Утринна мъгла лежеше по мегдана. Селото разтърка очи. Кепенците на дюкяните мигаха полусъбудени от тревожното блеене на овцете. От отвора на кладенеца се поклащаше рошавата, широка глава на бясната каракачанка на дядо Кръстан. Жажда мореше кучката. С грапав език лочеше полепналите по ведрото капчици вода. От оня свят сякаш идеше и не я заболя от камъка, който един сънен хвърли по нея. Кучката лавна, обелила зъби, готова да се отбранява. Белоризите сънливци се завиваха с овча примиреност през глава под пухените завивки. Неудобна им беше болката и, а зъбите ù ги плашеха повече и от вълчите.
Само вдовицата Петровица нехаеше за пухкавите покривала. Безстрашлива бе, с дете в утробата и двугодишно момченце на шията. На голата земя бе научена да спи, откак затрупаха Петър с пръст и камъни. Болка и жажда като кучката бе познала. И сега кучата захапка ù се струваше безобидна, в сравнение с овълчената жал на съселяните ù.
Добра стана мълчешком. Погали по косицата спящото до нея. С треперещи пръс ...