Дневникът на едно излекуване – част 5

21

На другия ден нямам желание за нищо.

Не съм сигурна и дали го мразя вече. Сякаш ми е разминало, след като си го излях върху двете възглавници.

Може би по-нататък ядът ще се върне , но... май наистина ставам по- добричка. Това определено ми харесва. Но има и още нещо смущаващо. Тепърва ще си го изяснявам подробно.

Свързано е с навика ми да реагирам първосигнално с гняв на повечето стълкновения в социалното Брауново движение. Чак като се поохладя, мога да мисля по същество. Щом това вече ме смущава, не е зле! Навикът да изправям гнева пред себе си като стена не е за насърчаване. Само ще спечеля, ако го загубя.

Дори отидох на зъболекар. Днес поставихме рекорд. Три часа и половина на стола! При това бях невероятно спокойна, по едно време почти заспивах. Зъболекарката първа го отбеляза. Представям си колко се е изморявала преди с мене! През повечето  време не можех да говоря, за тяхна радост - със сестрата. Разбирам ги и им прощавам! Ставам, ставам по- добричка!

Е, все пак мучах отвреме- навреме...

 22

Не го мразя. Само още ми е малко жал за самата мен, че толкова късно откривам причината да съм “дива коза”. Не знам дали ще мога да променя това и има ли смисъл изобщо…

Нов удар!

Спряно е електричеството на общия електромер на входа, в който живея, защото не е платено. Разревах се от мъка и яд. Няма интернет, няма телевизия, не мога да чета на свещ. Наистина ли си мисля, че не заслужавам нищо по- добро, та продължавам да живея тук? Какви сметки още имам да плащам, Господи? Защо не ми помогнеш?

...или ми помагаш? Да остана насаме със себе си... принудително?

23

Днес преживях доста гадни моменти.

Докторът каза, че имам връщане на старите не особено добри нива на някои показатели, които се бяха нормализирали за известно време. Беше петък, нямах ангажименти за другия ден и той реши да взема нова доза именно днес. Последва изравняване на енергията в организма за около половин час, след което започнах да се чувствам странно. Заболя ме глава и се получи някакво активиране на дебелото черво. Полежах си на кушетката . Успях да се поотпусна, но странното усещане си стоеше.

Докато се чудех дали да чакам доктора да се освободи или да си ходя, се чувствах объркана. Познато състояние, вече успешно го разпознавам – когато не искам да чуя вътрешния си глас. Така че останах.  Той се освободи. В един момент от разговора кой знае как си признах позорната истина, че не съм си играла с кукли, а с лъкове, стрели и накрая обявих, че дори рисувам островърхи дървета. На което той се засмя и попита:

- А защо се изчерви, като го каза?

Направо гаднярска забележка!

Разстроих се, но бързо си дадох сметка, че искам да се променя. Всъщност отдавна искам, но едва сега си признах, че искам …да започна да рисувам женски дървета... Крайно време е да опитам!

По-късно легнах на кушетката за акупунктура.

Още преди да ми сложи иглите, вече не можех да си сдържам сълзите. Той ми каза да си рева спокойно, аз го помолих да пусне завесите и се започна голямото петъчно реване... Осъзнавах основното противоречие в моята природа- че съм мъж на умствено ниво и жена на емоционално! Такова силно полярно състояние няма как да не е ужасно. Задавах си въпроса защо съм такава и ревейки, търсех отговор. Какво наказание - мъжки ум и женско сърце! Все едно, че в себе си имам двойка, която няма никакви шансове да се разбира помежду си. И никакво изразяване на чувства!

Затова ли се задоволявах със сексуални отношения без опасности от прекомерна интимност?

Бях амбицирана да се справям перфектно с работата си, с учението и с чисто мъжки работи като ремонти, разни поправки и т.н. Е, справях се, но на каква цена?

Жената в мен ставаше все по- нещастна, мъжът – също, макар и успял във “външния” смисъл. Вътрешните ми диалози наподобаваха истински семейни скандали.

Върху кушетката сякаш за първи път мъжката и женската ми страна почти се сдобриха!

За кратко...

Това, от което се опитвах да бягам цял живот, си е било вътре в мен през цялото време!

По- шокиращо откритие от това едва ли някога ще имам.