Днес и утре в живота на един зависим

      Пак гледаш през мен, а не ме виждаш, с поглед отнесен, зашеметен. Въобще съзнаваш ли, че още съм тук?

"Има ли смисъл, щом няма значение?" питал си ме толкова пъти и двойно повече съм ти отвръщала, че не знам .

"А ще останеш ли?" бе следващият въпрос и аз винаги оставах от страх да те оставя сам да се бориш със страховете си.

Толкова слаб, толкова силен, толкова изтощен и толкова енергичен, толкова различен. Кой всъщност беше ти? Мисля, че така и не разбрах.

Викаше, крещеше по мен, удряше ме, после винаги съжаляваше или поне така казваше. Обичаше ме, мразеше ме, не искаше да ме виждаш, направо ме ненавиждаше и не можеше без мен. Знам ли кой всъщност беше ти?

Днес ме молеше да не тръгвам, утре не искаше да се връщам.

Днес искаше да излезем, да прекараме малко време сред природата, утре се затваряше в най-тъмната стая на къщата и заключваше всяка врата към теб.

Днес говорехме за бъдещето, за мечтите ни, за идеите и надеждата, утре вече се молеше само да умреш, искаше и аз да не съм жива.

Днес казваше, че нещата са под контрол, обещаваше, че всичко ще бъде наред, утре не те интересуваше нищо освен дозата, ако я има и два пъти повече, ако ти липсва.

Днес планираше да си намериш работа, да се преместя при теб, да си намерим нова квартира, утре всичко беше изпотрошено, а дрехите ми летяха през прозореца.

Днес ми се обаждаше сутрин, за да ме чуеш пръв и да ми кажеш, че ме обичаш, просто ей така, за да го знам, утре си изключваше телефона и крещеше, че ме мразиш от дъното на душата си, просто ей така, за да го знам.

Днес бях твоето вдъхновение, твоята муза, утре ме ненавиждаше, била съм ти съсипала живота.

Днес беше трезвен, дозата беше в джоба ти, но ти с усмивка казваше, че нямаш нужда от нея сега, утре отдавна бях забравила какво е да се усмихваш, защото омразата и безразличието бяха заличили всяка емоция по лицето ти.

Днес сърце не ми даваше да си тръгна, ти имаше нужда от мен, утре просто трябваше да го преживея близо до теб в чакане на следващия ден като днес.

Днес беше моят рицар, закриляше ме от жестокия свят или поне опитваше, утре плачеше в краката ми, молейки ме да отнема болката ти или живота.

Днес написа песен за мен, нежна и красива и ми я изпя по залез слънце, утре по изгрев ме молеше да се махна дори само за секунда, не можеше да ме търпиш.

Днес опитваше да намериш нещо, с което да ме зарадваш, нов начин да ме забавляваш, утре се опитваше да стоиш прав на краката си, опитваше да запазиш равновесие, влачеше се по пътя към банята и обратно до леглото.

Днес беше себе си, защото знаеше, че такъв те обичам, утре не ти пукаше колкото за мен, толкова и за теб самия.

Днес ми се извини за вчера, помоли ме да ти простя глупостите, направих го, утре отново правеше същите глупости, сигурно знаейки, че ще ти простя.

Днес от лицето ти струеше светлина, беше слънцето в моя ден, утре единственото, което различавах в тъмнината, беше отчаянието ти, толкова отчетливо.

Днес вярвах в теб, знаех, че ще се справиш, защото си силен, утре просто трябваше да бъде като днес.