/Видях в Бяла Слатина един двор с полуразрушена къща. И се появи в главата ми тази странна история. Не зная как и защо…/

Оградата беше телена – пропускаща слънцето, вятъра, дъжда, хорските погледи. Е, тях не съвсем – странна лека мъгла се носеше зад първите цветни редове – хем не се забелязваше, хем погледът се изкривяваше пред нея и атмосферата ставаше някак си като поглед през лимонадено шише…

Портата също не беше нещо особено – тенекиена, с типични провинциални прорези, с мътна дръжка. Ще рече – натисни и влизай.

Само дето никой не влизаше. И не спираше. Дори не минаваше. Хората вървяха по разровения тротоар, а, когато стигаха началото на двора, слизаха на платното. И след като отминеха, някак си автоматично се връщаха обратно по плочника…

Късният следобяд плавно преливаше в началото на вечерта. Над леката мъглица се виждаше покривът на двуетажната къща, проблясваха прозорците на двете крила, а нейде между тях светна поставена над входа лампа.

Мярна се котешка опашка и изчезна между лехите със зеленчуци, чу се басово пролайване на куче – просто проба и предупреждение, че е тук, от източния флител излетя нещо като папагал, но бързо изчезна в настъпващата сивота…

Тя посегна към монтирания върху железния стълб звънец и установи, че това май е само образ. Ни рисунка, ни скулптура, ни релефен електрически уред.

Нейде отпред се чу леко дрезгав, но приятен глас:

-     Заповядай…

Тясната пътечка водеше между цветните храсти към къщата. Обикновена полуградска градинка, типична за региона. Вляво зидана чешма, от чучура на която висеше маркуч за поливане.

И от двете страни на къщата светеха прозорци. Източният – обикновен, дървен, с леко перде. Отляво зимна градина, чиято остъклена врата се отвори като че сама. Ярка лампа, камина с голямо дърво в нея, хвърлящо полусини искри и раздаващо лятна топлина, ниска маса, две видимо меки кресла, котка върху едното. Черна. И усмихната…

Тя трепна при вида на усмихнатата котка. Да беше на гости на Алиса – нямаше да я учуди Чешърският котарак. Но тук, сред повече от реалното градче…

А котката постепенно растеше. Голяма като овчарка, като дог, като… Пантера! Черна пантера…

Не можеше да мръдне. А гласът каза:

-     Добре! Стига вече…

Котката се сви като балон с изпуснат въздух и зае предишната форма – скромна, мила, ухажваща с поглед котка… И с усмивка…

До вратата застана кучето. Сиво, нейде метър високо, гледащо предано някъде надясно.

Откъдето се появи домакинът. Кимна на котката и тя скочи от креслото, посочи другото на гостенката, щракна с пръсти.

Мигновена вихрушка се завъртя иззад гърба му, след секунди на масата се появиха чашки, каничка с димящо кафе, поднос със сладки.

-     Това са моите близки – каза домакинът – Не се страхувай… Просто ще те усетят и приемат…

След което седна на освободеното от котката кресло. Не се отпусна, не се облегна – просто седна.

-     Кафе? – и вихрушката изсвири нейде около и над масичката. Струята димящо черно кафе се изви във въздуха.

Тя все още не можеше да приеме ставащото за реално. Някакъв папагал… Или дявол… Котка… Пантера… Куче… Вълк…

-     Не се плаши. Те са приятели…

-     Зверовете? – едва преглътна тя – И тая… птица?

Той се засмя. После кимна само и вихрушката постави на масичката две бутилки с вода. Едната явно студена – личеше си по скрежа отгоре й, както и две чаши. Той я погледна, наля от хладната вода и подаде чашата. Вълнението попремина, когато изгълта водата. А той я гледаше леко премрежено, бавно пиейки ледената вода. И преди обичаше студени напитки, спимни си тя.

-     Не е птица. Така изглежда. Всъщност е тасманийски дявол. Мой каприз. Спомен от детството, от анимационните филми. Избягвам непознатите неща, не искам да привличам вниманието на хората, затова те го виждат като папагал. Пак е странно, но в града има поне трима собственици на екзотични птици, та минава…

Вълкът, отново станал куче, се изтегна в краката му. Тя си спомни – едно време той също така се разбираше с животните. Даже се шегуваше: „Мен ме обичат всички кучета и котки, малки деца и хубави жени. Който не ме харесва – значи не е от тях…“

И в този миг откъм къщата се чу детски хленч. Котката скочи, шмугна се през полуотворената врата и хленчът затихна…

Вихрушката се изви и също изчезна.

-     Това…

Той кимна като че беше разбиращо се.

-     Вече оздравява. Сега му дадоха настойка, нощес ще изпие още една доза и утре заран майка му ще го прибере…

-     Но… Тя… Оставила го е…

-     Остави го – каза твърдо той – Майката е майка, когато разбира нуждите на детето и може да жертва страховете си заради него. Пък и аз съм тук вече доста години. Говорят за мен, даже някаква журналистка искаше да пише, обаче… Свикнаха. Знаеш моето правило – с всичко се свиква, дори с набиването на кол. Само отначало е малко неудобно… Но – тук става дума за друго…

Тя отпи от горещото кафе. Странно – десетина минути, а не беше изстинало и с градус…

-     Кафето е правено от котката – рече той – Знае как, слага даже някаква котешка билка…

Тя потръпна.

-     Спокойно! – отново, както някога, я усети той – Чистоплътна е котката, а в природата мръсотия няма. Само трябва да знаеш кое е подходящо за теб и кое вредно…

Замълчаха. Котката се върна и изтегна върху пухкаво одеалце, папагалът кацна на клона на някакво необичайно дръвче, растящо в каче. Кучето не помръдваше…

-     Намерих те – каза тя – Много време те търсих и те намерих…

-     Защо? – попита той, като че само чакаше думите й…

Тя замълча. Толкова години… Уж знаеше какво иска да му каже, но… Всичко отлетя някъде…

-     Да дойдеш при мен – отсече накрая.

Той тъжно се усмихна.

-     И отново ти си в центъра на света… Ти си там, а всичко друго трябва да дойде при теб. Каквото и да е, който и да е – да дойде…

Замълчаха. Вечерта вече беше преминала в нощ. Тъмна, почти черна, прихлупваща света нощ.

Кучето спеше, котката дремеше, папагалът внимателно мълчеше върху клона.

-     Искам семейство – саза тя бавно, пресилвайки себе си – Искам теб. Искам деца. Ти с тях, всички заедно в дома ми. Щастливи…

Той пак се усмихна тъжно.

-     Домът ясно си го представяш, нали? Как ще изтлежда, какви мебели ще има. И три шкафа…

Тя го погледна учудено.

-     Шкафове? Какви шкафове? Защо?

Той се опита да се сдържи, но иронията напираше. Разбираше – разрушава крехкия мост, който тя издигаше помежду им, разбиваше илюзорните й мечти и любовта си, но не можеше да се сдържи. И не приемаше виденията й.

-     Шкаф, в който ще ни държиш. Като показни. Идват ти гости, вадиш ни, демонстрираш семейното благополучие… А сетне – отново в шкафа. Да не пречим на живота ти. Твоя живот…

Тя се зачуди. Да се облиди? Но така веднъж го изгуби. Той просто стана и изчезна нейде в живота. Сега го беше открила. Трудно. Но го откри. И го искаше. Само за себе си. Обаче – явно той пак изчезваше някъде…

-     Няма мой живот – промълви мрачно, почти през сълзи – Искам да е наш… Общ…

Той отново поклати глава скептично.

-     Пробвахме… Вярно, преди години. Но – помня…

-     - Не бях аз виновна – каза тя, като че изплака – Ти не ми отделяше време…

-     Нощем бяхме заедно… И до обяд пак. После ми се налагаше да изляза. Работа, разбираш ли…

Тя упорито тръсна глава.

-     А можеше повече време да си край мен. Без теб ми беше скучно. И тежко…

Той отново сви рамене. Какво да й обяснява? Че не е кукличката й? Че осигуряваното й спокоствие и елементарни условия искаха и плащане? Тя не работеше, заета беше с учението. А как може да се осигури някакъв комфорт без труд? И време?

-     Знаеш ли как трудно се учи, когато теб те няма…

-     Нали сега си сама? Работиш, живееш…

-     Но без теб…

Пак замълчаха. Думите им се носеха във въздуха, сблъскваха се и отскачаха. И се пръскаха като въздушни балони – с шум, без въздействие…

Наоколо цареше тишина. Тъмна нощна тишина. В огнището догаряше голямото дърво, животните и птицата бяха отворили очи и гледаха нейде през нея…

-     Късно е – надигна се той – Благодаря ти, че се срещнахме… Виж! По тази стълба се отива на втория етаж. Вратата е насреща, стаята е топла, завивките са на леглото.

-     А ти? – плахо попита тя.

-     Къщата е голяма, освен стаята на детето,  има място и за мен. А и очаквам около полунощ да ме потърсят. Един младеж в момента смята, че доказва колко е мъжествен. Ще ме потърсят, защото отравянето с алкохола не му мърда. Пътем ще погледна баба му и ще й дам отвара от ония билки там – посочи висящата в ъгъла връзка – Така че най-напред ще ги сваря, а после имам час за почивка…

-     Откъде знаеш? – отвори тя очи.

Той сви рамене. Какво да й обяснява? И защо? Тя беше тук и беше минало – в едно. Бъдеще не виждаше. Заедно… А, виж – за нея спокоен и дори щастлив живот имаше. Мечтаното. Дом, съпруг, деца… И скучен, но искрящ и разтърсващ свой живот… Даже себе си видя – като светла сянка в тъмната нощ на сънищата й…

Кучето го погледна. Той вдигна ръка. Котката беше по-бърза – скочи върху дръжката на вратата и я отвори. Кучето тръгна нагоре по стълбите. А папагалът уморено закри глава с крило…

Той се отпусна в креслото и загледа към връзката билки. Да, няма време. Скоро щяха да дойдат нечаканите гости…

Животът му си течеше като бурен поток, ненавиждащ мостове и бентове… А бентът сигурно вече заспиваше горе…

Изключително интересно, само за мислещи хора, коментари - https://genekinfoblog.wordpress.com/