Да гледаш и да можеш да видиш през очите на другите бе богатство, което малцина хора притежава в днешния свят. Но да можеш да видиш през собствените очи, по начин, по който в действителност се случват събитията бе дори по-голямо богатство. Защото да виждаш себе си означава, да си пораснал, да можеш да признаеш кога си сгрешил и наистина да разбереш когато хората ти казват, че си прав. А такива хора, въобще не се намираха много. Дори в Папаз дере, където все още повечето хора пазеха ценностната си система непокътната. Но да имаше ценности е едно, а да го осъзнаеш съвсем друго. Заученият морал, макар да беше по-добре от нищо, стоеше някак изкуствено на фона на истинския. Когато ставаше въпрос за Черква, то когато кажеш истински човек, хората се сещаха само за двама-трима такива – игумена дядо Пимен, Ведат Тираджията и Хаджи Исмаил. Тези трима авторитети, далеч се открояваха от картинката за кмета, даскала и попа. В техните очи можеше наистина да се види. Но и те можеха да видят пред погледа на отсрещния. Можеха да видят и в своя.

Май месец и по-голямата част от юни отдавна си бяха отишли, а с тях и много тежките седмици, които се случиха около Великден и Гергьовден. Тогава не малко страшни неща отново изправиха селото на нокти от възможен „пожар”. Историята на Папаз дере помнеше не един случай, в който всичките клетви и престъпления бяха удобна причина единия етнос да обвини другия. А северите винаги бяха обвинявани. Може би на хората им беше писнало. Тъй като за всяка втора дума в устата им беше името на каагата или някой друг от Картал махала, скоро това поколение му беше превтасало от легендите за брадвите и мечовете на старите северски кааги. Някога след всичките инциденти от началото май щяха да запалят гората до Картал махала. Сега всичко беше мирно и тихо. Беше краят на юни и наближаваше жътва. Сега това вълнуваше хората. Едрите класове бяха узрели и навели своята снага към червения саррат, за да може той да ги изпече и изсуши. Така в хамбара нямаше да се развият болести, а зърното щеше да е достатъчно твърдо, за да не го пипа гъгрица. Спокойни бяха хората. Наближаващите мероприятия на нивата, означаваха работа и то не само за арендаторите. Доста от хората в селото си взимаха полагаемата рента в натура от складовете и си отваряха работа по прибиране, разпределяне на зърното. Затова в момента активно се чистеха хамбари. За разлика от хората, мишките не бяха особено доволни. Те бяха изгонвани от зимните им леговища в хамбарите и им се налагаше да си търсят прехраната далеч от къщите на Папаз дере. Повечето щяха да паднат в лапите на котките и лисиците, някой под ноктите на орлите, но най-много под ударите на дворските метли от плетена кохия. Хората също като мишоците все още се страхуваха от това да се случи нещо, но това бе в реда на нещата. Тъй като сушата ги пощади отчасти, то те сега се страхуваха единствено от Яворовата „Градушка” и от това да пламне пожар посред нивите. Те знаеха, че нивите пламват едва след Преображение, но въпреки това в сърцата им се таеше онова чувство, което ги караше нощем при най-малкото пукване да се събуждат. Страх ги беше очите им да не видят оранжево-червената паст на огъня как изяжда труда им, как лакомо се смее със своя пукащ смях, а след него оставаха само спомени от целогодишен труд. За щастие огън все още нямаше.

Черешите по главната улица на Папаз махала вече бяха узрели и масово се беряха от бригадите назначени от кмета. Сочните хрущялки пълнеха кошниците и след това очакваха да се превърнат на вкусни сладка, компоти и мармалади. Само една единствена череша все още беше зелена. Но това бе съвсем в реда на нещата. Това беше жълтата череша, която растеше в двора на лечебницата на селото. Нейните жълто-бели плодове с цвета си напомняха слонова кост. Те бяха киселички, дребни и не така хубави като черешите на центъра, но бяха достатъчно екзотични, за да привлекат вниманието на дечурлигата, които събираха кортакоподобните плодове с охота и задоволство. Жълта череша растеше и в двора на Хаджи Исмаил. Само че тя бе доста по-сладка, едра и имаше една характерна горчивина, която придаваше на вкуса на плодовете изящество и деликатност. Месото и беше меко почти разтапящо се. Нямаха твърдия и хрупкав вкус на хрущялките, затова пък носеха последно сладко черешово удоволствие на лятото в Папаз дере.

Дали по случайност или не, жълтата череша в лечебницата беше точно срещу прозореца на стаята, в която беше настанен стария хаджия. Той спеши. Клепките му бяха все така притворени и трепкаха през определен период от време, което показваше, че въпреки телесния покой, съзнанието му работеше на пълни обороти. Дървото правеше сянка в стаята и тук не се чувстваше така юнската топлина. Само няколко лъча светлинка едва се прокрадваха сред гъстата корона на черешата и с помощна полъха и течените сенките играеха по стените на стаята в своя небрежен делничен танц. Нямаше нищо особено, просто поредната пиеса върху стената, която никой не искаше да гледа. Дали нейния автор се сърдеше. Само вятърът, слънцето и черешата знаеха отговора на този въпрос.

Хаджи Исмаил отвори своите големи старешки очи. Пред погледа му в началото се разкри една фрапираща белота, която изпълваше стаята. По тая причина му отне повече от пет минути да успее да различи някакви предмети. Двата месеца сън, който хаджията прекара в болничното легло бяха леко притъпили сетивата му. Докато свикнеше отново да вижда, щеше да мине малко време. След около десетина минути, стария хаджия вече ясно различаваше всичко, което се намираше около него. Важното е че виждаше. Беше му странно, защото въпреки няколкото просъници, в които аха-аха да се събуди, но не успяваше, последното нещо, което помнеше беше лицето на отец Анастасий. Хаджията си спомни, че го беше накарал да повикат Четин-Ибрям. През главата му се прокраднаха мисли какво трябваше да каже на момчето. След още няколко минути той започна и да чува и да усеща, така че започна напълно да възприема околния свят, както го беше изоставил на площада пред голямата черква. Тогава той просто беше дошъл да слуша литургията отвън. Винаги му беше интересна пасхалната литургия, някак го зареждаше със силата на възкресението. Имамите го критикуваха за тази работа, но той им отвръщаше, че трябва да има толерантност във вярата. Това, че слушаше как пее отчето, не значеше, че ще стане християнин. Но Хаджи Исмаил бе достатъчно широко скроен човек, за да се впечатлява от дрънкането на Решат.

Старецът се опита да се изправи, но в този момент разбра, че ще му трябват още няколко минути, за да раздвижи всички кокали и да може да прави равновесие. С все сили успя да се надигне и да седне на леглото. В гърдите си усещаше едно леко парене, което го накара да си спомни, че именно там го бяха простреляли. Разбира се, в главата на хаджията веднага изникна въпросът, каква беше точно причината за тази стрелба, защо точно него и кой искаше да навреди на някого, който цял живот не беше правил никому лоши неща. Отговори естествено нямаше, само няколко конспиративни теории, които изчезваха една по една, безкрайно недостоверни. Когато погледна към гърдите си видя, двата белега които бяха там. Единият бе съвсем пресен от куршума, който го е улучил в началото на май. Другия белег вече бе почти избелял, само лека подутинка очертаваше, че там някога тялото на хаджията се бе сблъскало с остър предмет. Старецът си спомни за армията, за другарите, за наборите, за Хаджи Трендафил, с който бяха тогава неразделни почти. Спомни си и за офицерския куршум, който и тогава една не го уби. Но и двата куршума сега бяха в миналото. Хаджи Исмаил приемаше тези уроци на съдбата доста на сериозно и сега се чудеше дали наистина да каже, това, което има да казва на Четин-Ибрям. Тази дълбока крита тайна толкова години, измъчваше хаджията. Затова беше угрижен, защото не знаеше как да реагира, не знаеше какво може да стори нежната му душа изпълнена с добродетел. Така се чувстваше и в този момент. С изключение на питанките, които бяха изпълнили съзнанието му.

Болка не изпитваше. Може би само в свивката на лактите, където постоянно му слагаха някакви инжекции и където беше посиняло от твърдата пластмасова игла на системата. Тази система, която днес я нямаше, но хаджията усещаше, че е била много скоро в него и мисълта, че тая „изкуствена зараза” е циркулирала в тялото му леко го изнервяше. Но както казваше Селим – Аллах знае най-добре. Така мислеше старецът. Той се опита да се изправи на краката си и с малко помощ, чрез подпиране на металната решетъчна табла на легло, успя да го направи. Беше интересно, че бяха минали не повече от четиридесет минути откакто се беше събудил, но вече беше на крака и определено можеше да върви. Двата месеца, в които беше спал, му бяха една предълга почивка, която позволи старото му тяло да си почине от всичките проблеми, които го мъчеха.

Хаджи Исмаил направи няколко крачки и стигна до прозореца. Липсата на слънце, щадеше току що отворилият се поглед на стареца и той с лекота гледаше какво се случва навън. На дървото се бяха качили няколко хлапетии от селото и беряха череши в торбички. Беше обичайна гледка това да се случва, а старият хаджия обичаше много да се закача с тези „диви козички”, както ги наричаше.

-Какво сте покекнали на дървото бе хаймани. Бива ли такова нещо, тука клоните да ошмулите. Само череши берете, да не сте кози и листата да късате…

-Ааааааа!... Хаджи Исмаил, Хаджиии Исмаииииииил…

Децата се бяха изплашили от хаджията, защо никой вече не очакваше хаджията скоро да се събуди. Само Рамадан Февзидин, Хаджи Трендафил и Четин Ибрям, се надяваха да отвори очи. А на посещение идваше само Хаджи Трендафил. Дори синовете на хаджията идваха рядко, защото работеха в града и нямаше как да оставят деца, жена и работа. Всеки се грижеше за своето, а един старец, не биваше да обърква нещата. Поне така мислеха. Хората казваха, че хаджията ги е възпитал твърде либерално и затуй сега само наборите му, чуждите го гледат. Четин-Ибрям още чакаше той да се събуди, но чакаше когато това стане да му се обади Рада, а не да се разкарва всеки ден напразно, все пак той не беше толкова много близък с хаджията.

Старият хаджия се учуди на виковете и писъците на децата и се отправи към вратата, за да извика някого и да си ходи по живо, по здраво. Точно в този момент, изглежда беше чул виковете на хлапетата, д-р Арменян влезе в стаята и слисан, едва не събори очилата от себе си.

-Хаджи Исмаил! Ама… Как може да си станал? Не те ли боли гръдния кош! Ела сега седни тука да те прегледам. Защо не се обади, че си се събудил, ей тука има вътрешен телефон?

-Чакайте бре…! Тука всичко живо като ме видя, особено онея ешеци навън, дето се бяха накачулили на черешата… Все едно някой черен чорт ви е насреща. Аз да не съм шейтан, че сте викнали… Аааааа! Ей ма на! Хаджи Исмаил съм си, даже чувствам, че ми е топло, ама то с туй родопско одеяло дето сте ми го сложили…!

-Спокойно, Хаджи! Успокой се, само че вече никой не чакаше да се събудиш, щото бая време мина откакто те застреляха и…!

-Че колко време да е минало, два, три дена!... Кой знай какво станало. За два деня и тука ма отписахте, пратихте ма в маймун-дере…

-Чакай, Хаджи, чакай. Не сме те пратили никъде, само че не са минали два-три дни, ами два месеца, откак стана оная работа. Е на, беше по Великден, сега наближава Петър и Павел…

-Вай, Аллах, Вай Муххамад! Туй, дето каза, истина ли? Вай, вай, вай. Викам си, леле, как може да съм спал. Ама, хекимин, ашколсун на мене. Тебо кадар съм спал, починал съм си таман, ся кажи га да си ходя?

-Няма още, тука един-два дена, ще те гледам, да не стане нещо и после…

-Тогаз ми докарай, Рамадан и Четин-Ибрям!

-Какво толкова имаш да им казваш, спешно ли е?

-Какво по-спешно, Арменян хекимин, от съня на един хаджия?