Детинщини
Все едно беше на съд.
Вперени погледи, разпит от до, никаква подкрепа. Типично за семейната маса. За какво бил похарчил парите? Защо бил излязъл с десет лева, а бил се върнал с нищо?
Мълчанието не му помагаше, да. Но истината не би помогнала никак. А и не би променила последствията. Нямаше да получи повече пари до края на седмицата, това беше ясно.
Беше ги дал на един дядо, който примираше от глад на улицата. Най-шокиращото беше, че дядото от начало ги беше отказал – човек с достойнство. Но после нуждата го беше смазала и той с мъка, мъка по изгубеното, ги беше приел.
Естествено, те не биха разбрали. Как така си е дал парите? Познава ли го този човек? Ще му ги върне ли? Няма да му ги върне, разбира се. Как така ще си дадеш парите на непознат? Трябва да гледаш за себе си повече. И така нататък...
Така не се държали големите деца. Големите деца вършели разумните постъпки и не давали просто така парите си. Те биха ги ползвали да си вземат дъвки, ей такива неща. Защо не можел да се държи като останалите деца? Защо вършел неща, от които нищо няма да получи, които нищо нямало да му донесат?
По-добре да си мислят, че просто ги е изгубил. Караницата ще бъде по-кратка – биха го разбрали поне.
Добре, че не знаеха за петте лева от миналата седмица.
© Сашко All rights reserved.
