Дневникът на едно излекуване - част 12

39

Пиесата беше интересна и забавна. Точно в най-пиперливата ù част, докато на сцената се упражняваха да използват всички синоними на фелацио, се сетих, че не бях му казала за поканата на Калина и направо подскочих. Той ме изгледа тревожно.

- Какво, да излезем ли?

Засмях се. Получи се леко пресилено, но категорично отказах да напусна полесражението.

След театъра тръгнахме пеша. Попоглеждах го под вежди от време-7навреме. Бях отказала предложението да ми плати самолетен билет до Франция. По ремонта беше изхарчил навярно немалко, а и исках да си пробвам силите в досадната ситуация на дълго пътуване с автобус.

Първа не издържах на натиска на мълчанието.

- Марти, нали знаеш, че тия неща имат гадния навик да се появяват отново и отново...

- Да, знам. И при компютрите е така. Докато не се смени дефектиралата част, все дава ядове...

- Аха!    

Малко бях ядосана. “Все с тия компютри ме сравнява! Аз съм човек, не някаква си кутия!” Май станалото в театъра ме беше разстроило. Все пак бях се надявала, въпреки ученото, че всичко е зад гърба ми... Марти ми хвърли кос поглед и си продължи мисълта.

- Като се смени, става като нов...

- Аха... – отивах към все по-хладен тон.

Човекът до мен обаче не се отказваше.

- Чувал съм, че при бременност на жените им се сменят някои чипове...

Изгледах го кръвнишки и заявих отсечено:

- Прибирам се у нас. Няма нужда да ме изпращаш!  

Реакцията му здравата ме изненада. По-точно, липсата на реакция. Не бях очаквала, че изобщо няма да настоява.

40

Калина и Жак ме чакаха на автогарата. Цялата обичайна суетня по посрещането беше пусната в ход - цветя, прегръдки, целувки...

Честитих им отново, после  у тях гледах снимки и видеофилма от сватбата. Даже си отмъкнах (с тяхно съгласие) една, която е като кадър от “Укротяване на опърничавата”. На всичкото отгоре те се държаха наистина като новобрачни. След почти 10 години заедно! Да си умреш от смях!

Като останахме насаме с нея, успях да намеря начин да ù благодаря заради онова “заяждане” отпреди време. И  после, някак от само себе си, продължих... Историята на моите прозрения се изля пред нея без никакво затруднение.

Тя ме изслуша мълчаливо и накрая рече отривисто:

- Всички мъже са педофили, всички! Иначе щяха ли с напредване на годинките да тичат по все по-млади и по-млади мацки? Проблемът ти е, че си оставила тоя факт да те поболее...

Интересно как изявлението ù успя да придаде незначителност на всичко, което ме беше мъчило толкова време? Тя продължи с леко подрезгавял глас:

- Мене ме поболява друго – ужасът от бедността. Като деца, след като баща ни хукна след една почти невръстна фуста и ни забрави съвсем... не един път се е случвало да си разделяме половинка хляб и бучка сирене с майка ми и брат ми, за целия ден... И други такива спомени имам, не са малко. За дрехи, учебници, джобни пари...

Очите ù бяха станали по-зелени и някак далечни.

- Каква ли е ползата да си спомняме? Миналото си е минало, не можеш да го промениш... Виж, бъдещето може!

Тя зарея поглед в спретнатата си мъничка градинка зад къщата. Въздъхна, сякаш свали товар от гърба си и продължи:

- Затова все пак реших да се омъжа. Да се осигуря. Жак е много добър и грижовен човек, но... Времето лети, детето расте, знам ли утре какъв вятър ще го завее... Ако не беше тази мисъл, щях до гроб да си живея в почтено съжителство по моите разбирания.

Погледнах я право в хубавите овлажнели очи и я прегърнах. Обичам си я, именно такава – прекрасно директна!

За едно нещо обаче да има да взема – Марти не е никакъв педофил!

41

По целия дълъг път обратно въртях различни сцени в главата си. Не, че филмът на моя живот беше много за завиждане! Разговорите с Калина обаче ми бяха напомнили простата истина, че всеки си носи някаква травма, която му пречи да живее така, както наистина му се иска.

И все пак гледната точка имаше огромно значение.

Тя например беше наясно с “нещата от живота” си и беше  признала пред себе си необходимостта от компромис между убежденията и страховете си. Отношението на Жак след сключването на брака беше още по-прекрасно. Хубаво беше, че любовта беше ù помогнала да вземе вярното решение.

Водех наум непрекъснати разговори с Марти. Сега пък ме измъчваха съмнения дали бях подходящата половинка на светла душа като неговата. Нали пак ме бяха прихванали по време на оная пиеса и си го излях върху него! За капак бях отклонила категорично настояването му да ме изпрати на автобуса. После съжалявах, разбира се. Винаги съжалявах, после! Време беше май да се науча да броя до десет, преди да реагирам. За да не се налага прекалено честа подмяна на имуществото покрай мене...

На него явно по рождение му беше заложено да вижда пълната половина на бутилката. Друг на негово място едва ли щеше да възприеме нещата в детството си като персонално чудо. Изоставянето в дома не само че не беше му попречило, а дори му беше помогнало да осъзнае силата на любовта. Майка му трябва наистина да е била изключителна жена, с невероятна дарба да обича и да се бори за обичта си. Това според мене бе единственото достойно за завиждане нещо в живота.

Пуснах му един есемес кога пристигаме, за всеки случай.

Успявах и да подремвам от време-навреме.