Добра

Утринна мъгла лежеше по мегдана. Селото разтърка очи. Кепенците на дюкяните мигаха полусъбудени от тревожното блеене на овцете. От отвора на кладенеца се поклащаше рошавата, широка глава на бясната  каракачанка  на дядо  Кръстан. Жажда мореше кучката. С грапав език лочеше полепналите по ведрото капчици вода. От оня свят сякаш идеше и не я заболя от камъка, който един сънен хвърли по нея. Кучката  лавна, обелила зъби, готова да се отбранява. Белоризите сънливци се завиваха с овча примиреност през глава под пухените завивки. Неудобна им беше болката и, а зъбите ù ги плашеха повече и от вълчите.

Само вдовицата Петровица нехаеше за пухкавите покривала. Безстрашлива бе, с дете в утробата и  двугодишно момченце на шията. На голата земя бе научена да спи, откак  затрупаха Петър с пръст и камъни. Болка и жажда  като кучката бе познала. И сега кучата захапка ù се струваше  безобидна, в сравнение с овълчената жал на съселяните ù.

Добра стана мълчешком. Погали по косицата спящото до нея. С треперещи пръсти завърза краищата на черната си кърпа под брадичката и  с шарена стомна в ръка, и  с тежестта на нероденото се отправи с бавна крачка към кладенеца. За вода бе тръгнала, малкото да умие за празника. Съседката Баба Неда се провикна след нея:

- Мари, булко, дявол лочи водата на кладенеца... Лоша поличба е... Ще полудееш.

- От хората по-големи дяволи има ли, бабо  Недо?  По празниците един до друг се нанизват като зърна бобец. – усмихна се болно Добра и мина от дясно на  разярената каракачанка и я загледа с топли очи. Разсънилите се заклатиха невярващо глави като махала на стенни часовници. Недоумяваха смелостта на вдовицата, дето ни за себе си, ни за детето  се боеше.

Кучката утихна по майчински. Смирено  се отдръпна от ведрото и  сякаш с  очи изплака мъката от удара. Добра  загреба вода с шепи от ведрото  и поднесе ръце към белите зъби на каракачанката. Кучката натопи жадно муцуна в шепите на жената, но доловила познато  хрущене на слама под нечии крака, сви опашка и изчезна. Добра  си тръгна към разнебитения от бедността дом. Изпратиха я присмехулните очи на разшеталите се за празника. Около отрупаните трапези по мегдана и поляната, се насъбираше селото. Нанизаха се селяните един до друг на хорото, пременени с чисти ризи за веселбата.

Добра, притиснала момченцето в себе си, наблюдаваше отдалече веселящите се. Черно ù бе от кирясалите им вътрешности, тихо като в  храм. От гората  се зададе самотникът дядо  Кръстан, подсвирквайки си  налудничаво, играейки с  дървена сопа в ръката.

Старецът понечи да се залови за хорото, но грубо го изблъскаха с лакът в корема и той падна на земята. Като с шамар го зашлеви подлия  смях на няколко белоризци младоци. Старецът изохка обидено.

- Ей, дъртако, ще объркаш стъпките... Празникът е за младите.

- Па, болен и стар може да съм, ама ми е светличко, чистичко под ризата...

Добра пусна малкото на земята и съжалила старецa, му подаде ръка, от земята  го подигна.

- Празник е, когато можеш да споделиш хляба и радостта с близките. На мен остана хлебецa, старче. Има и за тебе. Ела, да го споделим... - каза Добра  на стареца.

- Звяр и човек равни приемаш, булче. И вкусен ти е хлябът, дето сърцето ти меси.

Добра сложи чиния с яйца и хлебец на стареца. Пръсна  пшенични зърна по земята, а квачката ги закълва жадно. Малкото на Добра припна  и отиде доверчиво в скута на белобрадия Кръстан. Усмихнато, заровило пръстчета в бялата брада  изрече:

- Мамо, с дъждец   ли се полива тревичката по бузите на дядото? Дядо Боже ще полее ли и мойте, та да имам и аз градинка?

- Ще полее, чедо, първо тръните и копривата. Цветята трябва да се заслонят. - каза Кръстан и смигна под вежди на Добра.

Добра  избърса напиращата в ъгълчетата на очите си сълза и разнежена от милата гледка каза:

- Дядо Кръстане, как да ти се отблагодаря, че сподели хляба ни, че слънцето доведе на трапезата ни?

- Булче, вземи най-скъпото, което къташ в къщата си и бягай. Така ще ми се отблагодариш, пък и аз на тебе за добрината...

Добра погледна с топлина момченцето в скута на стареца и изрече:

- За тези цветя ли трябва заслон,  дядо?

- За тези,чедо... Тръгни, булче, но не се обръщай, дори земята под краката ти да гори...

Добра, пъхнала квачката в една торба и понесла детето, близо до гърдите си, се отправи с тежка стъпка към планината да дири заслон от дъжда, а и да роди...

Дядо Кръстан заигра наново със сопата си. С един удар  я заби в рохката пръст, в близост до играещите  дяволи на хорото. Загърмя. Рукна дъжд и изми чернилката по вратовете им и изпра ризите им. Поля земята, тревата и хорската греховност.

Петровица чула гърма, се обърна и на камък стана... Като от оня свят дойде каракачанката и близна с благодарност вкаменените ръце на Добра... Някак по майчински...