/Видях в Бяла Слатина един двор с полуразрушена къща. И се появи в главата ми тази странна история. Не зная как и защо…/
Оградата беше телена – пропускаща слънцето, вятъра, дъжда, хорските погледи. Е, тях не съвсем – странна лека мъгла се носеше зад първите цветни редове – хем не се забелязваше, хем погледът се изкривяваше пред нея и атмосферата ставаше някак си като поглед през лимонадено шише…
Портата също не беше нещо особено – тенекиена, с типични провинциални прорези, с мътна дръжка. Ще рече – натисни и влизай.
Само дето никой не влизаше. И не спираше. Дори не минаваше. Хората вървяха по разровения тротоар, а, когато стигаха началото на двора, слизаха на платното. И след като отминеха, някак си автоматично се връщаха обратно по плочника…
Късният следобяд плавно преливаше в началото на вечерта. Над леката мъглица се виждаше покривът на двуетажната къща, проблясваха прозорците на двете крила, а нейде между тях светна поставена над входа лампа.
Мярна се котешка опашка и изчезна между ...