В студената зимна вечер луната погали града. Кадифените ù лъчи се отразяваха в прозорците, а после се разливаха, като вълшебен прашец, над заспалите цветя. Тази вечер компания ù правеше вечерницата. Нощта вече преполовяваше, ефирната ù сянка, разстлана като килим, обгръщаше улиците, като им придаваше черен отблясък. Те бяха заспали под пухестия снежен  юрган, нежно приспани от южния вятър.

В края на града, отделена от другите, се извиваше малка тясна уличка, покрита с чакъл. Понеже беше далече от градския хаос, на нея си търкаха обувките само леко подпийнали. Но въпреки неугледния си вид тя далеч на беше самотна. С годините се беше превърнала в дом на хиляди малки твари, които я изпълваха от край до край. През деня ги пазеше, като майка-орлица, под чакълестия си халат и изпочупените плочки, а вечер ги пускаше да играят. Цяла нощ обхождаха различни места, опознавайки всяка песъчинка от "майчиното тяло". Отгоре ги гледаха луната и звездите, показваха им пътя, като се отразяваха  в снега. И така 365 дни в годината.

Градът замря... Бяха празници... На празници винаги беше сам. Опустелите улици привличаха само черните облаци и ледения вятър.

Но на едно място в града грееше ярко слънце... Малката улица празнуваше с децата си. Хиляди малки твари пъплеха под лъчите на слънцето. На топлата му прегръдка не издържа дори твърдата улица. От пясъчните ù очи се разляха, като река, сълза след сълза... Снегът започна да се топи...