До една мушмула спря се и...
ДО ЕДНА МУШМУЛА СПРЯ СЕ И...
Генчо от наше село, Генчо бе... не си ли го спомняш? Викахме му Генчо – Сутиенчо, защото не се римува с друго. Срещна ме оня ден в подлеза и не мога да си го изкарам от мислите. Имаше следи по лицето от алкохола и възрастта. Имаше и белези някакви, от що ли, не знам. Беше с костюм, от скъп плат, но без вратовръзка. Беше се направил на усмихнат, но не му личеше.
Аз надалече виждам, а наблизко, не. Не го видях, а го забелязах. Генчо беше, ама не той, или почти той. Спрях се. Гената ме погледна и отмина, ама аз, нали съм си зевзек, подвикнах:
- Гена... Генчо бе... Г-н Генчо... – и сам се изненадах от благия си гласец.
Гената (защото беше той) предизвестено се обърна, опита се да ме изгледа учудено, подаде една отпусната и мека китка и уморено проточи:
- А, ти ли си... пък аз такова...
Такова, не-такова, ама аз от близо месец не бях срещал близка душица в столичния град и се засилих да се мятам на генчовия врат.
Явно, вносна му е била ризата или пък е имал ишиас, щото Гената се сапикаса, даде леко заден и ме остави да се прегръщам сам.
- Гена, наборе, друже мой – продължавах да налитам аз, а Гената извади пура, запали, пусна дим през всичките си дупки и благосклонно рече:
- Ти тук, нали беше някакъв професор?
Погледнах го, както аз си гледам, кимнах, а той продължи:
- Аз твоя ректор го познавам... и академика... а с министъра ти си играем голфа всяка събота.
След това негово откровение, аз се спаружих като една мушмула, загледах го кравешки, а той потупа ме по рамото, подаде ми листче и избоботи:
- Гласувай, мой, за мен! Аз академик ще те направя!
© Лордли Милордов All rights reserved.
Не ми беше смешно, но ми хареса.
