***

  Вези шофираше жълтия си Шевролет Корвет по една улица застлана с гранитни паветата.

На километър по-надолу се намираше бистрото Льо Френч кафе и той отиваше там, защото имаше среща с Тики да пият кафе и да рутят мацки.

Младият мъж се загледа в цъфналите кестени наредени в редица по тротоара на улицата.

– Каква е тази разголена мацка... по рокля... и боса! – възкликна на глас той, след като видя една млада жена до ходи по плочките. – Да не е друсана?

Той спря Шевролета вдясно до бордюра и изгаси двигателя. Слезе от нея.

Зад неговата кола спря черно БМВ Х7. В него седеше бодигардът му Боби, който го следваше.

Любопитството на Вези беше на макс. Пресече улицата и погледна към жената. Стори му се красива. Приближи се до нея на разстояние два метра; спази предписанията на лекарите по време на вирусната пандемия. Сложи и черна предпазна маска на лицето си.

Тя беше облечена с червена рокля без ръкави. Беше боса и държеше в ръце две червени обувки на висок ток.

– Извинете, – заговори я той – от купон ли си връщате?

Каролина изгледа продължително приближилия се мъж. Тя долови в говора му силен акцент, но не можа да определи от каква народност е мъжът. Явно й се стори интересен защото му отговори:

– Нещо такова. А, ти, защо спря тук?

Вези загледа босите стъпала на краката й. Бяха с добре оформени глезени и с изящна, розова на цвят, извивка на петата; ноктите бяха с френски маникюр. Краката й нагоре бяха стройни с приятно заоблени бедра.

– Имам среща с приятел в Льо Френч кафе, което се намира наблизо, но те видях... и реших да те заговоря. Ако нямаш нищо против? – отвърна и я погледна в очите.

Каролина видя блестящ пламък в тях.

"Човече. Аз ли предизвиках тези искри?" – се зачуди наум.

Дишането й все още бе учестено от преживяното и затова тя не му отговори.

Вези вдигна лявата си ръка; в дланта държеше смартфон. Погледна към тъчскрийна, после към нея и я попита:

– Как се казваш и какъв ти е акаунтът в инстаграм?

Тя стоеше права. Беше боса. Беше и близо до него.

Каролина не обичаше да разговаря с непознати, още по-малко с мъже, затова не можеше да си обясни защо не си тръгва. Предполагаше, че причината беше в адреналина в кръвта й – който продължаваше да чупи високи стойности и който я правеше по-податлива да поема рискове.

– Няма да ми кажеш. Тогава, можеш ли да дойдеш по-късно в Льо Френч? – продължи да пита той. – Каня те на кафе. Ела към един часа.

Каролина огледа фигурата на непознатия мъж.

„Не е ли нахално да го гледам така. Защо ме кани без да ме познава? Харесва ли ме или е сваляч. Не ми изглежда срамежлив.”

Вези сведе очи и започна безцелно да натиска тъчсрийна на гъвкавия дисплей на смартфона си.

„Тази наистина е неадекватна. Съжалявам, че спрях“ – си помисли той. Промърмори едва доловимо „довиждане" и тръгна към колата си.

Каролина го изгледа как се отдалечава.

„Харесва ми този мъж. Защо не му дадох акаунта си? Животът не свършва... когато някой те зареже. Напротив, започва оттам. Въпросът е в това дали имам повече гънки в мозъка си за да сваля този готин пич. Съдбата, чрез мелодията и текста на една чалга песен се намеси и накрая ще излезе, че съм жива, свободна и желана...”

– Имаш ли визитка? – извика след него Каролина, точно преди той да се качи в отворената врата на Корвета.

Младият мъж се изненада от въпроса. Обърна се към нея и се усмихна. Отново пресече улицата, но този път обратно. Доближи я. Бръкна в задния джоб на дънките си, извади кафяв на цвят кожен потфейл, отвори го и дръпна оттам една визитна картичка. Мълчаливо й я подаде.

Младата жена я взе и прочете на глас:

– Вези Бронксли чалга, попфолк, поп и рок продуцент, 15 изток, 52-ра улица, Ню Йорк, САЩ. Ето защо имаш акцент. Сигурно живееш там... обаче правиш бизнес тук?

– В Европа също – потвърди той и кимна с глава.

Каролина се почувства объркана, но задържа в ръка визитката. Изгледа го, как той се отдалечава от нея и как се качи в жълтия Шевролет Корвет.

Младата жена не вярваше на любов от пръв поглед, но ето този път й се прииска денят й да се изпълни с ново съдържание.

„Ох, нещо ме сви стомахът. Наистина ли е възможна любов от пръв поглед и да се случи точно на мен… невярващата? – се замисли тя. – Не съм от лесните, от гадните, от безпощадните егоистки и не се влюбвам в случайно срещнати. Започвам да усещам и някакви пеперуди да пърхат там в корема ми. Сега ще ударя два шота текила… нека се издавят гадините. И стига вече с тези парцали... не видях как изглеждат устните му. На нас младите хора, дори и да ходим с маски, не могат да ни затворят устите. Долу маските!”

***

Лондон

12,30 ч.

Британският бизнесмен Рос Уилямс седеше в обширния си офис на стол направен от екологично чисти продукти – от отпадъчни дървесни стърготини и пластмасови торбички. Четеше списание „Ландшафт и еко стройтелство“. Смартфонът му поставен на бюрото пред него иззвъня. Той се протегна и го вдигна. Прочете изписаното име на племенницата си Каролина.

– Малката ми принцеса... много ми е приятно да те чуя – отговори той.

– Чичо, здравей! – отвърна му също на английски език тя. – И аз се радвам да те чуя. Имаш ли няколко минути за мен. Искам да те питам нещо?

– Разбира се!

– Имаше съмнения, че имам коронавирус, но си направих скоростен втори тест. Оказа се, че нямам... Не знам как е възможно да стане такава грешка. Щях да направя огромна глупост. Какво мислиш за тези тестове?

– Няма как да ти обясня това по телефона. Ще говорим като се видим. Кажи ми как си с финансите? Искаш ли да ти преведа пари в банковата сметка? Назови сумата?

– Мерси... но искам сама да изкарвам парите си. По този повод ти се обаждам. Тотално трябва да променя живота си. И в този момент ми е нужна помощ и съвет от теб... Знаеш, че пея песни в най-известните джаз клубове, но сега те затвориха заради пандемията. Реших да работя отново в художествена галерия като куратор, за да си закрепя финансовото положение. Можеш ли да ми помогнеш да си намеря работа покрай твоята дейност с изкуството?

– Всъщност, имам идея. Няма да забравя брилянтния ти принос към изложбата в Париж. Наскоро купих нова галерия в Ню Йорк на Пето авеню „Европейска рапсодия – изложба живопис 20 век“ ще се нарича. Много бих искал да работиш там като куратор. Чакам те през септември да дойдеш и да се запознаеш с екипа.

– Наистина ли? Браво! Значи работата се е разрастнала... много се радвам. Честно казано за мен би било чест да работя там. Ще дойда с най-голямо удоволствие, в началото на есента ще съм свободна. Как ти звучи?

– Идеално, ще те чакам!

– Благодаря ти... няма да те разочаровам.

– О, аз знам! Дори не разбирах защо остави тази страна от себе си, въпреки, че съм чувал, че пееш добре.

– Ще ти разказвам когато се видим.

– Добре, принцесо! Очаквам те.

– Доскоро, чичо. Още веднъж... задължена съм ти.

– Надявам се да открием и промотираме галерията добре.

– И аз!

***

София

12,30 ч.

Льо френч кафе бе любимото на столичани бистро и това бе мястото, където в този прекрасен град, можеше да се усети истинска френска атмосфера. Това бе така, не само поради факта, че собственикът беше французин но и поради това, че всичко от менюто до салфетките беше оригинално френско – създадено с много любов и фантазия за да бъде наистина уникално и неповторимо.

Върху мраморния под на заведението бяха подредени кръгли маси от ковано желязо, с по четири стола около тях. Наоколо елегантно бяха наредени керамични кашпи с пъстри градински теменужки. Масите бяха постлани с лилаво-бели карета и върху всяка една от тях имаше кристални вазички с букетчета от дъхави горски лилави теменужки, чието ухание носеше магията на възраждащата се природа.

До една от масите беше седнал собственикът на бистрото Франсоа Бертран и пиеше кафе от фина порцеланова чаша в лилав цвят. По негова идея интериорът, сервизите и менюто се променяха в зависимост от четирите сезона – пролет, лято, есен, зима. Именно лилавите теменужки бяха акцентът тази пролет и бистрото беше декорирано със сатенени пердета в лилаво и бяло, украсени с разкошни тъмно и светло лилави панделки. Сатенена тапицерия имаше и на столовете – те също бяха от ковано желязо. Усилията на Франсоа да изненадва приятно своите клиенти не бяха останали незабелязани дори и от международните оценители в ресторантьорския бизнес. Миналото лято Льо Френч кафе бе поставено на първо място и удостоено с първа награда за интериорен дизайн от „Европейска гей&лесбиан ресторант академия“ Базел, Швейцария.

Вези Бронксли спря жълтия си Шевролет Корвет наблизо до Докторската градина, в зелена зона за паркиране. Изгаси двигателя и слезе от колата.

До неговата кола спря черно БМВ Х7 шофирано от бодигарда му Боби, който го следваше. Той слезе от джипа, извади от джоба си смартфон и пусна два есемеса на 1303 за платено паркиране. Боби за миг не изпусна от поглед шефа си който се насочи към бистрото, защото имаше среща с Тики, за да пият кафе.

Старото приятелство на Вези със собственика на Льо Френч кафе беше един от поводите за честите му посещения там. Двамата се познаваха от години и споделяха увлечението си към импресионистите, френската култура, европейската музика и най-вече цялостното творчество на фолк певиците и дори често си говореха за техните сексуални приключения. Не оставаха подминати и актуалните пикантни истории за личностите от светските среди.

Младият мъж наближи бистрото, влезе вътре и огледа масите.

– О, ла-ла... кого виждат очите ми? – гръмко каза Франсоа след като видя своя приятел да влиза. Разпери ръце и се насочи да го посрещне. На устата си имаше предпазна маска с принт на лилави теменужки.

Но, Вези отказа да го прегърне и му подаде лакътя си напред. Двамата ги докоснаха.

– Франсоа, старо коте за таковане – отвърна гостенинът шеговито.

– Вези, защо старо? Само... коте за таковане – намигна той.

– Радвам се да те видя, приятелю – отвърна. – Имам среща с Тики. Да си го виждал?

– Оня, чернокосия със сочната уста ли? – запита Франсоа и поклати глава. – Не съм.

Вези се приближи да една маса, дръпна напред един стол от ковано желязо и седна на него; Франсоа седна на един стол до него и погледна към входа на кафенето. Вдигна дясната си ръка нагоре и помаха с нея на влизащия Тики, след като го съзря да влиза.

Той ги видя, приближи до тях и каза:

– Здрасти... – подаде лакът на Вези. Погледна към французина, усмихна се и добави – ...маце.

– Тики, винаги си добре дошъл и в бистрото... и в леглото ми. – отвърна му също с усмивка собственикът. – Какво ще пиете?

Франсоа се обърна назад и вдигна палеца на дясната си ръка във въздуха. На този жест се отзова един сервитьор, който стоеше прав до бара. Той доближи масата, намести предпазната маска на лицето си и приветливо се усмихна на гостите на бистрото. Зачака да чуе поръчката. Той беше симпатичен брюнет с тъмно зелени очи.

– За мен един чай от комбуча. За моя охранител Боби, занеси... на масата зад мен, едно виенско кафе и чаша с вода – поръча Вези.

– Аз искам италианско кафе с две бисквитки – поръча Тики на сервитьора и седна на един стол до приятеля си. – Какво е това комбуча?

– Пребиотици и пробиотици. Истинска симбиотична бомба. Замества сок от зеле и е супер след препиване.

– Е, разказвай за двете близначки снощи. Опъна ли ги?

Вези не му отговори защото чу звуков сигнал от смартфона си. Взе го в ръка и погледна екрана. Беше получил съобщение.

– Моята приятелка Деамира, ми пише – каза той и започна да чете на глас: – „Искам веднага да дойдеш при мен в Ню Йорк“.

– Ревнува те – предположи Тики.

– Трябва да се търси хармония и да не се ревнува. Нито от мъже, нито от жени – каза Франсоа и отпи глътка от чашата си.

– Интересно ми е Франси, ти като си гей, опъваш ли мадами? – попита го Тики.

– Има мъже които са щастливи и с жени и с други мъже. На мен жените са ми писнали с техните оплаквания и ме влекат само мъже. Влече ме цялата им лудост, гушливост и игривост. Зад всеки успял мъж стои винаги силен мъж, който си мисли, че зад всеки успял мъж стои друг мъж, а не той. И аз ревнувам – отвърна Франсоа.

– Няма ли нещо за забърсване? – Тики обърна гръб на двамата и започна да оглежда насядалите по масите клиентки в заведението.

За младия мъж романтичните думи на собственика на бистрото явно бяха непонятни.

***

Изисканото на вид Льо Френч кафе беше специално място за госпожица Каролина Уилямс и за нея то съчетаваше в едно – френския романтизъм и уюта на Източна Европа.

След като влезе вътре тя се огледа, за да види някоя позната приятелка. Не видя никоя. Огледа отново насядалите по масите посетители, но не откри познати лица, обърна се с гръб и тръгна към изхода. Походката й беше бавна.

Мъжете, доста често, са по-склонни да възприемат една жена като привлекателна ако поклаща ханша си и върви с малки стъпки.

Преди да стигне изхода тя погледна наляво. На една маса видя да седят трима мъже. Веднага разпозна в единия от тях мъжа, който я спря на улицата и я покани тук.

Вези също я видя. Изправи се на крака и каза:

– Здравей! Благодаря ти, че дойде. Седни при нас.

– Приятно ми е. Казвам се Каролина – представи се тя и седна на един стол придърпан към нея от собственика.

– Бонжур! Аз съм Франсоа Бертран... французин – представи се той.

– За мен, французите сте една изтънчена нация и сте едни от модните диктатори в изкуството.

– Ооо... благодаря! Французите сме новатори в много неща. Извинявай Каролина, не ти представих този черничкия – отговори й Франсоа и посочи с ръка седящия до него мъж. – Това е Тики, син на олигарх и голям пич.

– Защо майка ти, те е направила толкова хубава? С лице на ангел и греховно тяло – погледна към гърдите й богатият наследник. – Ти си чалга фъкинг готина. Кажи, имаш ли си гадже?

Тя не успя да му отговори, защото Вези, за да прекрати напоритостта на приятеля си, бързо докосна ръката й и я попита:

– С мляко ли си пиеш кафето?

– За мен... зелен чай – поръча му тя.

Той се подсмихна и вече бе заинтригуван от нейната демонстрация на собствено мнение.

А Каролина бе заинтригувана не само от очите му /предпазна маска закриваше половината му лице/, но се интересуваше и от това как изглеждат устните и носа на Вези. Искаше да види цялото му лице, защото започваше да се чувства привлечена и се чудеше дали ако го види ще й се прииска да го целуне. Но как да му каже да си свали маската? Тесни, тънки и злобни устни и гамбест нос ли имаше? Реши да сподели с тях какво е чела за пандемията от коронавирус в интернет и каза:

– Предполагам, знаете за движенията по света против носенето на предпазни маски и за колективния имунитет. На мен ми се иска да застана на един балкон и да извикам на преминаващите „Долу маските“ и заедно да ги свалим... естествено след като ни ваксинират.

– Каролина, на мен ми се иска да ти видя устните веднага... дера си гърлото и казвам „Долу маските“ – каза Тики и си свали маската си, след това и всички останали.

Успя само да си помисли „мамка му“ и се опита да прикрие изчервяването си. Той беше страхотен! Не само, че искаше да го целуне, ами като цяло май не беше виждала по-красив мъж... Колкото и да се стараеше, Вези забеляза нейната реакция и вътрешно се усмихна, от своя страна стараейки се да не се издаде, че е много доволен. Въпреки, че тя беше привлекателна и с маската и вече я харесваше, сърцето му биеше от вълнение дали ще си махне маската и ще приеме предизвикателството. Знаеше, че е опасно, но тайно се надяваше да го направи. И, о, чудо, тя се засмя и я махна. В историята на влюбените хора, такива моменти обикновено маркират началото на любовта – първият споделен миг на взаимно възхищение. В този момент те наистина се влюбиха – опасен, интимен и провокативен миг, в който и двамата „свалиха маските“ не само физически, но като че ли и един от друг. След този дълъг миг и двамата се усетиха, че споделеният им поглед продължи прекалено дълго и хващайки се, че са с широки усмивки, се престориха, че се шегуват на самата ситуация с носенето на маски. И двамата обаче знаеха защо всъщност бяха усмивките им.

Французинът отново направи жест с палец към сервитьора. Той доближи масата и застана прав до нея.

– Значи, поръчвате един зелен чай и вода с лимон и мента за дамата – повтори той и се отдалечи.

След пет минути поръчката беше донесена и оставена на масата от брюнета. През това време Тики и Франсоа си бяха разказали къде са били зимата на море. Собственикът беше споделил с тях и новата клюка за дебелия любовник на чалга иконата Клео, че имал дълга пишка, почти колкото на Распутин. Така беше засегната и темата за чалгата.

– Спрете с тая чалга... моля! – намеси се Каролина. – Скрита простота струи от някой песни и така се потъпкват доста ценности.

– Според мен, в последните години се наложиха някой текстове на песни като представителни – отговори й чалга и попфолк продуцентът, – но с доста ниско ниво и под мотото "Вие сте прости, текстът на песента е прост и затова я разбирате”. Стиховете и текстовете на песните не са езикови правила, те са осмисляне на връзки и закономерности в езика.

– А какво би трябвало да се промени, за да излизат грамотни текстове и да не се внушават негативни образи? – попита го тя.

– Кара! Мога ли, да ти викам така... – тя не се възпротиви и той продължи: – ...Всяка песен е една ценност. Тя възпитава всички от семейството и основна роля тук имат авторите. Именно те могат да пишат качествени стихове и да задават образците на високия стил.

– Аз обичам да пея джаз. Пея... пеех в известни столични клубове. Обичам да пея и народна музика. От малка, чак до тийнейджърка, пеех в хор Песенна магия. За мен музиката е като блус в дъждовна вечер, чаша вино до камината и неделна сутрин на плажа със слънчеви зайчета в морската вода.

– Кара, супер е това, че пееш и фолклор – каза Вези. – Аз притежавам... както разбра от визитката ми, една голяма музикална къща. Всяка сряда провеждаме кастинг прослушвания за млади звезди. Мога ли да ти кажа трите правила, които казвам винаги на начинаещите?

– Интересно е да ги чуя.

– Правило номер едно: Ти си царица и имай самочувствието на такава. Правило две: За да си на гребена на вълната трябва да правиш бързо нещата. И третото най-важно правило: Организация, организация и пак организация. Нищо добро не се получава само.

– Ще се опитам да ги запомня. И каква, според теб, е разликата между стиловете попфолк, чалга и рок? – попита Каролина.

– Чалгата се движи по-бързо от светлината и винаги ще стигне до ушите и сърцето ти. Чалгата е начин на мислене, светоусещане и начин на живот. Попфолкът и рокът са само една част от нея. Българският фолклор е уникален в световен мащаб. Красотата на звуците му повдига вибрациите на цялата ни планета. – Вези вдигна чашата и допи чая си от комбуча. – Даже, една фолклорна песен се носи из Космоса. „Притури се планината“ на Валя Балканска.

– Що не се пробваш на едно прослушване? Аз нямам конкуренция, конкуренцията има мен. За това трябва да се бориш на това прослушването – даде й съвет Тики, повдигна двете си вежди нагоре и отново заби поглед в гърдите й.

– Така е, приятелю. Точен си! – погледна го Вези. – Кара, ще ти кажа, че на това прослушване твърдението, че за кучките всички врати са отворени не е вярно. Човек струва толкова, колкото изисква от себе си. Поп музиката и рокът не са без недостатъци, но и по слънцето има петна. Музиката е нещо ценно и трябва непременно да я пазим, независимо какви са пристрастията на феновете.

– За мен главното в живота са любовта и семейството. Кариерата не те чака вкъщи, парите не изтриват сълзи, а славата не прегръща нощем – каза Каролина и отпи една глътка от чашата със зелен чай.

– За съжаление, трябва да заминем с Тики за Ница. В края на юни се качваме на една фирмена яхта във френското пристанище Вилфранш Сюр Мер. Там, вече, те каня да ни посетиш. Ще бъдем аз, Тики, Франсоа плюс брюнета със зелени очи и много известни попфолк, чалга и рок певици ще се качат на борда също. В средата на август трябва да съм в Ню Йорк – каза Вези.

– За яхтата, мерси. Ще си помисля. За съжаление... и аз тъкмо се чудя, дали да отида на пето или на десето число през септември в Ню Йорк, за да срещна с чичо ми който ми предлага възможнст за работа и се надявам да се получи, защото искам да променя живота си. Завършила съм в Художествената академия история на изкуството, но досега не съм се занимавала с това, защото бях отдадена на другата си страст пеенето, и понеже тази коронавирусна пандемия ми разби финансите реших да отида да работя като организатор на изложби. Ще подготвя откриването на изложба „Европейска рапсодия – изложба живопис 20 век“, която се открива в първия ден на есента и на която съм куратор по покана на чичо ми Рос Уилямс – опита да се изфука госпожица Каролина.

– Уау! Къде?

– Купил е галерия някъде на Пето аваню. За адреса не го питах.

– Надявам се, да се видим в Ню Йорк. Днес те каня на вечеря в ресторант и после на чалготека.

Тя не му отговори. Погледна към Тики и го запита:

– Ти, с какво се занимаваш?

– Аз съм секретен агент.

– Именно... 007 ли си?

Младият мъж си свали маската и отвърна:

– Агент 69! – и показа езика си напред.

– Неее... шегува се! – намеси се Вези.

– Написах наскоро приложение за смартфони „Би бит Ковид“ – вече сериозно отговори запитаният – което предупреждава, чрез издаване на пронизителен звуков сигнал, когато ученици се приближат един до друг на по-малко от един метър растояние. Вече имам сто милиона изтегляния. Съзнателните хора вярват, че здравето е по-важно от свободите или защитата на личните данни... и затова го теглят. Имам и фирма за инфлуенсър маркетинг. Известни инфуенсъри работят за мен... срещу малък процент. Аз намирам фирми с брандове и си партнирам с тях. Аз го наричам „маркетинг от уста на уста“. Промотира се от популярни хора в онлайн средите чрез „кликбейт“ – примамка за кликвания.

След двадесетина минути, прекарани в непринуден разговор, смях и опознаване на събеседниците Каролина стана от масата, каза довиждане и се насочи към изхода на бистрото. Естествено, че Вези взе нейния телефонен номер и обеща да й се обади за чалга прослушването.

„Жалко, че няма как да разчитам на мойте всеотдайни родители. Какви всеотдайни? Направо липсващи – си каза наум тя. – Нужно е да се боря сама за своите успехи в живота. Не всичко ще ми бъде толкова лесно поднесено. Вези и Тики ми показаха нова гледна точка. Интересното е, че една чалга песен днес ми спаси живота. Може би, това е знак от съдбата да премисля това предложение за кастинг прослушване. Да стана известна и богата е цел която, сигурно, изисква изминаване на дълъг път. Ще работя сама за успеха си. Ще се явя на прослушването!“

***