“Тя можеше да намери всеки. Навсякъде. За нея нямаше недостижими неща.

Не че това й харесваше. Всички да я избягват, да я затварят където и когато намерят за добре. Да я залъгват или да се правят, че не съществува. Но точно това я караше да не се предава. Точно това я караше да се бори все повече за себе си, колкото и скъпо да й струваше това.”

– Ще се наложи да те заровя – изрече Дженифър и запретна ръкави. Довлачи изстиналия труп до изкопания ров и го захвърли вътре. Погнусата мигом напусна тялото й и почувства как я превзема облекчение. После започна да го заравя. Слънцето яростно печеше над тях двете. Щом приключи обърна гръб на пресния кръг от пръстта, заби лопатата в земята и продължи към къщата си.

Входната врата изщрака при рязкото й затваряне. А тя плавно се отправи към банята да си вземе душ. Горещата вода нажежи кожата по тялото й и тя усети как мръсотията се изпарява, и постепенно заедно с нея се разтапя и споменът й за случилото се. После напълни ваната с чиста вода й се потопи в меката й прегръдка. Само лицето й остана навън, в реалността. Чувстваше се като нова.

– Свършеното – свършено – каза сама на себе си – вече си по-добре!

След час водата изстина, и тя излезе от ваната. Тя прекоси наполовина стаята и замръзна, загледана в огледалото отсреща. Доближи се до него и странно чувство премина през нея.

– Не може да бъде! – не беше сигурна дали го каза или си го помисли. Нито дали халюцинираше. Водата капеше от главата към петите й и се стичаше по земята. – НЕ! – извика на отражението си. Но в огледалото, тя мълчеше. Устата й не помръдна. Не изрече казаното, а вдигна пръст и започна да пише по стъклото: “П”, после “О”. След няколкото спирания на дъха й прочете написаното – “Помощ!”.

Образът мигом се застари, бръчки пробиха красивото й лице, тялото отсреща се сгърчи и падна на пода, далеч от нейния поглед. Премигна и отново беше тя в огледалото. Същата, само с една разлика – образът беше по-ужасен отколкото бе тя.

– Аз – заекна тя – та аз те зарових!

– Не – отвърна отражението – само се опита – страхът се измести от лицето й и на негово място изби ярост и гняв. Дженифър хукна към изхода на къщата.

Навън валеше, а хоризонта тънеше в мрак. Тя достигна мястото и лудостта я превзе изцяло, когато не намери очертания прекопан ров. По земята не си личеше да е копано скоро време. Имаше трева и продълговато дърво, което спускаше своята корона и препречваше зоркия поглед на звездите към тях. Само луната хвърляше сноп светлина, достигаща някъде отдалеч. Младият й образ стоеше зад нея и я дебнеше. Чакаше подходящия момент, потънал в тишина.

Дженифър, усетила погледа зад себе си се обърна. Къщата беше порутена. Никой не беше живял в нея от много време. Само лопатата, която беше забила си беше на мястото. Хвана я и с последни сили изкопа дупката, която беше запълнила едва тази сутрин с трупа в нея. Щом приключи се изправи над нея, погледът й обходи мястото, а вътре нямаше нищо.

– Но как? – и се хвана с двете ръце за главата. Тогава обърна внимание на напуканата кожа по тях. И на белите копринени коси, които обгърнаха.

– Ще ти отговоря. – отвърна нейния млад образ, появил се зад рамото й – Преди години ме откри. Осъзна какво съм за теб – тя се наведе и я докосна със загриженост по рамото – Аз бях там, за да ти помогна, но ти не ме прие. Мислеше си, че съм виновна за всичко до деня, в който реши да ме убиеш и заровиш в задния двор. – Сълзите се стичаха по земята, а Дженифър се разтрепери.

– И точно тогава не ми остави друг избор.

– Не разбирам – отвърна Дженифър.

– Мила Джени – духът от миналото се изправи и заговори – в гроба няма никой, няма и да намериш! Момичето вътре отдавна го няма. Запомни. Всяко нещо, колкото повече бива застрашено от изчезване, толкова повече е готово на всичко, за да оцелее – образът й обърна гръб и се вгледа в лунната светлина – погледни я за последно. Защото ти изгуби. Опитваш ли се да заровиш собствената си самота, точно тогава тя те заравя първа.

Лопатата удари Дженифър в главата и тя падна в празния ров.

– Сега ще се наложи да те заровя! – пръстта мигом се изсипа върху Дженифър и тя остана под нея в безсъзнание. Къщата отново беше цяла. Ровът беше пълен, а мирисът от него на прясна почва се разнесе из свежия въздух. Слънцето грееше ярко в небето. От дървото нямаше и спомен.

Щом приключи обърна гръб на двора, заби лопатата в земята и продължи към къщата си.

Входната врата изщрака меко при плавното й затваряне. С бавна крачка се отправи към банята. Горещата вода нажежи кожата по тялото й и я отпусна. Мръсотията се изпари. Чувстваше се като преродена.

– Ах, скъпа Джени – каза сама на себе си и се подсмихна. След час водата изстина, и тя излезе от ваната. Прекоси наполовина стаята и замръзна.

– Не може да бъде! – не беше сигурна дали го каза или си го помисли. Нито дали халюцинираше. Водата капеше от главата към петите й и се стичаше по земята. – НЕ! – извика на отражението си. Но в огледалото, тя мълчеше. Устата й не помръдна. Не изрече казаното, а вдигна пръст и започна да пише по стъклото, а усмивката й нарастваше с всяка следваща буква: “О”, после “Щ”. Дженифър замръзна. „Е, С,“ Тялото й се скова. „Ъ, М““ Тя чуваше скърцането на пръстта си от другата страна на огледалото. „Т, У, К“.

Щом образът приключи, Дженифър блъсна с юмрук в центъра му, но дори пукнатините от нейния гняв не успяха да заличат написаното:

„Още съм тук, К*чко!“