Дом, какво е дом? Хиляди художествени интерпретации и хиляди животи на това понятие. Дали да го наречем битово, или пък географско, или пък философско понятие. Кой знае още в колко графи бихме го тълкували.

За мен домът е там, където обичаш и си обичан, където си истински, където е истинско. Домът е онова пространство, което не се влияе от размерите и от броя стени, от броя обитатели или от мястото, за да ни кара да се чувстваме уютно. Затова някои хора чувстват като дом повече работата си от къщата си, други чувстват храма или спортната площадка, или залата по танци – общо взето се ръководим от принципа – бъди истински и живей истински. В този контекст домът няма и материално измерение – той е духовно състояние на вътрешния ни свят.

Тук е и редно да се запитаме - Когато останем сами, чувстваме ли се уютно със себе си? Чувстваме ли любов? Усещаме ли, че имаме смисъл или търсим нечия компания, за да забравим за дискомфорта, породен от самотата? Понякога ни се случва да сме самотни и с други хора, не защото те са ни чужди, а защото сме чужди на себе си.

Докато не намерим себе си в себе си и не заобичаме това „себе си“, тогава и дом няма да може да намерим. Никоя къща няма да е достатъчно предразположена към нашите нужди. Или кранчето ще капе, или оградата ще е прекалено ниска, или тревата ще е по-зелена от тази на съседите… и когато премахнем явните дразнители, тогава ще се появяват мигом други дразнители – спалнята е много голяма или много малка, кучето разхвърля, или пък печката загаря ястията.

Природата може да бъде себе си и нищо друго. Това е силата и красотата ù. А защо ние се опитваме да не бъдем себе си? Защо се срамуваме от това в нас, което другите не разбират? Защо захвърляме дома си? Ние можем да живеем само в своя собствен дом, не в друг. Нашата душа може да живее само в нас и в никой друг. Тогава защо искаме да бъдем истински с друга истина, а не сме истински по нашия уникален начин?

В опита си да станем близки на чуждите, ставаме чужди на самите нас.

Изабела се беше впуснала в лабиринта на собствените си мисли и като че ли така по-малко я болеше от реалността. Като че ли така отлагаше момента на окончателното си решение и си търсеше извинение да постои още малко свита в черупката си. Но и тази черупка не беше неин дом. Тя не беше и чистилище, нито Рай, а просто спасителен сал на оцеляващ. Изабела оцеляваше!

Искаше ù се да постави ултиматум. Да удари с юмрук по масата, да разроши ядосани коси и да се развика на тълпата. Глухо ехо на минали сподавени протести ехтеше и развълнуваше туптежа в гърдите ù. Колко пъти се погреба сама. Колко пъти издраска името си върху жертвената плоча. А колко пъти каза – НЕ!... днес съм аз – не вие?

Някаква странна форма на шизофрения настървяваше всеки ден хилядите нейни АЗ за пред другите срещу стотиците нейни АЗ за пред самата себе си. Коя тълпа от превъплъщения беше истинска и коя не? Границите в съзнанието ù се размиваха. Слънцето луна ли е, или луната – слънце? Болката сладост ли е, или сладостта – болка?

Изабела пътуваше всеки ден – пътуваше към дома си, в който никога не бе живяла, но който щеше да е истински. Търсеше го навсякъде, във всяка човешка душа, в своята собствена, в житейските изпитания и в сълзите си нощем.  Той щеше да е олицетворение на  всички отговори.

Вървеше по улиците на път за вкъщи и вдишваше студа на вечерта. Още малко и щеше да се затвори отново между четири стени. Физическият комфорт на позната обстановка щеше да приспи още една нощ откривателския ù дух. Но нещо ù  шепнеше, че това е само матрицата на реалността. Заблуда за уморените. Не смееше да се привърже към апартамента, за да не продължи живота си си с него, вместо със себе си. Повтаряше си постоянно, че всеки ден е ново начало и че утрето може да поиска от нея да се раздели с материалната проекция на уюта. Трябваше да бъде готова за среща със себе си! Да бъде готова да се върне вкъщи, когато съдбата я призове. Изабела се загледа в звездното небе през прозореца на спалнята си. Толкова много звезди и толкова много възможности, които я чакаха утре. Усмихна се и прегърна тишината!