Дневникът  на едно излекуване - част 11

37

Марти имаше интересна професия. “Лекуваше” компютри. Чистеше ги от вируси и други такива. Оня познат, дето ни беше запознал, ми беше подхвърлил по тоя повод:

- Удари кьоравото ти! Браво, човекът е много добре платен и с обещаващо бъдеще!

Хич не ми и пукаше. Нямах намерения, подобно на повечето ми връстнички, да го оженвам за себе си. По една много ясна за мене причина това не ме интересуваше.

Бракът предполагаше деца.

Точка по темата.

Точката нещо не се получаваше. Големия погром бях направила именно заради отварянето на тази тема. После, след като срамът попремина, си мислех - сам си е виновен! Да не беше настоявал. Бях му изяснила позицията си по въпроса отвсякъде. Е, не съвсем де, тогава и не подозирах за истинската причина да се държа така.

А сега се налагаше да го направя. Мечка страх, мен не страх!!!

38

Край!

Разказах му всичко, отначало докрай!

Оказа се, че срещата ни на Св. Валентин изобщо не е била случайна. Той беше организирал всичко така, че в ръката ми да се озове оная визитка. Това е бил неговият подарък за празника. А как се чувствах, докато стоях на улицата тогава и какво си мислех...

Благодарих му, че го беше направил. По някакъв невероятен инстинкт беше потърсил помощ от правилното място. Нали си ми беше гениален и обяснението му беше гениално просто!

- Лесно беше да се сетя да потърся специалист по хората, както мене ме търсят като специалист по компютрите. Те са достойни за уважение интелигентни системи. Имат си и тела, и психика – какво мислиш, е софтуерът? И понеже психиката им е заложена от човека, носят нашите грешки и даже могат да ги увеличават. Така че в известен смисъл сме колеги...

- Марти, от коя паралелна вселена е дошло такова съкровище като теб? – попитах заинтригувано, за да скрия надигащото се като мощен талаз желание в слабините ми.

Но не успях...

По-късно той ми заразказва неща, за които никога не се бях сещала да го питам.

- Не съм ти го казвал, но всъщност... В ранните си години аз съм бил изоставено дете... Майка ми ме е родила като студентка, изоставена от баща ми и всички близки. Била е принудена да ме даде в дом. Но копнежът и у двама ни да бъдем заедно трябва да е бил толкова силен, че... до 5 годишна възраст все още никой не ме беше осиновил. Ако щеш вярвай! Точно толкова ù е било нужно да си стъпи на краката и да мине през целия бюрократичен ад, докато отново стигне до мене. Една добра лелка в дома постоянно ме прегръщаше и ме люлееше в скута си. Разказваше ми приказки и все намесваше дядо Боже. Още помня горещите си молитви към Него да ми върне моята майка. И той ги изпълни изцяло. Преживях си личното чудо малко след пет години. Съвсем навреме. Достатъчно, за да мога да разбера смисъла му. И... преди да съм се превърнал в ожесточен човек. Мама ме отгледа сама, без да се оплаква. Най-много се радваше на уменията ми с компютъра. Направи всичко възможно да продължа да уча и в университета. Успя да поживее достатъчно, та да ме види успял. Като станах чичо доктор за компютрите...  

Той замълча и преглътна.

- Много се обичахме с нея, Мили!

Сълзите от очите му се стичаха свободно по лицето, а той не правеше и бегъл опит да ги крие.

- Но си отиде, преди да се познаваме с тебе. Жалко, че нямаше възможността да я познаваш! Беше прекрасен човек!

- Срам ме е малко... заради живота, който водех, преди да се срещнем... пред нея ще да е този срам... Усещам отражението ù в тебе, Марти, още от самото начало... Явно в нас се отразява както лошото, така и хубавото, което ни се е случило.

- Аз продължавам да си се срещам с нея. - Той се усмихна, а очите му заблестяха още повече. - Тя те одобрява и поздравява, да знаеш!

Скочих върху него и започнах да покривам лицето му с целувки. Сълзите му имаха вкус на мед, събиран от щастливи пчелички...

Благодаря ти, Боже, че изпрати този прекрасен човек в живота ми!