В четвъртък ми се щеше да кажа на шефа  да ме пусне почивка в петък, но знаех, че няма да го направя. Исках да избягам, но никога не бях го правила. Щях да отида на работа в петък дори от небето да падаха горещи камъни. Мислих много за това, което ми каза Лина. Не преставах да се учудвам на всичко, което чух от нея. Тя винаги е била на едно мнение с мен по повод на такива междуколегиални любовни отношения, триъгълници и всякакъв вид многоъгълници. Циничните думи „Където си вадиш хляба, не си вади оная работа” тя повтаряше всеки път, щом станеше дума за нещо такова. Тя самата беше отхвърляла предложения, някои от които съвсем сериозни, с единствения мотив, че са от колеги. Какво ù ставаше сега, че се обърна така? Възможно ли беше наистина да е променила мнението си? Едва ли. Но какво беше тогава? „Обади му се!” - ми каза. И какво да му кажа? Всичко отново се завъртваше пред очите ми – поканата му, тангото, усмивката му, погледът му, надвесен над мен и пълен с тревога... после ръцете му, които ме разтапяха като сладолед, устните му, които... Ох, Господи! Докога ще продължи това?

Петък. Ден, в който не ми се излиза от къщи. Не, не ми се става от леглото, а какво остава да ми се излиза. За първи път нощта, макар и разпъната от въпроси, които карат сърцето ми да блъска от страх, ми се стори като оазис. Беше тягостна и дълга като година, но въпреки това не исках тя да свършва, защото не можех да си представя как ще се изправим очи в очи един срещу друг. Как щях да го гледам в очите? Изстивах само като си помисля. Колкото и дълга да беше нощта, все пак не беше безкрайна. Часовникът запищя пронизително, възвестявайки идването на най-трудния ден, който ми предстоеше. Значи, ако за някого нещата са трудни, за теб ще са още по-трудни!”. Така да бъде!

Докато вървях към офиса, на няколко пъти забелязах странни погледи, но бях прекалено заета да си вдъхвам кураж. Това ми се удаваше все по-трудно с всяка крачка, която правех. Колегите обаче също ме загледаха странно. Нямах желание да разбера какво ги кара да го правят. Погледнах се в огледалото за всеки случай, колкото да съм сигурна, че нямам нещо на лицето, косата или на дрехите си. Всичко беше наред, така че започнах да се приготвям за работа. Защо, за Бога, ръцете ми потреперваха така? Няма значение, ще спрат. Взирах се в екрана на компютъра, защо редовете подскачаха така?

- Ана... добре ли си? – докосването на шефа до рамото ми ме накара да подскоча уплашено.

- Извинявай, не исках да те стресна... – странно загрижено ми говореше Калин тази сутрин. Да не би да съм попаднала в някакво друго измерение? Гледах го и не разбирах какво иска.

- Какво ти е?

Как да му кажа какво ми е?

- Шефе, болна е, тресе я – каза Димо.

Погледнах треперещите си ръце, не беше далеч от истината. Калин докосна с длан челото ми:

- Имаш температура. Отивай си.

Не можех да повярвам! Калин, шефът ми! Понеже не мърдах, той повтори:

- Хайде, отивай си! Или върви на лекар! Бих пуснал и някой да те закара, но понеже чакаме Главния да дойде... Ще се оправиш сама, нали?

Все още не помръдвах и той ме побутна: Хайде, де! Внезапно ми просветна: спасена съм! Сега ще се преоблека и ще си отида в къщи, ще се свия в най-тъмния ъгъл и няма да изляза от там, докато този проклет ден не свърши! Исках да затичам към съблекалнята, но треперещите ми крака се възпротивиха, затова бавно се запътих натам. Облякох се доста по-бързо, отколкото бях направила това тази сутрин. Ръцете и краката ми продължаваха да треперят, а сърцето ми като че ли беше решено да изкърти ребрата. „Добре, де! Ето Калин те пусна! След малко ще си тръгнеш! Хайде, успокой се вече!” Ами ако се срещнем на вратата? „Хайде, хайде, предишния път дойде чак към 11!”. Оглеждах се като престъпник докато се отдалеча достатъчно. Прибрах се вкъщи и ми стана някак странно, че допреди час се насилвах да тръгна от тук. Главата ми беше изпразнена от разумни мисли, не можех да си намеря занимание. Свих се на леглото. Ще спя. Не съм спала цяла нощ, сега трябва да ми се доспи... ей сега... още малко... Глупости! Кого заблуждавах? Нито ми се спеше, нито можех да заспя. Щях да се побъркам! Така не може повече! Дали все пак Лина не беше права? Какво толкова щеше да стане ако му се обадех и поговорех с него? Тази мисъл като че ли ме уцели с камък по челото. Скочих като изхвърлена от пружина. Да му се обадя ли? Какво да му кажа? Като че ли чувах едва-едва присмехулния глас на приятелката си: Кажи му „Здравей”. Без да разбера как, телефонът се оказа в ръцете ми. Гледах го известно време, после го хвърлих на леглото. Не мога! Телефонът запиука нещастно, това беше Лина. Не ми се искаше да говоря точно с нея, но все пак по-добре с нея, отколкото да си говоря сама.

- Ани! Какво става? – скорострелно попита тя.

- Нищо... все още – промърморих аз.

- Дойде ли? – все така бързо изговори Лина.

- Не знам... - и преди да успея да кажа каквото и да е друго, връзката прекъсна. И друг път се беше случвало, знаех, че Лина пак ще се обади, но се надявах да не е скоро. Май по-добре беше да си говоря сама.

Измина един час, в който не знаех какво да правя, къде да седна или да легна, не намерих нито с какво да се занимавам, нито можах да стоя спокойно дори за две минути. Това беше достатъчно, за да поискам отново да говоря с Лина. Тъкмо се пресягах за телефона, когато на вратата се позвъни. „Не изтрая, нали, Лина?” измърморих аз, без да се сетя, че тя няма откъде да знае, че съм си у дома. Повече от сигурна, че е тя, отворих с думите:

- Реши направо да дойдеш, а?

- Да.

Само това оставаше! Вече имах и халюцинации. Отдръпнах се назад, олюлявайки се. Жоро бързо прекрачи прага и пусна на пода черната си чанта. Протегна ръце към мен:

- Моля те, не припадай!

Подпрях се на стената, не се канех да припадам, но знае ли човек? И предния път също не беше планирано. Жоро бутна вратата и я затвори.

- Не съм те поканила – тихо казах.

- Отвън ли предпочиташ да говорим? Да излезем на стълбището, искаш ли? – без следа от усмивка ми отговори той.

От този спор нямаше смисъл, той вече беше вътре. Бях го видяла, бях чула гласа му и... бях му говорила! Значи, не е чак толкова невъзможно! Отлепих гърба си от стената и тръгнах към хола, той ме последва, зарязвайки багажа си до входната врата.

- Седни – казах с глас, който не беше моя. – Ще пиеш ли нещо?

- Не – хвана ме за ръката, предотвратявайки намерението ми да се отдалеча. – Ела тук.

Бях забравила, че под привидната му кльощавост се крие сила. Но не бях забравила, че силата му е съчетана с такава нежност, че ми идваше да се вкопча в него и да не го пусна. Той хвана лицето ми с едната си ръка и внимателно ме разгледа. Виждах тревогата в погледа му:

- Какво ти е? – тревога и в гласа. – Калин каза, че те е освободил... Наистина не изглеждаш добре...

- Ще се оправя... – измърморих аз, навела лицето си.

- Разбира се, че ще се оправиш, но все пак какво ти е? Калин каза, че те тресяло. Ходи ли на лекар?

- Не съм. Няма нужда – как можех да обясня на някой лекар, че Жоро е моята болест. Внезапно застинах. Мисълта ме порази с простата си логика. Нима Лина щеше да се окаже права? Наистина ли бях болна? От любов?

- Как така няма нужда? – усещам как е свел главата си и ми говори в ухото – Откога си така?

„От две седмици. Откакто си замина.”

- От тази сутрин – не мога да го погледна в очите.

Жоро отново повдига лицето ми и докосва с устни челото ми.

- Като че ли си малко топла. Имаш ли термометър?

Термометър ли? Само това оставаше!

- Защо дойде? И как намери адреса ми?

Жоро седна на дивана и нежно ме дръпна до себе си.

- А ти как мислиш? Полудях през тези две седмици. Едва дочаках първия удобен момент... И като не те видях днес... - той замълча, а аз отново усетих, че сърцето ми иска да смени мястото, където обикновено пребиваваше. Но мълчах, затова той продължи тихо – Дойдох, защото исках да те видя, да те докосна, за да съм сигурен, че не съм те измислил.

Мълчах притисната в него и той отново заговори:

- Защо не ми вдигаше?