Трудно бе да се угоди на хората в Папаз дере. И не защото бяха алчни и пресметливи, а защото търсеха своите права като по закон. Със сигурност не обичаха да бъдат лъгани, особено що става въпрос по отношение на земята. Тогава дори старците от селото биха излезли със зъби и нокти да защитават това, което пише в нотариалния акт. Завещаното от дедите пък имаше още по-голяма стойност. Хората от Папаз дере със сигурност не виждаха в бащините и дядовите ниви, сметка от изплащаната рента. Земята за тях беше нещо, което дава началото на хляба, началото на живота дори. И докато християните и мюсюлманите милееха за земята и за плодородната почва, то северите и българите тачеха повече гората. Гората, която неведнъж бе давала сигурност и подслон на онези, които го търсеха. Дебелите вековни дъбове, сивите букове, а дори още по-навътре червенокорите борове и стоманените остени се превръщаха в легендарни хранилници на търсещите помощ.
Гората на Папаз дере се намираше точно зад Картал махала. И въпрек ...