Болка свива моето сърце... аз дадох ти ключа от него, а ти го захвърли, сега не мога да го намеря, не знам дали някой ден пак ще мога да го отворя за някой друг. Научи ме да не те обичам, както научи ме да ти дам всичко. В кръвта ми ти проникна, като отрова и сега малко по малко ме убиваш, само ти можеш да ме спасиш, а не искаш... не можеш.

Целуваш ме, а аз забравям всичко друго - само теб виждам, само теб искам, само теб обичам. Виждам отново, че за теб не съществувам, искам да си тръгна, но ти оковал си ме с невидими окови и не мога да се откъсна. Всеки път молби и разкаяния, прощавам пак лъжите ти и очаквам този път да си различен, а ти пак си си същият. Иска ми се да ти кажа – „Стига толкова!”, но се спирам и се чудя как да пазя  любовта ти, като сам я раздаваш ти! Толкова мъка преживях, толкова сълзи изплаках, толкова време за теб пропилях! Всеки път, когато исках да науча дали изпитваш нещо към мен, затварях очи и мечтаех за теб, за нас... Всеки път потъвам във възглавницата, ухаеща на теб и пред очите ми е все една и съща картина, а в главата ми все един и същи въпрос... все се питам – ти имаш ли сърце?! Не знам имаш ли силата да обичаш, смелостта за истинска любов, причината, поради която аз те чакам – да ме обичаш! Моето сърце бие толкова различно от твоето! Тогава защо те обичам, защо те пуснах да влезеш в моя свят, защо те искам толкова силно?! Мъча се, плача, приключвам с усилията за теб... но щом те видя, щом ме погледнеш, щом ме помилваш, забравям за болката, която си ми причинил! Отново се връщам от там, от където съм тръгнала... И до кога ще е така – аз ще плача в нощта и ще те чакам да си дойдеш пак у дома!