Той вървеше по улицата, като се беше устремил към спирката, която беше на не
повече от 50 метра от мястото, на което се намираше в момента. Беше се зачел в
днешния вестник и крачеше към крайната си цел абсолютно механично, без да обръща
внимание на нищо около себе си. Но пък, всъщност нямаше какво да забележи -
обстановката беше както всеки друг летен ден в големия град, наоколо беше пълно
с хора, всеки един от които се беше забързал към своята си посока. Добре
облечени, крайно сериозно изглеждащи мъже, които той наричаше просто "сухи
костюмари", деца, насочили се към близката игрална площадка, където ще прекарат
още няколко часа с приятелчетата си, туристи, които се любуват на архитектурните
забележителности в централната част на града, жени, отиващи заедно със своите
дъщери "на по едно кафе" в някое от многото заведения, които се намираха
наоколо... Нищо, което да го изненада. Самия той беше част от този ежедневен
цикъл - всеки ден изминаваше разстоянието от тях до спирката точно за около 10
минути, като тръгваше от дома си в 11:20. Качваше се на рейса в и 35, пътуваше
почти половин час, след което се озоваваше точно пред работното си място -
рекламната агенция, в която беше арт-директор. И тъй, точно когато беше на около
двайсетина крачки от автобусната спирка, с периферното си зрение съзря нещо
различно. Нещо, което му напомни самия него преди години - когато беше безгрижен
ученик в зората на демокрацията. Той вдигна очите си от вестника и насочи
погледа си към двамата младежи, които току-що го бяха задминали, понеже той
вървеше с крайно бавна стъпка. Тениски на Iron Maiden и Children of Bodom, коси
до раменете, единия - с камофлажни панталони, другия - с черни дънки. Татуировка
"Music Faith" на левия лакът на този отдясно, гривна с метални копчета на ръката
на другия. За момент, той сякаш видя себе си и най-добрия си приятел преди около
10 години, щастливи от греещото слънце и любовта им към музиката и живота.
Радващи се на всеки един момент от ежедневието, подготвили се за поредните
часове, които ще прекарат със своите "братя" по музикална ориентация. Точно
секунда му трябваше, за да забрави за всичко друго и пред него да се появи
картината от неговите спомени, в която имаше само една религия, която беше едно
изкуство. Когато имаше само една цел - да бъдеш колкото се може повече с
приятелите си, пред които можеш да говориш за всичко, без да те интересува как
ще реагират. Той си спомни за всички онези сутрини, в които се събуждаше от
позвъняването на телефона в стаята му, което поставяше и началото на поредното
приключение, наречено "днес". Спомни си и за вечерите, в които прегърнал
приятелката си, той наблюдяваше звездите безгрижно и влюбено. Защото да, той в
действителност беше влюбен в небето тогава. Спомни си за часовете, които
прекарваше по пейките в парковете. Спомни си за глътките бира, които беше отпил
безхаберно. Не беше забравил и за нотите, които бяха излезли от резонанса на
китарата, която беше наследил от родителите си. Липсваше му удоволствието от
слушането на любимата му музика наживо в някой от неизвестните за повечето
граждани рок-клубове. Още повече му лисваха вечерите, в които той беше на
тясната сцена, хванал своята китара в ръце. Сети се за сълзите, които беше
изплакал под звуците на "Nothing Else Matters" преди няколко години на градския
стадион, припомни си и сладкото главоболие, което имаше след концерта на Sodom
преди още толкова време. Всичко това му липсваше днес... Липсваше му именно
онази борба срещу общественото мнение, която те кара да се чувстваш горд, че
слушаш такава, "различна" музика. Липсваше му войната с човешките предразсъдъци.
Липсваше му романтиката, която лъхаше от този отминал период на неговия живот.
Носталгия обзе мислите му... в този момент, всички тези спомени изчезнаха и той
съзря автобусът с номер 36, който пристигаше на спирката. Това беше и линията,
по която пътуваше всеки ден. Той се затича към рейса и се качи в него. Седна на
една от седалките и погледна през прозореца. Автобусът потегли и двамата младежи
започнаха все повече и повече да убягват на зрението му, докато в един момент
изчезнаха изцяло от погледа му. Той им завидя, спомняйки си какво ги очаква да
преживеят днес. Само за секунди, той реши да върне онова славно време. Сети се
за телефонните номера на най-добрите си приятели тогава, сети се за всичките
касетки, които сега лежаха в някой кашон в мазето на блока, в който живееше. Той
реши това да не бъде просто спомен, а предстояща реалност.