Десет без теб

Стоях там, загледан в безкрая, усещайки само как студения полъх на вятъра преминава през мен прорязвайки ме. Очите ми бяха потънали в бездънното синьо море, сякаш бе единственото нещо способно да погълне мен и всичките ми мисли. Усещах непосилна тежест в гърдите си, сякаш бяха направени от камък копнеещ да потъне към далечното и непознато дъно. Всичко това пораждаше още въпроси. Опитвах се да се абстрахирам от тях чудейки се колко ли е дълбоко морето всъщност? Колко ли изгубени души бе погълнало? Но тези въпроси отново водеха към въпросите засягащи мен. Дали всъщност морето имаше чувства? Дали то можеше да съжалява за това, че е отнело живота на някого… любовта на някого? Дали пък в този момент не копнееше за мен и моето тяло? Натъжаваше ли се от всички онези сълзи, които хората бяха излели в него? Можеше ли да чуе риданията на всички страдащи хора дошли да утешат тъгата си на бреговете му? Възможно ли бе в момента, то да се взира в мен така, както аз се взирам в него и да усеща това, което чувствам? Можеше ли въобще да чувства и да усеща нещо? Та нали то беше просто море? В същото време луната се бе разляла безжизнено в небето и гледаше отражението си в морската повърхност, като в криво огледало. Сякаш я интересуваше само и единствено това как изглежда в момента. Не и пукаше за морето, нито за мен, нито за чувствата, на когото и да било. Та то беше само море, което просто отразяваше лика и. А самотния фар на кея…Хах, той също мислеше така… морето бе просто път за корабите и лодките, а неговата работа беше просто да свети за да им показва пътя. Беше му все тая за онези кораби, които не бяха открили светлината му и лежаха на дъното, за хората, които седяха щастливи или нещастни на бреговете му, за луната, която се оглеждаше в кривото огледало и може би се ядосваше на ориста си постоянно да напълнява и да отслабва, за самото море и това дали има или няма чувства… и О! Още по- малко му пукаше за мен. Аз бях поредния човек загледал се в безкрайното синьо. 

И въпреки насълзените очи, с които гледах в тъмните води, за миг се усмихнах леко… стана ми смешно за всички глупави въпроси, които ми се въртяха в главата. Но всъщност осъзнавах, че те бяха просто поредния опит да се спася от себе си. От тъгата си. От сълзите, които напираха просто да се изсипят. Какво по дяволите изобщо правех тук? Защо бях дошъл? Трябваше ли да си го причиня? Чудейки се на себе си и задавайки си тези и още куп въпроси, погледнах часовника. В този момент целия студ на ледените морски води ме заля! Разтреперих се, осъзнавайки че времето бе изтекло. Беше вечер, а часът бе десет без… О боже… нямах сили даже да си го помисля… наистина беше десет… без теб…!