- Дадоха ли ти топка, Тоше? - попита Крумчо.

- Да бе, даде я господинът. Гледай, отзад Ванката я носи.

- Супел, ще иглаем мач - крещеше Мирко. Още му бе трудно да казва „р", макар че вече бе втори клас.

На училищния двор се събраха момчета от вторите А, Б и В класове и по всичко личеше, че предстоеше огромно по значението си за славата в училището спортно събитие.

- Ванка, тига тамо ти рита топката - сърдеше се Владко, той пък още не можеше да казва „с".

- Айде да почваме да иглаем вече - настояваше Мирко.

- Кой срещу кой ще играе първо? - питаше Крум.

- Ще теглим чоп. Ето т'ва палче асфалт е „а" клас, т'ва камъче - „б", а тая капачка от Кола сме „в".

- Е, все на вас най-хубавото - капачка от Кола - провикна се някое от момчетата.

- Избели ти нещо по-хубаво, бе умник - нервеше се вече много Миро.

Ситуацията бе на път да излезне извън контрол, превъзбудата и изопнатите поради това до краен предел нерви само след миг можеше да получат външно проявление в ритници, но в този сюблимен миг Коко каза:

- Хайде, хайде, много важно, аз тегля - което бе достатъчно за погасяването на прехвърчащите искри. - Значи първи играят „б" срещу „в" клас.

- Много си тъп бе, Коко. Що не изтегли първо ние да играем - караше се Тошето.

Коко преглътна тежко, в този момент четири момчета от неговия клас, зажадняли за игра като свине за помия, първолаче за мазна баничка или за геврек с голяма дупка, го гледаха с кървясали погледи и бавно и зомбирано пристъпваха с тайничкото и едничко желание да го удушат. Пред възможността да получи тежка телесна повреда и да не вземе участие в предстоящето спортно събитие, мозъкът на Коко заблъска неистово и роди гениалното оправдание:

- Да не би да съм искал бе, Тоше... - добре че после добави - нали искаме да спечелим, така те ще се изморят и после ние ще ги бием лесно - иначе първото надали щеше да му свърши работа.

- Дайте топката да почваме вече - дереше се Мирко.

Тъкмо когато футболистите на двата отбора заеха изходни позиции, престанаха да си бъркат в нослетата и щяха да изпълнят началния удар, момче от публиката нахлу на терена и попита:

- Добре де, Мирка, и аз искам да играя. Що никога не ми давате?

- Щото, щото... не знам. Щото сега сме по равно, иначе ние ще сме с един повече.

- Пламене - така се казваше нахлулият на терена - ти ще си нещо по-важно, ти ще си нашият треньор - каза Добри. Той винаги намираше изход в такива изключително нажежени до червено ситуации със своята дипломатичност и харизматичност.

- Треньор?

- Да, треньор, ще ни казваш как да играем, ти ще си най-важният.

- Ще ви командвам значи, и смени ще мога да правя и когато поискам мога да сменя Мирко с мене?

Тук планът на Добри бе на косъм от катастрофален провал, усмивките на лицата на момчетата от отбора се изпариха бързо като нищожната порция попарка, давана за следобедна закуска в детска градина. След като се посъвзе от внезапния удар, без излишни обяснения Добри добави:

- Е, не, Пламка, ти ще си треньор, който не може да прави смени, но все пак треньор.

Това не се понрави много на Пламен, но все пак бе поуспокоен и седна отстрани. Всичко бе готово за началото на мача. Малчуганите започнаха да играят, но не бе изминала и минута от първия съдийски сигнал, какъвто нямаше, когато Коко от „а" клас нахлу на терена:

- Абе, имам една пиратка, останала от вчера. Дайте да я гръмнем като за начало на първенството.

Всички момчета единодушно се съгласиха. Пиратката бе мъничка, но все пак гръмна гласно. Последваха радостни подвиквания и издаване на всевъзможни животински звуци, и мачът отново започна. Но... не бе минала и минута от първата атака и Живко, един от зрителите, пълничко момче с дрезгав глас нахлу на терена:

- Момчета, тая пиратка беше много малка. Аз вчера взех от бате без да знае една голяма. Глейте, глейте, ай да я гръмнем и тогава да почне първенството.

- Хайде, хайде по-бързо - завикаха едни.

- Недейте, глейте каква е голяма - мислеха по-трезво други - ще стане беля.

А пиратката настина беше огромна. От онези, които спокойно можеха да ти откъснат ръката. Малката процесия се запъти навън от асфалтираното игрище и там на малко парче зелена тревичка по-смелите гръмнаха пиратката, която повдигна във въздуха цял чим. Всичко се размина без последствия за децата, за всеобща радост. Процесията се завърна на игрището с радостни викове и приповдигнат адреналин и за трети път се изпълни център. Хммм, но за четвърти път поред (чак аз вече се изнервям, за вас не знам) играта бе прекъсната след по-малко от минута. Към игрището с отривиста походка се задаваха две учителки - кльощава, висока, с кокалести ръце и шамари големи, и ниска, дебела, с тежки ръце и шамари големи. Децата почувстваха, че Краят наближава, на всеки му стана тъмно пред очите, изви се вихрушка и вятър, земята се разклати и пропука, Слънцето се скри зад облаците от страх, а облаците проплакаха, настъпи хаос и анархия. Духът на боя витаеше във въздуха. Разнесоха се викове, изпълнени с отчаяние:

-  Бягайте, спасявайте се...

Всеки си плю на петите, както се казва, и хвана в някоя неопределена посока. За жалост някои не можеха да плюят и двете учителки се завръщаха с плячка - водеха по две момчета за ушите към даскалото и от време на време им раздаваха шамари. А техните приятели хем се радваха, докато бягаха с извърнати назад глави, че не са на тяхно място, хем изпитваха съчувствие и жал към момчетата.

Странно, смесено чувство...

Очеркът за първенството би следвало да е такъв - след четири неуспешни опита старт на футболното първенство така и не бе даден, провеждането му се отлага за неопределено време.

Следва продължение.