Ден Първи

                                     И аз ще протестирам. Но от утре. Днес ме мързи. Плюс това, вече съм си пил дневната доза кафе. И съм малко поизморен, защото ходих на Кауфланд за евтино кисело мляко. През Арбанаси, че чак в Горна. И не върви, с тези мазоли по краката. Ама ще ги накисна в гореща вода, с малко морска сол. Запасих се пак от там, за есента, за кацата със зеле. И за утре съм готов. Ще изляза пред Общината, и дори може да легна пред вратата ù. Като Раймонда Диен, и ще поведа хората. Защото знам, че предстои назначение на няколко нови длъжности, щели да заместят двама-трима военни дъртака, които носят тъмни блейзери и дават информация дали кмета ще има приемен ден, или секретарката му е овластена да те пусне по пързалката. Както стана при миналия кмет. Докато се добера до него, мина месец. После само дето не ми предложи кафе. Беше много любезен. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Аз пък го гледах в охраненото тяло, и кимах, че му вярвам. Та така. Ако искат, утре местните журналисти да заповядат. Ще давам интервю, няма да се опъвам.
                 Само не съм решил за какво да протестирам. Но утрото е по-мъдро от вечерта. Да живее протестът!

                   Ден Втори

                       И днес не ми се протестира. Ще попитате, ама ти беше толкова сигурен вчера. Така е, бях. Но днес на ливадите край Куцина и в мешавите гори на Керека ще излязат гъби. Имаше валежи тези дни, времето се стопли до обичайните температури, вчера цял ден беше слънчево. Идеални фактори за големи гъбени находки! Да, хубаво е да се протестира. Но ще трябва и ДА СЕ ЯДЕ. Затова след минути хващам стопа на север, опосквам поляните, пълня торбата с челядинки и полски печурки. И по обяд отново на стоп - до Керека. Там ще гоня манатарката - класна гъба, става и за готвене, и за сушене. Пък ако имам късмет да намеря и царствената гъба - булката, елате ме вижте! Може и на пазара да се мерна, макар че нямам разрешително. Че то сега това задължително ли е? Нали риба най-добре се лови в мътна вода. Те общинарите отдавна са си оплели кошницата. Ама аз днес да си напълня моята.
                А протестът може да почака. В Софето луд умора няма, протестират и заради мен. Пък утре - нов ден, нов протест!

                Хайде, и до протестиране!

                   Ден Трети

                   Тази сутрин станах рано, сякаш да посрещам Джулая. Навън въздухът свеж, птичките нежно звучат, слънцето вече изскача от хоризонта, а на мен ми е едно такова протестно… И си казах, стига с тази провинция, тук не ще намеря поле за изява. Заминавам за столицата, ще пия кафе на жълтите павета и ще тръбя с вувузела, дето ми го донесе братокът преди няколко години от Южна Африка. Той е в черния континент, а пък си живее като белите хора. Но това е друга история…

                    Направих си един-два сандвича за из път и бегом към автогарата. Но какъв късмет, отново греда. Бръкнах в банкомата с двете си карти, равносметката беше нулева! Та нали скоро плащах годишния данък като самоосигуряващ се, данъка за колата, изравнителната сметка за парното и дори някаква глоба от Общината за разходка на куче в забранената зона на градския парк. Аз куче нямам от петнадесет години, сега обжалвам, ама делото се бави вече втори месец. То важното е „ония” дела да вървят, моята е лесна. Лесна, лесна, ама и днес май ще съм извън протеста. И ще ви кажа защо. В провинцията са много заспали нещата. Ето вижте, в един морски град, много по-голям от нашия, се събирали около петдесет човека. Че то по същото време в градския делфинариум има толкова хора.

                    И както привърших този хронологичен ред на мисли, които ме владеят вече трети ден, ми дойде една прекрасна идея. Вчера видях по ТВ-то, че група ентусиасти наели автобус, платили курса и запрашили за Софето. Щото били от югозапада, на стотина километра от епицентъра на събитията. Да прелеят свежа кръв, символично говоря, разбира се! Е, интервюиращата този ентусиазъм ни сподели, че половината хора дори не разбрали кой е благодетелят, дето финансирал пътуването им. Ама защо да се задълбочават, важното е да се веят знамена!

                    Затова отново ще тичам на автогарата. Нали имаше един такъв слоган, първо в София, после и в други градове. Може и тук да се появи подобен почин.

                     До скоро писане и до протестни срещи зад опашката на коня, ако ме разбирате за какво говоря!

  03.07.2013                                                                Любомир Николов