ГЛАВА ОСМА

ЖЕРТВА

Ню Йорк

14:30 ч.

  Частният детектив Биг Джим чу как някой три пъти почука на входната врата на детективската му кантора. Той стана от стола, насочи се към нея и я отвори.

  На прага беше застанала красива млада жена.

  Джим посочи с ръка дивана пред нея.

– Заповядайте. Настанете се госпожо... госпожице? – попита я той и седна отново на стола зад бюрото си.

– Госпожица! – отвърна му блондинката и седна на посочения от детектива кожен диван.

– Какво мога да направя за Вас? – попита я той и се вгледа в очите й.

  Детективът не беше сигурен, но по зачервените й очи прецени, че посетителката му наскоро е плакала.

– Искам да ми помогнете да се срещна с инспектор Кано Матели.

– Извинете ме госпожице, защо тук... при мен?

– Защото, много властни и зли хора имат пипала и в полицията – объркано отговори тя.

– И ви е страх да отидете при инспектора?

– Разбрах от мой приятели, че той разследва... разследваше покушението срещу господин Дейвид Бронкли и скалъпените обвинение срещу сина му Вези за убийството на бившата му приятелка Деамира Сентоса. Той е идвал при вас и сте правили по негова поръчка проучване за петима свръхбогати и властни мъже.

– Вези Бронксли. Така ли се казва? Да, бил е при мен... – изведнъж Джим си спомни за новините, които гледа преди две седмици по девети канал – ...но, това е героят убит загърнат в нашето знаме. Вие, каква сте му?

– Той ми беше приятел... – младата жена не можа да довърши изречението защото на очите й се появиха сълзи.

– Много съжалявам! – успя бавно да каже детективът. Стана от стола зад бюрото си, взе една бутилка с минерална вода от масичката до прозореца, направи няколко крачки и седна на дивана до жената.

– С Кано заедно завършихме полицейската Академия – подаде й бутилката с вода. – Искате ли?

– Благодаря, много сте любезен. Мога ли да ви се доверя?

– Моля, – с настойчив поглед я погледна право в очите – да ми разкажете, за какво ви е инспектор Матели?

  Каролина отвърна на погледа му и видя едни блестящи черни очи, които тя определи като добри и излъчващи съчувствие.

  Реши да му се довери и разказа за много от нещата които знаеше; за част от живота на Вези и за неговото отвличане. Разказа, че чичо й е наел и платил на руски антитерористи, които са го открили и освободили; не спомена за тайната относно съществуването на Бретернити общество, която й откри госпожа Беатрис Бронксли.

След един ден в офиса на Биг Джим инспектор Кано Матели беше застанал прав до прозореца и очакваше появяването на госпожица Уилямс.

  Преди това, колегата от Академията му разказа за проведеното преди три месеца разследване от него за петима души. Кано си записа имената им и остана озадачен за споменатата му от Джим реакция, на поръчалия разследването млад мъж, при споменаване на името на господин Ричард Стоктъм.

  Към осемнадесет часа на вратата на детективската кантора се почука. Биг Джим стана и отвори.

  На прага беше застанала госпожица Каролина Уилямс. Лицето й беше тъжно, а скулите й бяха отпуснати.

– Радвам се, да се запозная с вас! – насочи се инспектор Матели към нея и подаде ръка.

– Аз... ще отида до гаража. Забравих нещо в колата – каза Джим и стана от стола. –  Говорете си спокойно – обърна глава към Кано, доближи се до ухото му и прошепна – Няма записващи устройства.

– Благодаря ти приятелю, но те моля да останеш.

  Детективът вдигна и двете си ръце във въздуха в знак на съгласие, седна на стола си зад бюрото и се облегна на облегалката.

– Госпожице, спокойно ми разкажете всичко – помоли Кано.

– С майката на Вези, Беатрис Бронксли се видяхме в Черноморската столица град Варна. Тя ме помоли да не казвам на никого, че хората и човекът поръчали жестокото убийство на приятеля ми са тайна организация.

– Тайно общество – поправи я инспектор Матели. – Продължете.

– Поръчителят е... – Каролина се замисли дали да каже името.

– Ричард Стоктъм.

– Не може да бъде! Откъде знаете? – възкликна младата жена.

– Все пак съм инспектор.

– Госпожице, Кано е малко скромен. Той е отличен инспектор – каза с респект Биг Джим.

– Изплъзваше ми се името му. Колегата ми спомена няколко имена. Аз навързах нещата и се сетих.

– Той... той е заповядал да убият Вези! Аз искам да се видя и говоря с него. Да го погледна в очите и да го попитам защо?

– Имате ли доказателства?

  Госпожица Уилямс наведе глава и не отговори.

  Инспекторът се заразхожда из офиса. Замисли се какво да предприеме.

  Спря да крачи, погледна към Биг Джим и го попита:

– Приятелю, ще ми помогнеш ли да се видя с мадам Розали сводницата, която осигурява момичета компаньонки за милиардерите?

  Детективът помисли за няколко секунди и отговори:

– При тази ситуация ще ви запозная с Розали. Дали ще се съгласи да помогне на госпожицата да влезе при него... не знам. И да влезе ме съмнява той да признае нещо. Ще те посъветвам да сложиш микрофон между гърдите й за да запише думите му.

Каролина искаше да се види с Ричард Стоктъм, за да му потърси сметка защо е убил приятеля й, но не й се понрави да бъде оплетена с жици. Представи си за момент какво би се случило, ако Стоктъм ги открие.

  Несъмнено, Принцепса имаше добра охрана и те не биха допуснали да се доближи човек със записващо устройство до шефа им.

  "Не ми харесва предложението на частния детектив – си помисли тя. – Не смятам, че са нужни записи на разговора ни. Трябва да открия други солидни и уличаващи доказателства срещу този богат и известен бизнесмен. Добре е да го вкарам в затвора... но още по-добре е да платя на някой пари, за да го убие".

  Госпожица Уилямс им отговори, че ще си помисли и ще държат връзка, стана от дивана и излезе от кантората на частния детектив Биг Джим.

  На другия ден тя реши да потърси по мобилния телефон Витя, шефът на бившите руски спецназ които охраняваха картинната изложба „Европейска рапсодия – живопис 20 век“ в галерията на чичо й Рос.

  Младата жена, сигурно, поради липса на житейски опит, не предполагаше каква двойна игра играят тези руски наемници.  

  Каролина пристигна на уговорената от руснака Витя среща в ресторант Катя в Брайтън бийч. Влезе в ресторанта.

  Бившият спецназ седеше на една маса и обядваше. Сладко похапваше с лъжица от топлата супа борш с горски гъби сервирана му лично от госпожа Катя, собственичката на ресторанта.

   Той се загледа в приближаващата се към него руса жена.

– Ние с Павлик се изнасяме от Щатите! – побърза да каже, защото очакваше тя да ги наеме като охранители за някоя нова картинна изложба.

  Руснакът учтиво й подаде ръка за добре дошла. Посочи и стола, съседен на неговия, за да може тя да седне на него и допълни:

– Нарочил ни е един италианец Тито Симеоне.

– Не можете ли да му отговорите подобаващо? – попита тя и седна на стола.

– Само по филмите някой може да надхитри и прецака един италианец мафиот. В реалността е невъзможно.

– Защо?

– Относно дейността ни тук... никой не знаеше. Как ни откри той и как леко се приближава до нас... не ми е понятно как стана така! Сигурно сме конкуренция на някоя охранителна фирма – успокой я той.

  Руснакът нямаше как да й каже, че те отвлякоха господин Дейвид Бронскли, а после и нейния приятел Вези – и стреляха по бодигарда Боби. Витя, дори и не си помисли да й спомене за издънката, която направи неговият боен другар Федя с това, че не успя да отстрани обект „Млад късметлия“ а застреля по грешка секретарката й Доли.

 – Двама от нас вече са мъртви... Федя и Митя. Не е възможно някой да разбере кой сме!? Освен, ако ти не си казала на някой за нас... че пазим добре картини за милиони долари в галерията? Ти си ни предала. Кажи на кой?

– Заклевам се, с никой не съм говорила за вас.

– Дявол да го вземе! Виждаш ли колко е могъщ този Тито Симеоне. Как ни откри? Казвай, какво искаш? В понеделник се изнасяме от страната.

– Искам да уби... отстраните един човек. Той е заповядал да убият моя приятел Вези Бронксли. Ти си го виждал в галерията.

– Няма как да стане. Не се занимаваме с такава дейност – отново я излъга спецназът. – Ти, не можеш ли сама?

– Аз, ли!? – възкликна младата жена. – Не мога да стрелям и дори да се доближа до човека не владея бойни изкуства, за да го нараня или убия.

– Хрумна ми нещо. Много е рисковано.

– Съгласна съм!

– Без да знаеш какво е? – учуди се спецназът. – Вероятно, много си обичала приятеля си Вези.

– Да!

– Срещата е утре, по същото време. За местонахождението ще получиш тридесет минути по-рано есемес от мен. Там, ще ти продам за петдесет хиляди долара в брой едно секретно оръжие за премахване на неудобни личности. То е създадено специално за жени.

  На другия ден Каролина Уилямс стоеше права на тротоара в центъра на Ню Йорк, близо до Трета метростанция. Чакаше на уреченото от Витя място, след като получи очакваното от него съобщение на смартфона си.

  Тя слезе по стълбите на входа за метростанцията и се насочи към перона за пристигащи влакове. Видя бившия руски спецназ и му кимна с глава; прецени, че не е разумно да го заговаря.

  Витя и Кара влезнаха в отворилата се врата на метровагона.

  Нямаше много пътници, но за да не подслуша някой техния разговор и двамата обърнаха гръб на няколкото седящи пътници. Доближиха глави и до прозорците. Младата жена извади от дамската си чанта хартиен плик и му го подаде. Руснакът отвори плика и бръкна с ръка вътре. Преброй пет пачки от стодоларови банкноти. Той прибра парите в десния джоб на коженото си яке, а от левия извади една алуминиева кутийка в която беше секретното оръжие.

Докато влакът пътуваше към следващата спирка той я инструктира как да действа с него. Каролина кимна с глава в знак на съгласие.

  Метровлакът постепенно намаляваше скорост и спря.

  Витя се насочи към отворилите се плъзгащи врати на вагона и слезе. Госпожица Уилямс остана вътре, за да слезе на другата спирка.

  Автоматичните врати се затвориха и чак тогава бившият спецназ се сети, че не успя да каже на евробританката една малка подробност – за да отровиш врага си със нервнопаралитичен агент и да останеш жив трябва да си с ръкавици и противогаз, заради високата му токсичност.

***

Ню Йорк

имение Роуз гарден

21,10 ч.

  Една чернокоса компаньонка влезе в къщата на господин Ричард Стоктъм, премина през фоайето и се приближи до гранитното стълбище водещо до кабинета му на втория етаж. Тя започна да изкачва стълбите; зад нея плътно вървеше един охранител на собственика на имението.

  Двама бодигарда, застанали прави на площадката пред стълбището, внимателно я наблюдаваха.

  Яркочервената къса рокля, с която беше облечена компаньонката, подочертаваше гъвкаво тяло на една спортуваща жена.

  Тя подхвана подгъва на роклята с ръка и го повдигна. Горилата, която вървеше зад нея, не пропусна да огледа прекрасните и крака отзад.

  Жената нарочно се кълчеше, за да насочи вниманието им към тялото си, а не към лицето си. На главата беше сложила черна среднокъса перука, отпред с бретон. Не носеше никакви бижута по себе си, нито часовник, нито дамска чанта.  Беше без чорапогащник и с обути на босо обувки с висок ток, червени на цвят. Късата й рокля откриваше добре заоблени бедра.

– Аз съм Кара... от момичетата на мадам Розали – с провлачен и глух глас, заради маската която носеше на лицето, каза тя. Стъпи с крака на червения мокет на площадката. – Нямам нищо за обискиране... момчета.

  И двамата пазачи се загледаха в дълбокото й деколте разкриващо прекрасна гледка към заоблените й гърди.

  Чернокосата компаньонка беше без сутиен.

  На площадката един двуметров гигант с голяма черна глава и широки ноздри я доближи. Почуди се какво да опипа и къде да провери за скрито оръжие.

– Тази е толкова разголена, че няма място на което да скрие пистолета – ухили се той. Опипа раменете, после и задните й части.

– Сваляй обувките! – реши да се намеси и другият бодигард. – Тези пластмасови токове може де са истинско хладно оръжие.

  Тя се подчини и свали бавно едната обувка. Показа се изящен женски крак. На нокътя на лакирания в синьо палец се видя патиниран един двукаратов диамант. Чернокосата жена свали и другата обувка. Задържа и двете в дясната си ръка.

– Трябва да проверя и тук! – каза гигантът и продължи да я „обискира“. Прокара пръсти между краката на компаньонката и опипа Венериния й хълм. – Да не си скрила нещо вътре?

  Мазната му ръка се плъзна под бикините. Пръстите му докоснали процепа й се опитаха да влезнат там.

– Ей, не си платил да пипаш! – компаньонката натисна дланта му надолу. – Внимавай, да не кажа на шефа ти.

  Охранителят дръпна ръката си от нежното й място, приближи пръстите си до устните си и ги помириса.

  Другият двуметров гигант, с плешива глава и с цейлонска татуйровка на челото, взе от ръката й червените обувки. Натисна с пръсти пластмасовите токове. Те започнаха леко да се огъват.Той не видя опасност и нищо нередно в тях. Върна й обувките. Чернокосата компаньонка ги взе и последователно обу на краката си.

  Гигантът с голямата черна глава и широки ноздри я хвана за лакътя на лявата ръка и двамата пеша се насочиха към кабинета на Ричард Стоктъм.

  Стигнаха до вратата. Той почука на нея и след като чу отговор отвътре я отвори. Направи жест с ръка на жената да влезе:

– Внимавай, как го правиш! – заплашително я погледна.

  Компаньонката влезе вътре и веднага затвори вратата зад себе си. Тя видя да седи зад едно бюро най-властният и зъл човек когото тя не беше виждала и не познаваше.

– Защо си чернокоса? – погледна я с недоумение Стоктъм и стана от стола си. – Поръчах на Розали блондинка.

– Такава съм – отвърна тя.

  Ричард се доближи до нея и пипна един кичур от косата й.

– Това е перука. Харесва ми тази игра.

  Каролина Уилямс вдигна двете си ръце и свали черната перука от главата си. Показа се разкошна руса коса пристегната на кок с малка и златиста на цвят шнола. С дясната ръка, тя бързо извади тази затъкната шнола и я доближи до лицето на най-властния мъж на планетата. Натисна едно малко копче и скритият вътре механизъм пръсна безцветна течност в лицето на Принцепса.

  Той се опита да избърше с ръка лепкавата течност от бузата си:

– Кучко, какво направи?

– Напръсках те с отрова... кожата ти вече я е поела. Никаква сила на този свят не може да те спаси. Няма антидот!

– Каква отрова?

– Безцветна течност с лек плодов мирис. Заричок.

– Защо?

– За убийството на моя приятел Вези Бронксли. Заслужаваш бърза смърт.

  Молекулите на отровата бяха толкова малки, че без проблем преминаха през порите на кожата му, разпространиха се из кръвоносната система и се прикрепиха за рецепторите на нервните клетки, от което те престанаха да предават сигнали до мозъка и белите дробове.

  В началото на Ричард Стоктъм му се запуши носът, свиха му се зениците. Той усети пристъп на необясним страх и се задъха. Лицето му започна да прави ужасяващи гримаси, тялото  му изпадна в гърч и отделителната му система се задейства.

  Принцепса на тайното общество Бретернити обилно изпусна газове и изпражнения. Свлече се на пода и притихна.

  Умря потънал в лайна – какъвто бе и животът му.

***

© Д. Сираков 2021   © Copyright                        КРАЙ ГЛАВА  8  ЖЕРТВА