично сковаване или безчувственост. Даже не си спомням да съм виждал успешен случай на такова нещо. Много редки...
-    На теб какво са сторили? – прекъсна го Маги.
-    Един ден, Маги – Тейт направи една дълбока въздишка – дойде и моето време да ме отведат там. Както си седях в общата стаята, учителката ме извика. И тогава ги видях – чудовищата с престилките. Всичките носеха един и същ знак по дрехите си – лице, чиито контури представляваха лъчи и пунктирни линии. Виждах го навсякъде: видях го на колата, с която ме понесоха към болницата, видях го изрисуван високо над входа й... Даже когато ме оперираха, той бе около мен, по стените...
-    Оперирали са те? – ахна Маги
-    И то веднага щом ме вкараха в болницата. Само трябваше да ме държат под надзор половин час, докато се освободяла операционната маса. И тогава, без нищо да ми казват, целяха най-безцеремонно да ми орежат очите. Чух ги да казват на учителката ми само, че щяли да се опитат да ги „подобрят”. Завързаха ме гол до кръста за студената, метална маса и започнаха... Да светят, да режат, да изгарят. Уж упойката трябваше да ме приспи, но вместо това  ме парализира, така че да усещам всичко, но да не мога да се мятам или да викам. Болката, Маги... Болката беше на прага на нетърпимото. Когато, след около три часа адски мъки, приключиха, бях абсолютно неподвижен и още усещах как ми пламтяха очите от болка и сълзяха обилно. А може и това да е било кървене, не знам, защото, както ти казах, бях парализиран, а те в края на операцията ми затвориха очите, като на мъртвец.
      -        А как... Как се озова тук?

     -        Ами, съдба. – простичко отвърна Тейт.

-          Няма такова нещо. Кажи ми, издирват ли те?

-          Не и след като се слея с обществото...

-          Избягал си им...

-          Маги, те ме превърнаха в изрод! – ревна Тейт. – Погледни! Никога няма да съм нормален!

-          Ами, гордей се с това, че не си нормален. – подметна Маги.

-          Никога няма да си спомням с желание за онази тъмна килия, в която ме откараха или за превръзката, която не можех да сваля, заради пронизващото ми, ужасно зрение. - натърти Тейт - Или тъпите им въпроси, които идваха на всеки четири часа и ме отвращаваха с тихото боботене, с което изпълваха килията; „Как са ти очите?”- ами много добре, всъщност даже се чудех как да ви се отплатя за това ваше подобрение..."Гладен ли си?”, не, аз съм граф Монте Кристо и не се храня у враговете си... „Помниш ли как се озова тук?” – ооо, не, определено си глътнах граматиката... Загубих представа за времето, дните се низаха в седмици, а пък седмиците си отиваха още по-бавно. Докато един ден просто не си казах, че ще изляза. Свалих си превръзката, зрението отново ми изневери, притаих дъх и благодарение на това колко бях отслабнал, успях да се промъкна между решетките. Може да виждах двойно и размазано, но ясно различавах измъчените изражения на другите опитни зайчета. Слава богу, изходът беше близо и съвсем скоро излязох на открито, където яснотата на деня направо ме заслепяваше. Реката беше пред мен, след улицата, която съвсем неохотно пресякох. Метнах се по течението и след време... С това виждане, дето не може да различи повърхността от дълбините, започнах да се давя и загубих съзнание. И тогава, Маги, като се освестих, ти беше първото нещо, което съзрях по-ясно от всякога.

След като избъбри всичко това Тейт си пое дъх и млъкна в очакване на Маги. Тя стоеше залисана в разказа му и й отне малко време преди отново да се съвземе и да възкликне тихо:
-    Майко мила, само колко си преживял...
Тейт изведнъж се ухили.
-    А сега, представи си, някои смятат докторите за добри хора! Били съвестни и помагали на хората... Глупости на търкалета.
Маги май щеше да го разочарова ако му кажеше, че преди да изслуша историята му и тя ги беше смятала за такива. Затова просто замълча. Странно беше как го бе разобличила за отрицателно време, а интересът й спрямо странното у него се бе превърнал в привличане. В главата й постепенно изникваха асоциации, които го свързваха с онези портрети, които бе рисувала върху тетрадките си.
-    Знаеш ли кое е може би единственото хубаво нещо от цялата тази работа? – възкликна Тейт.
Маги го изгледа с вдигнати вежди.
-    Мисля, че започвам да им хващам цаката. Наистина работят, но по различен начин от нормалните и ще се иска време да свикна.
Тейт стана и с подскок откъсна едно листо от високото дърво до тях. Сетне седна до Маги и заприказва:
-    Ето, виж сега – като се фокусирам над нещо мога да го приближавам и отдалечавам. – Той беше забил поглед в листото, което постоянно въртеше в ръката си – очите ми инстинктивно казват какво може да има зад него. Образът, към който съм се насочил е пределно ясен като всичко, което е около него не е размазано, както в нормалното човешко полезрение... А е една идея по-ясно. – Тейт захвърли листото настрани и рече уверено – Все някога ще им открия всички тайни и няма да съм инвалид. Но пък дотогава хората ще реагират като теб, когато ме видя за първи път.
-    Красиви са ти очите – вметна небрежно Маги – Виж колко бързо си харесах представата за странното у теб.
Тейт се усмихна.
-    Даже знаеш ли какво? – разпали се Маги. Жаждата й за онзи вид мечтано от нея приятелство отново се бе събудила. – Ще питам татко дали можеш да дойдеш да живееш при нас, докато пораснеш, поокопитиш се и си намериш работа!

Последва кратко, неловко мълчание.
-    Ъъъ, не съм сигурен за това.. – отсече той – Аз съм странник, баща ти няма да даде..
-    Не и ако не му обясня всичко както трябва. И без това искам страшно много брат на моята възраст, а и ти няма къде да идеш. – Искрата в очите й подсказваше как наистина копнееше за нов близък. И Тейт изглежда, че идеално се вписваше в нейните внезапни, но благородни планове.
-    Маги, това ще е най-доброто нещо, което някой някога е правил за мен. – рече Тейт.

© Борислав Ичев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??