В четвъртък ми се щеше да кажа на шефа да ме пусне почивка в петък, но знаех, че няма да го направя. Исках да избягам, но никога не бях го правила. Щях да отида на работа в петък дори от небето да падаха горещи камъни. Мислих много за това, което ми каза Лина. Не преставах да се учудвам на всичко, което чух от нея. Тя винаги е била на едно мнение с мен по повод на такива междуколегиални любовни отношения, триъгълници и всякакъв вид многоъгълници. Циничните думи „Където си вадиш хляба, не си вади оная работа” тя повтаряше всеки път, щом станеше дума за нещо такова. Тя самата беше отхвърляла предложения, някои от които съвсем сериозни, с единствения мотив, че са от колеги. Какво ù ставаше сега, че се обърна така? Възможно ли беше наистина да е променила мнението си? Едва ли. Но какво беше тогава? „Обади му се!” - ми каза. И какво да му кажа? Всичко отново се завъртваше пред очите ми – поканата му, тангото, усмивката му, погледът му, надвесен над мен и пълен с тревога... после ръцете му, ...