Обичам късната есен и нейните аромати, мистично-мъгливите сивкави утрини, в които хора и автомобили се движат като призраци в някакъв стар и полуразрушен замък.

Това е и сезонът, в който най-много обичам да се разхождам из алеите на позапуснатата Борисова градина.

Тихо е, почти няма хора, листата са покрили земята с онази шарена и кърпена черга и лъщят от влагата.

Няма по-добро време и място да останеш насаме с мислите и настроенията си, да човъркаш с длетото на ума разни спомени, да си блъскаш главата над завладелите те проблеми, дилеми и всякакви битовизми.

Разходката из парка помага да възприемеш всичко някак по-спокойно, а и доста често решенията на какви ли не проблеми са ми се появявали точно в тези моменти.

Днес просто излязох да се разтъпча. Валя цяла седмица и въпреки че обичам дъжда, не беше особено разумно да се шляя под него, тъй като температурите бяха доста ниски.

В момента грееше слънце и от земята се издигаше пара, която правеше всичко някак по-мистично и нереално, а слънчевите лъчи очертаваха странни силуети от изпарения, които се извиваха в необикновен и причудлив танц.

Разхождах се около час и реших да приседна на припек на една от полянките. Обикновено тук цари голямо оживление и се чува детски глъч, но все още бе рано и тишината бе обгърнала полянката.

Седнах внимателно на пейката, избирайки сухо кътче, облегнах се назад и притворих очи, наслаждавайки се на топлината на слънцето. Не зная колко време останах така, а и не ми пукаше. Отдавна се бях отучил да бързам и да тичам френетично като катерица в колело. Нещата винаги се случват в точно определен момент и независимо от това, дали много бързаш, или не, тъй че аз просто се бях отказал да пришпорвам събитията.

Пейката, на която бях седнал, бе малко встрани и не се виждаше от полянката и когато деца и майки пристигнаха, продължих да си седя необезпокояван със затворени очи и да се наслаждавам на обзелото ме блаженство. Чувах детската врява и подвикванията на майките, но дори не отворих очи да видя какво се случва. Чувствах се превъзходно и вътрешно се усмихвах от обзелото ме удоволствие.

Нещо ме дръпна за крачола и ме стресна....

Рязко отворих очи, очаквайки да видя някое любопитно куче да души обувките ми и се бях приготвил да го нахокам и сиктирдосам, но вместо космата животинка, помахваща с опашка, видях две големи черни очи изпод козирката на миниатюрна бейзболна шапка.

Фърфалачето беше на годинка и половина и незнайно как се беше озовало до моята пейка. Беше облечено в синьо якенце, дънки, мънички кафяви обущета и с въпросната бейзболна шапка.

Стоеше и ме гледаше без грам притеснение и очевидно ще да съм бил особено интересен обект, защото съсредоточено ме огледа, преди очите ни да се срещнат отново.

Хлапакът беше много сладък и със зачервени от студа бузки, а от нослето му предателски се бе показала една прозрачна капчица, която инстинктивно избърсах, а той се ококори, очевидно не очаквал подобни преки действия и намеси от моя страна.

Стояхме и се гледахме, а мен ме досмеша от невероятно сериозния му вид и му се усмихнах.

Човечето се поколеба за миг, но след секунди грейна в най-ослепителната усмивка. Стояхме и си се усмихвахме и ми мина през ума, каква ли гледка сме отстрани – аз, седящият голям нахилен мъж,  и той, дребосъкът, вирнал нослето си и извадил най-бляскавата и щастлива усмивка за деня.

Чудех се, дали да го закача, или да продължа да държа дистанция, защото не е много ясно как някоя майка би възприела нашата комуникация – все пак из парка се въртят какви ли не...

Подадох му показалеца си и той го сграбчи, продължавайки да се усмихва, а аз започнах да му говоря и да го закачам, като съвсем естествено имаше само монолог.

Вече се чудех дали да не стана и да изведа моя нов приятел на поляната, та да не се притеснят майка му или баба му, когато зад него се появиха два женски крака.

Краката бяха слаби, дълги и красиви и носеха дънки и ботуши.

Погледнах нагоре и усмивката ми замръзна....

Тя... Тя...

Не я бях виждал от години... Умишлено не се интересувах от нея и не исках да зная какво прави.

Тя...

Любовта на живота ми, най-голямата ми радост и най-горчивата ми болка стоеше пред мен и ме гледаше объркано. Красивата ù ръка беше върху главата на момченцето и несъзнателно го галеше, а очите ù не знаеха накъде да погледнат.

Погледнах към хлапето. То стоеше и ни гледаше озадачено – ту мен, ту майка си...

Усмихнах му се и станах, протягайки му ръка, а то незабавно я сграбчи с грейнало лице. След това протегна другата си ръчичка към майка си и я погледна изпитателно. Когато и тя го хвана, тримата тръгнахме към полянката...

Той ни заведе до пейката, на която бяха натупани разни играчки, пусна ни, обърна се, усмихвайки се, и се заигра.

Погледнах я в очите и видях същата предателска влага, която усещах и в своите.

Обърнах се и си тръгнах.