Докога така искаш да мълча...?

Здравей, любима,
След толкова години мълчание и неизвестност реших да ти напиша едно писмо с вече свършващото ми мастило и захабения ми лист.
След раздялата ни се впуснах в търсене на неоткриваемото и недокоснатото. Търсих и намирах, но не това, което исках. Залъгвах се и тръгвах след всяко нещо, напомнящо ми на вече нещо познато. Тръгвах след всеки един мил жест, след всяка една лъжовна нежност и след всеки един изпълнен (не с любов) поглед. Опитвах се да запълня празната следа, оставена ми от теб. Но явно е толкова дълбока, явно и толкова празна, че не мога да намеря достатъчния пълнеж за нея. Всъщност тя е доста пресъхнала, чак е напукана. Очаквам всеки момент да пропадне и да стане още по-дълбока, по-вътрешна и по-... болезнена.

Честно казано, страх ме е... от това, да не се превърна в една голяма, непреработваема следа. Твоя следа. Боя се от това, че много ми взе - чувства, емоции, вяра, желания; изсмука всяка една моя искрица, поддържаща живинката в мен; изкара на показ всичките ми страхове и копнежи; проникна надълбоко в мен, а знаеше, че ще изоставиш любовта ми към теб да се лута и блъска в стените на безнадеждието.

И сега ти пиша, хванала перото с вече не толкова нежните си пръсти, наболели от преживяването на дните ми, с червена и надрана кожа от оцеляването ми; малките срубчета, оформили се около раничките по кокалчетата, опъват кожата ми при всяка една изписана буква. И въпреки болката - да, въпреки нея - аз ти пиша, защото дългото и безпощадно мълчание увива дългите си и дебели, като лиани, пипала около мен, задушава ме, на моменти дори спира дъха ми. Не се присмивай на моята наивност и истинност, моля те. Пощади ме, поне този път; кажи ми, говори ми, пиши ми...
Въпреки безчувственността на ръцете ми, аз те чувствам по себе си - усещам как прокарвам пръстите си по гъстата ти коса, ухаеща на нежна и току-що пукнала пролет; въпреки слепотата ми, аз те виждам - ти си пред мен, в ума ми, стояща тихо и усмихваща ми се... невинна... и красива; въпреки уморените ми от бяг нозе, докарващи ми неспособността да тръгна нанякъде, ще ги съживя, изкарвайки всеки един шип от тях и ще побягна отново към теб... към теб... Любов.

Не усещам нищо друго, освен Теб!...

Диханието ти, достигащо до мен от стотици мили, поддържа пулса ми в ритъм, достатъчен за съществуването ми...
Съществувай, мила моя, за да Съществувам и аз...

Мастилото ми, за съжаление, свършва. Затова ще привършвам с писмото си, но не това е всичко...
Очаквай ме пак, на друг лист, с ново и повече мастило.

Обичам те - Обичай ме!



                                                                                                                       Л.