Глава 32
След известно време доктор Иванов дойде при мен – Милена бе останала при мен, но слава Богу не се беше опитвала да ме кара да си говорим, а само кротко ме подкрепяше – и аз се изправих от мястото, на което седях от незнайно колко време. Изражението на доктора обаче ме сряза през сърцето.
– Какво? – гласът ми се разтрепери.
– Госпожице, Димитър е в кома – обяви ми докторът, с професионален, лишен от емоции тон. Започна да ми обяснява какво се беше объркало по време на операцията, но ушите ми отказваха да слушат. Краката ми се подкосиха и седнах на пейката. Усетих смътно, че Милена ме е прегърнала през раменете. Докторът продължаваше да говори. И да говори. Попита ме нещо. Не го разбрах.
– Ани. Анелия – викаше ме Мел. Тръснах глава, опитвайки се с усилие на волята да се върна в света, преди всичко да започне да се разпада около мен. Кома. Нещо се беше объркало. Нещо дяволски се беше объркало!
– Не може да бъде – усетих, че казвам прегракнало. Очите ми дори не успяха да се напълнят със сълзи – той не ми каза, че ще стане така.
Докторът сложи ръка на рамото ми.
– Сложили сме го на командно дишане…
– Не, не, не… - заклатих глава. Сърцето ми крещеше. Докторът трябваше да млъкне. Той трябваше да млъкне веднага.
– Всичко ще се оправи – каза ми Милена – всичко ще е наред, Ани. Анелия, чуваш ли ме?
– Искам да го видя! – заявих и станах от мястото си, но краката ми се разтрепериха под тежестта на тялото ми. Кома. Не. Не можеше да бъде.
"И аз те обичам, Анелия. До скоро!". Беше ми казал до скоро. Той никога не би ме излъгал. Това беше Димитър. Той не ме лъжеше.
Влязох в стаята, където беше той и когато го видях на леглото, се срутих на колене. Машина дишаше вместо него. Машина отброяваше ударите на сърцето му. Машина. Машина.
Насилих се да стана и с мъка отидох до леглото му. Очите му бяха затворени, косата му разпусната, но към устата и носа му беше прикрепен края на машината за изкуствено дишане. Кардиографът дразнещо пиукаше. Колко дразнещ шум!
– Дими – прошепнах аз. Едва можех да чуя шепота си от тази дразнеща пиукаща машина! – Дими, тук съм. Ще се събудиш.
Трябваше да се успокоя мигновено, осъзнах аз. Бебето не трябваше да претърпява стрес. Трябваше да го защитя. Стегнах се, поех си дълбоко дъх и методично започнах да вдишвам и издишвам, дълбоко и бавно. Пак и пак. Пак и пак. Милена ми донесе стол и аз седнах до леглото на Димитър. Хванах ръката му, която бе така отпусната, и я стиснах между пръстите си. Погалих с палец кокалчетата му.
Изместване на фокуса. Затворих очи и упорито си представих как се намираме на плажа, само аз и той, и си играем в морските вълни, както първия път, когато се бяхме запознали. Нямаше никога да си играем пак така. Не, глупости, Анелия. Стегни се! Стегни се, за бога!
Изместване на фокуса. Опитах се да си представя каква би била сватбата ни, как ще съм облечена в огромна бяла рокля, как косата ми ще е прибрана на сложна плетеница от плитки, която Димитър щеше да ми е направил. Как щяхме да танцуваме първия си танц. Но това никога нямаше да се случи. НЕ!
Изместване на фокуса. Представих си как Дими ме води в Париж, за да ми покаже Айфеловата кула. Беше ми го дал като пример преди сякаш цяла една вечност. Как ще ходим по Шанз Елизе, как ще е есен, как ще си правим селфита и ще се закачаме. Само че машината продължаваше да диша вместо Димитър. Той не дишаше сам. НЕ!
Провалях се с изместването на фокуса, но в продължение на цяла вечност не спирах да се опитвам, редях какви ли не картини в главата си, но всяка се стоварваше с трясък на земята, когато реалността се прокрадваше за стотни от секундата в ума ми. Не можех да овладея мислите си, и дълбокото дишане се превърна в борба.
Хората са толкова малки, беше ми казал Димитър. Всеки си води собствена световна война. Но Вселената е огромна. Толкова огромна.
– Не можеш да ми го отнемеш сега… - прошепнах. Огромната Вселена.
Вратата зад гърба ми се отвори.
– Анелия – чух гласът на Асен. Кога пък той бе успял да се озове тук? Нали беше заминал за София?! Обърнах се към него, той изглеждаше блед, тревожен и изпотен. Тръгна към мен и ме прегърна импулсивно. Стисна ме силно. Вдишване. Издишване. Не можех да позволя да наруша равномерния си ритъм.
– Дими е… - опитах се да кажа, но гърлото ми отново се стегна.
– Да, доктор Иванов ми се обади – каза Асен.
– Заради това, че му позволих да ме носи – не успях да се спра аз и се дръпнах рязко от Асен – аз съм виновна! Аз му позволих да ме носи! Ако не беше станало, той нямаше да получи херния, тази операция нямаше да се обърка, и сега нямаше да е в кома! Аз съм виновна! Аз толкова го пазех, толкова се стараех да се грижа за него, а накрая направих това!
– Не можеш да се обвиняваш – прекъсна ме Асен – недей, моля те. Ти знаеш, че той е много тежко болен. Комата можеше да се случи и при друга процедура. Но той ще се справи, Анелия. Той е силен. Много силен. Вярвай малко в него, моля те!
– Какво ще правя без него, Асене?! – проплаках аз, но сълзи нямаше. Само гласът ми сякаш плачеше – какво ще правя? Асене, той ми предложи брак. Виж! Погледни, пръстена!
Асен наведе поглед към ръката ми, сетне я хвана и я стисна.
– Ще се справи – твърдо каза брат му.
– Анелия, ела с мен – чух гласът на майката на Дими зад гърба ми. И тя ли беше дошла? Втурнах се към нея като последната ми надежда да се съвзема. Достолепната жена ме гледаше спокойно и кротко. Хвана ръката ми и ме изведе от стаята. Поведе ме по коридора, сетне излязохме навън от клиниката.
Наложих си да дишам дълбоко отново. Лидия ме заведе до една пейка на сянка и ме принуди да седна. Подчиних се, без да се съпротивлявам особено.
– Той ми предложи брак. – успях само да кажа.
– Анелия. Трябва да мислиш позитивно, миличка. Само това можеш да направиш. Ако Димитър почине, тогава ще плачеш. Сега още е жив и е сред нас. Не си причинявай болка преди да е настанал моментът.
– Но… но…
– Хората могат да се събудят от кома. Това не е фантазия, случвало се е, може да се случи и сега – настоятелно каза тя – Анелия. Разбирам, че те боли. Но помисли – не можеш да жалиш Димитър, преди да се е случило.
– Аз… господи, Лидия… - изстенах с ужас – той е всичко за мен. Толкова много го обичам. Не мога без него!
– Ти не си без него – сурово ми каза жената – нито аз. Трябва да вярваме в него, Анелия. И най-вече… вярвай във Вселената.
– Не искам да чувам за Вселената!
– Димитър вярва в нея. И освен това, той вярва, че няма случайни неща – каза Лидия – освен това вярва, че ние сме съвсем малки и далеч не виждаме цялата картинка. Има висш разум, който се грижи за нас, за душите ни. Ние не сме само тела, миличка. Ние сме много повече. Вярвай в това.
Затворих очи. Не сме само тела.
Вдишване. Издишване. Пак и пак.
– Аз трябва да съм там – казах и станах, изпълнена с малко повече решителност от преди малко – трябва да държа ръката му. Да му казвам, че съм там.
– Да, права си – каза Лидия – всички ще сме там. Да вървим.
Минаха няколко часа, в които аз само държах отпуснатата ръка на Димитър и му говорех тихо. После се заех да пея песни на Il Volo. Италианският ми най-вероятно бе напълно ужасен, но на Дими му харесваше. Затова и пеех. Асен седеше на един фотьойл с неразгадаемо изражение и забелязах, че въртеше в ръката си някакъв ключодържател. Станах за секунда и отидох да го видя.
– Какъв е този ключодържател? – попитах и той ми го показа. Беше сребърен във формата на куб. Забелязах малки линии, които се кръстосваха по повърхността му – като решетка. Учудена, се вгледах в малкото нещо.
– Сребърно кубче на Рубик – каза ми Асен – подарък от брат ми.
– Красиво е. Защо кубче на Рубик?
– Като бях малък, бях много зарибен по кубчетата на Рубик – сви рамене Асен – никога не можех да ги реша обаче. Дими ми каза, че с това сребърното няма толкова да се мъча, тъй като то не може да не е решено. – и той се изсмя горчиво.
– Умен е, моят Димитър – отбелязах и се върнах до леглото. Отново хванах ръката му. Лидия бе отишла да ни вземе кафета.
Неусетно бях отпуснала глава на леглото му и бях заспала, изтощена от емоциите.
Дойде сутринта. В състоянието на Димитър нямаше подобрение. Първоначалната ми тревога отстъпваше на някакво чувство на вцепененост, което ме плашеше. Бях спала накриво на един от фотьойлите в болничната стая и тялото ме болеше. Асен се събуди малко след мен и изпъшка, размърдвайки рамене. Стана от стола си и пооправи ризата, с която бе облечен. Надолу бе с официален тъмносив панталон, а подходящото му сако бе преметнато на фотьойла. Лидия не беше в стаята.
– Добро утро, Анелия – поздрави ме Асен. Не се усмихваше, но нито пък аз. Загледах се в отпуснатото лице на Дими, отчасти закрито от вентилаторната машина за дишане.
– Добро утро – тихо казах.
– Искаш ли нещо? – попита ме той – мисля, че имам нужда от едно кафе.
– Ще ти донеса – казах, и той вдигна вежди.
– Мислех, че искаш да останеш тук?
– Ще изляза, за да ти донеса кафе и ще се върна – заявих твърдо и дръпнах очи от затворените клепачи на Дими – как го искаш?
Не след дълго излязох от стаята и поех по коридора. Миришеше стерилно, беше бяло и чисто навсякъде и се разминавах с медицински персонал. Никой не ми обръщаше внимание. Изправих гръб и вървях към кафенето на болницата. Влязох в кафенето – имаше само две медицински сестри, седнали на една от масите, които пиеха кафе и тихо си говореха. Къде ли беше отишла майката на Дими?
Поръчах кафетата и кротко зачаках до тезгяха, докато ги приготвяха. В какво се беше превърнал живота ми? Изпитах внезапен гняв към болестта на Димитър, че си позволяваше така да ни разделя. Да го държи далеч от мен. Да ми го отнема… заклатих глава. Вината си беше моя – аз бях позволила чувствата ми да тръгнат в тази посока, при положение, че самата аз бях медицинско лице и бях напълно наясно със състоянието на Дими. Даже по-наясно, отколкото ми се искаше. Аз бях направила грешката да се влюбя в пациент. Аз бях просто една болногледачка, медицинска сестра… а се бях превърнала в жалка имитация на себе си. Бях жена, която работеше упорито, която преди това бе учила усърдно и нямаше много време за мъже. А сега, само скитосвах коридорите на болницата, неспособна да си намеря място. Дими ме бе обвинил, че съм се опитвала да го променя. Но какво бе направил той с мен? Напълно ме беше ограбил от всичките ми качества, които ме правеха самата мен. И аз бях позволила. Нима любовта трябваше да бъде такава? Гняв заблъска сърцето ми.
Взех кафетата и поех на обратно към стаята на Димитър, опитвайки се да не се настройвам срещу него. Той нищо не ми беше направил, аз просто бях захвърлила всичко, за да бъда с него, защото бе специален, бе прекрасен и го обичах. Но трябваше да имам идентичност. Бях длъжна да се вкопча в нещо, част от мен, която не бях заклела на Димитър. Трябваше да го направя, за да се самосъхраня.
Върнах се в стаята и заварих Асен да говори тихо с майка си.
– Лидия, ти искаш ли кафе? – попитах я, когато влязох – нося само за Асен и за мен, но мога да се върна?
– Не, скъпа, няма нужда – отвърна ми нежно жената и ми се усмихна.
– Аз трябва да изляза – казах им – ще ми звъннете, ако има нещо, нали?
– Разбира се, Анелия – увери ме Лидия. Асен ме наблюдаваше странно, но не ми каза нищо, пък и аз нямах намерение да му обяснявам нищо. Оставих ги да стоят до Дими, и излязох набързо от болницата.
Прибрах се с такси до имението, като трябваше да сляза от колата, за да се отворят вратите от ковано желязо. Поех пеша по алеята, обутите ми в сандали крака се напълниха с малки камъчета от чакъла. Сетне високата къща се извиси над мен, обгърната в светлината на сутрешното слънце. Влязох вътре и поех към втория етаж, решена да си взема душ. В коридора обаче ме засече Кристалина, със злобния си поглед. Нямах никакво намерение да се разправям с нея и тръгнах да я задминавам, но тя препречи пътя ми.
– Остави ме, Лина – сурово ѝ казах – моля те.
Тя ме загледа с присвити очи.
– Какво е станало с Димитър? – попита тя.
– Той е в кома. Операцията се обърка. Всичко се обърка.
Жената сложи ръка пред устата си, очите ѝ ме гледаха с шок. Може би тя наистина имаше някакви чувства към него. Сетне очите ѝ се плъзнаха надолу и тя се втренчи в дясната ми ръка. Разбира се, годежния пръстен.
– Той ти е предложил брак! – възкликна тя.
– Да, направи го – въздъхнах. Срещнах очите ѝ, молейки се наум да не се налага да продължавам да говоря с нея.
Лицето ѝ се измени – от враждебно, изненадващо стана тъжно и очите ѝ се насълзиха.
– С какво си по-специална от мен? – попита ме тя.
– Не съм – изсумтях аз – ти си също красива жена, Лина. С нищо не съм по-специална.
– Но той…
– Не искам да говоря. Може би си късметлийка, че не ти е предложил брак на теб! – изплъзна се от устата ми и шок от думите ми премина през сърцето ми. Ужасена, че съм го казала, бързо избягах от Лина и се затворих в стаята на Дими. Проклятие! Очите ми се насълзиха. Не трябваше да говоря така за него, независимо от болката, която състоянието му ми причиняваше. Сълзите потекоха по лицето ми и аз отчаяна се отпуснах на земята. Опитвах се да не се притеснявам и стигах до степен, в която да си помисля, че съжалявам за предложението му за брак. Това беше грешно, емоциите ми не бяха в ред, бях пренавила съзнанието си, за да се опитам да не изпитвам болката. Плачех. Не спирах да плача. Не можех да спра да плача.
Взех телефона си и набрах номера на Диана, тъй като тя ми се видя единствения човек, на който можех да позвъня. Милена не я бях видяла в болницата, може би си беше тръгнала, и не ми се искаше да ѝ пиша по социалните мрежи. Исках директно да се обадя на някого. Диди вдигна след две-три позвънявания.
– Кажи, Ани? – в гласа ѝ се прочете усмивка.
Изхлипах.
– Дими е в кома! – проплаках аз, сълзите отново рукнаха – трябваше да му правят операция за херния… и нещо се обърка. Господи, ако никога не се събуди, аз какво ще правя? Полудявам, Диди, откачена съм!! Мина ден и половина, и той още не се е събудил!
– Анелия, успокой се, дишай дълбоко – изкомандва ме Диди по телефона – говори ли с лекарите? Сигурно има шанс да се събуди?
– Има, но не е голям – подсмъркнах аз – полудявам! Ще откача… колкото повече време минава, толкова по-малко вероятно е да се събуди!
– Във Варна ли сте?
– Да… майка му дойде, Асен също… - поех си хриплив дъх – те останаха в болницата, но аз трябваше да изляза. Трябваше да правя нещо, защото иначе едва дишам! Сърцето ми е толкова стегнато, че ще се пръсне!
– Искаш ли да дойда? – предложи ми Диана – веднага мога да отида на автогарата.
– Ами работата ти?
– Напуснах вчера, Ани. Нямаше време да ти разкажа, но в последно време не вървеше добре. Както и да е, вземам си багажа и отивам на автогарата. Ще ти се обадя да ти кажа кога има автобус.
– Господи, благодаря ти, Диди.
– Няма проблем. А ти вземи се изкъпи, постегни се, разсей се с нещо. Иди на разходка, или побягай.
– Ще измисля нещо.
– Айде, ще ти звънна!
И тя ми затвори, оставяйки ме отново сама. Замислих се за баща ми. Не го бях чувала наскоро, но не бях и в състояние да му се обадя и да му рева на телефона. Диди щеше да дойде при мен. Колко мило от нейна страна. Реших да послушам съвета ѝ и влязох в банята, но споменът за Дими проряза ума ми. Как ме прегръща в топлата вода на ваната. Как ме докосва по мократа кожа. Затворих вратата, напускайки банята, и потърсих друга баня, където да мога да се изкъпя.
*продължението идва съвсем скоро*
© Зи Петров All rights reserved.