До моето неродено дете...
Здрасти, Денис!
Когато четеш това писмо, вече ще си роден и ще си голям човек. Поне се надявам, че ще станеш човек. Пиша тези редове, превила се над нощното шкафче. Неонова лампа ми осигурява светлина, за да мога да ти пратя поне това.
Защото сигурно ще умра. Доста сигурно. Въздишам тежко, но се усмихвам, защото те усещам как риташ в мен. Приятно е да знаеш, че даваш нов живот, нова надежда. Аз моите ги изживях и пропилях. Надявам се на теб да ти върви по-добре.
Денис, моля те, не ме мрази. Обичам те, наистина! Сигурно ще ти е трудно да живееш сам в онзи див, бесен, жесток свят, където дните ни са диктувани от малки книжни банкноти, които нямат никаква стойност за никой друг освен за нас. И все пак заради тези летящи листчета ще трябва да правиш един куп унизителни неща.
Извинявай, че те оставям, но - повярвай ми - не е мой избор. Поне не сега. Когато започнах, не осъзнавах, че ще умра. Знаех го, но не го осъзнавах. Забивах игла след игла, след игла в себе си и всеки път се чувствах божествено! По дяволите, колко добре ми беше! Болката изчезваше, сивото ставаше розово, а аз потъвах и се къпех в океан от щастие и безгрижие... в онези нищожни минути, докато действието Му не свърши. После историята се повтаряше. Но ти, мили мой, ти ще живееш! Ти ще бъдеш един истински ангел на земята и ще покажеш на хората, че не са съвършени; ще им покажеш слабостите. Може да се наложи и да ги унищожиш, но това ще е за тяхно добро! Защото ти ще си добър човек.
Само да можеше да ме видиш сега - уморена, изпита от болка, но с усмивка на лицето и сълзи в очите.
Бих се радвала, ако можеше да ме видиш сега, да ме прегърнеш и да ми кажеш: "Мамо, обичам те." Но на теб едва ли ще ти е до такива думи. Ти ще си вечно забързан и ще имаш много работа, защото не е лесно да носиш кръста си на гърба за цялото това време, наречено Живот. Ама ти ще се справиш... ще успееш, сигурна съм. Саможертвите ми няма да отидат напразно.
Сигурно се питаш за баща си. Ами, ако не си го намерил досега и не си се запознал с него, значи не си изгубил нищо. Баща ти е нещастник, от мен да го знаеш. Той е едно долно копеле, което по цял ден лее мазна пот под някоя кола и лъска бастуна в обедната почивка, докато всички са навън и се хранят. В това време той влиза в малка стаичка отзад на сервиза, където прилежно си е сложил телевизор с видео; меко, но омазнено с мръсното му семе кресло, над което той утолява животинския си глад.
Но ти не си като него... не, не! Не трябва! Знам, че носиш там неговите гени, но не трябва да се поддаваш на инстинктите си. Недей позволява на емоциите ти да преодолеят, Денис! Контролирай ги и мисли, детето ми! Мисли, защото това е най-важното. Ти си достатъчно голям, за да осъзнаеш някои истини за живота, който живееш. Аз съм разбрала това, което трябваше. Разбирам защо съм зависима, разбирам защо се друсах, разбирам и защо те запазих, и защо пиша това писмо.
Лекарите казват, че сигурно ще си недъгав, че ще имаш някакви увреждания. Те не могат ли да се изказват по-човешки и разбрано?! Защо винаги използват сложни завъртени думи, които само те разбират. Това, че нямам средно образование не ме прави по-ниска класа човек, нали? Това, че съм наркоманка не ме превръща автоматично в боклук, нали? Защото, какво значи да си човек? Нима това не е да мислиш, да обичаш, да се надяваш, да вярваш, да помагаш и да ти помагат, да живееш, а не да оцеляваш? Защото аз покривам тези критерии... защо тогава ПОНЕ ВЕДНЪЖ не се държат с мен като с човек?! Толкова ли много искам? Всички казват, че парите нямат значение, а после степенуват човешкото в теб по джоба ти и по тези безсмислени хартийки...
Извинявай, момчето ми! Отнесох се... Това, което исках да ти кажа, е, че те обичам. Обичам те и бих искала да съм до теб, когато за пръв път отидеш на училище, когато получиш първата си отлична оценка, когато ми се усмихнеш и ме попиташ дали искам да си поиграя с теб, когато получиш първата си целувка и развълнуван, и разтреперан ми разкажеш за великото чувство на възбуда, което си усетил тогава. Искам да изпитам гордост от всичките ти "малки", но велики постижения, да бъда на футболното игрище, когато вкарваш гол след гол, да гледам волейболните мачове, когато ще правиш невероятна игра, а после двамата да отидем в парка и да ядем сладолед, докато ти, страстно и разпалено, ми споделяш прекрасната любов, която имаш... иска ми се да те прегърна, когато паднеш на земята, когато долното общество започне да те рита и да те обижда, за да те целуна и да ти кажа, че няма смисъл да се отчайваш и да се обиждаш от думите им, защото те точно това искат. Те смятат, че ти си им ненужен, защото си беден и си дете на наркоманка. Но това не е вярно! Истинската измет са те, защото създават принципи и правила, към които трябва да се придържат, но после решават, че са най-великите и спират да ги спазват. Но те са там и за да можеш да влезеш в тяхната група трябва да следваш правилата им. И ако не го правиш, те те отритват... Отново се отнесох в мисли... Извинявай.
Денис, ти вече напираш да излезеш, а аз нямам сили. Оставям това писмо в плик. Надявам се, че ще го отвориш, когато станеш на двадесет и че тогава ще си спомниш, че имаш майка. Майка, която винаги се грижи за теб! Защото аз ще бдя над теб и няма да напусна тази земя, докато не те видя какъв прекрасен човек ще станеш. А после... после ще си отида да почина. Обичам те, дете мое, обичам те с цялото си сърце! Моля те, направи само един-единствен жест за майка си - усмихни й се! Помисли си за нея и й се усмихни.
С любов: майка ти
© Иво All rights reserved.
Ще се радвам да чуя твоето мнение,дори и да е негативно 
