ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

     Изгуби съзнание, наложи се да я пренеса на леглото. Напрежението е дошло в повече. Сега просто спеше. Татко и майка също са тук.
     - Ивайло. - Баща ми сложи ръка на рамото. - Моли се брат ти да се оправи. 
Прегърнах го. Семейството преминава през труден период. Трябва да бъдем задружни. 
     - Всички трябва да се надяваме. 
Бледото лице на майка ме плаши. Сълзи липсваха, сякаш са свършили. Тъжно гледа към снаха си.Телефонен звън развали мълчанието. На татко мобилния.  
     - Говори ти. В джоба ми е. 
Послушах го. Изваждам старата- NOKIA - , приемам разговора.
     - Ало.
     - Бих искал да говоря с Костадин Стефанов.  
     - Сина му е на телефона. 
Последва мълчание. Проточи се. 
     - Да му предам ли нещо? 
Тън- тън- тън... 
     - Ало, ало, чувате ли ме? 
Връзката прекъсна. 
     - Кой беше? - Татко иска да знае. 
     - Мъж, пита за теб. После затвори. 
 Дръпна телефона от ръцете ми. Погледна дисплея, после мен. Получавам шамар. 
     - Ахх... ти, защо не попита кой се обажда?
Сърцето ми бие лудо. Преглъщам без да кажа и дума.
     - Отговори ми. - Изкрещя.
Не е на себе си. Като луд е. Сякаш изгубил разсъдък. 
Катя се раздвижи. Отново поглеждам татко. Клатя глава. Какво унижение, какво направи?! 
     - По- добре ще бъде ако напусна този дом. 
Майка застава между нас.
     - Сине, прости му. - Заплака. Прегръща ме.
Той трепери. Вдига ръка, но този път не за да ме удари. Посочва вратата.
     - Махай се. Вън от дома ми. 
Отзад слабия глас на снаха ми се обажда.
     - Какво става? Ивайло? 
Майка изведе татко от стаята. Седнах на леглото. 
     - Изгуби съзнание. 
     - Да. 
     - По- добре ли се чувстваш?
     - Мхмм... благодаря ти. Ако бях сама... 
 Хвана ръката ми, сложи я върху бузата си. Гладка кожа като на бебе. Топла е.
     - Ивайло. Видях какво стана току- що. Прости му. 
     - Ще се махна.
     - Къде ще идеш. Нямаш приятели. О, Ивайло страх ме е.  
     - Ако е заради онзи Станислав... - Започвам аз. 
     - Не, не... - Бързо съм прекъснат. - Страх ме е от любовта. 
Тихо говори, но добре чувам думите. Навеждам се, допирам с устни черните коси. 

     Проснах се върху леглото. Чувствам умора. Катя отиде в стаята си, бе получила съобщение на мобилния. Каза ми, че трябва да проведе разговор. Пожела да я оставя насаме. Различавам звука от автомобила на татко. Предполагам отиват в болницата. Получих шамар, да забравя няма да успея. Баща ми за момент изгуби контрол. Разбирам го, но въпреки това не бе нужно да ми посяга. Семейството се разпада, обвиняват мен за това. Не намирам точните думи за да опиша това което изпитвам. За тях аз съм просто лош човек. Непоправим. Моля се един ден всичко това да свърши, и отново бъдем сплотени, като един юмрук.
     Представям си думите на татко. Представям си как ме обвинява, ако брат ми не се върне към нормалния живот. 
     - Ако не бяха твоите глупости, брат ти щеше да бъде здрав. Как не те е срам. Лесно ли му е на него, че работи в Германия, а жена му е тук? Питаш ли го как се справя? Заради теб той е в това положение. Ти си виновен за катастрофата. Ти вече не си мой син. -
     Бях решил да се махна от тази къща, и ще го сторя. Вече не мисля, че снаха ми е лошото момиче от романтичните трилъри. И въпреки това, вътрешен глас ми казва да внимавам. Както искате го наречете, чувство или просто интуиция. Офф... прекалено е сложно и объркано. Притеснявам се от момента когато брат ми разбере истината. Нямам представа как ще понесе всичко. Посветил живота си за доброто на семейството. Да осигури стабилно бъдеще на детето. А в един момент разбира, че не е биологичен баща на малкия. Страх ме е от реакцията. 
     Гледам в белия таван, стискам палци брат ми да се оправи. Той заслужава щастлив живот. Господи, не отнемай това от него. Моля те, умолявам те. По лицето ми се стичат сълзи. Господи, дай му сили. 

     Чукане по вратата ме извади от съня. Заспал съм без да усетя. Главата ми сякаш ще се пръсне. 
     - Ивайло.
     - Влизай. 
С бледо лице снаха ми прекрачва прага. Внимателно затваря след себе си.
Изправям се, краката ми допират пода. Седя на леглото. 
     - Какво има? Новини за брат ми?
Кляка пред мен. Взима ръцете ми в своите. 
     - Не е за брат ти. 
     - Ами? 
     - Станислав е мъртъв. 
Не успявам да помръдна. Широко съм отворил очи. Не свалям поглед от бледото лице насреща. 
     - И? 
Подава ми диска, на който уж имало интересни неща. 
     - Няма смисъл да говорим за мъртъвци. 
Обърна ми гръб, напусна стаята. Проследих я с поглед, без да кажа нещо. 
Хвърлям диска върху леглото, прокарвам ръце през косата си. Съмнението което имам е страшно. Възможно ли е...? Тя е решила да действа сама, а уж щяхме да измислим начин. Това вече е прекалено, бесен съм. Отивам в спалнята им. 
     Застанала е пред голямото огледало. Държи семейна снимка. Тя, Стефан и малкия. 
     - Не полудявай и ти. Не изпадай в положението на баща си. Вече няма от какво да се страхувам. 
     - Казах ти, че ще измислим нещо. Допусна голяма грешка.
До вратата съм, не мърдам. Пред една жена съм, способна на всичко.  
     - С кого разговаряше по телефона? С убиеца ли? С онзи когото си намерила да свърши мръсната работа? - След всяка дума повишавам глас. - Аз ти повярвах. Но неее...
Вдигна ръка. Замълчах. 
     - И двамата сме в играта.
За каква игра говори? Правя няколко крачки, до нея съм. Хващам раменете, разтърсвам ги. 
     - Какво си направила? Това не е игра. Аз нямам нищо общо. 
Усмихва се. Как е възможно, за Бога. 
     - Повярвай ми. Всичко ще бъде наред.  
     - Къде е трупа? 
Пускам я. Все още не мога да го проумея. Вярвам, че съжалява. Но нали щяхме да говорим? Може би е искала да ми предложи именно това, да убия? Или не! Във всеки случай е било предварително обмислено. Но това не е решение. Да, искала е да ме държи настрана. Да, обича брат ми. Обича всички ни. Но просто можехме да седнем, и да намерим друг изход. 
     - Просто искам Стефан да бъде добре. Искам да бъдем едно щастливо семейство. 
И аз искам същото, но не по този начин. Не издържа, като малко дете заплака. Прегръщам я. 
     - Трябва да знам. Къде е трупа? - Едва изговарям думите. 
Какво нещо е съдбата. Отново прегърнати, отново плаче, но този път поводът е друг.   
Изтри сълзите. Погледна ме.
     - Станислав е дълбоко в земята. А сега трябва да се обадя.
     - На кого?
     - За тази вечер трябва да ме прикриеш. Ако питат за мен, кажи им, че съм си легнала. Взела съм хапче за сън, отпаднала съм се чувствала. 
     - Къде ще ходиш? 
Телефонът вече е до ухото. Търси някого. Вдигна ръка, иска да пазя тишина. Отдалечавам се с няколко крачки.  
Тя започна.
     - Както се разбрахме... Да, у мен са... Отлична работа... До скоро!!!
Прекрати разговора. Не свалям очи от нея. 
Намигна ми, върху устните ми сложи пръст. 
     - Шшш! 
Отвори гардероба. Извади черен комплект анцуг, и някаква черна шапка. После върху леглото полетя руса перука. 
     - Довери ми се. Зная какво правя.
     - Аз пък зная, че е опасно. 
     - Още е рано. Има време да се подготвя. А ти вече знаеш какво да кажеш, ако питат за мен. 

НЯКОЛКО ЧАСА ПО- КЪСНО!!!
МАЛКО СЛЕД ДЕВЕТ ВЕЧЕРТА!!!

     Автомобила на баща ми е паркиран в двора на болницата. Както и предполагах. Предпочитам да не се срещам с тях за сега. Искам да видя брат си. Но не искам да рискувам, и да предизвикам скандал из коридорите. Вървя без цел, потънал в мисли. Ще напусна къщата, решил съм го. На никого не пожелавам да бъде на мое място в такъв момент. Прекалено много проблеми се появиха. Притеснявам се за Катя. Страхувам се да не пострада. Къде е? Какво е намислила? Или може би е по- добре да не мисля за нея. Но въпреки всичко, Тя е светлината в живота на Стефан. Доказва любовта си към него. Една любов, орисана да премине през много изпитания. Снаха ми е убила в името на любовта. Не мога да го приема. Да отида в полицията? И какво ще им кажа? Нямам нищо срещу нея. Възможно е да стане още по- опасно. Нека само брат ми се възстанови, и ще замина. Вярвам в доброто. Вярвам в щастливия край. Каквото е писано ще се случи. Не съм сигурен в нищо. Не успявам да подредя виртуалния пъзел. Нещо не се връзва, убеден съм. 
     Срещу мен -ОУ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ - . Голямата площадка за футбол и баскетбол. Прясно боядисаната сграда. Точно тук завърших основното си образование. Искам да се обадя на Рени, да говоря с нея. По- рано не приех обаждането, надявам се, че не ми е сърдита. Спускам се надолу по павирана улица, от където излизам на главната. Минавам покрай -СУПЕРМАРКЕТ ДИАНА - . След малко вече съм в центъра. Продължавам напред. А след това... След това може би отново ще бъда пред ЧИТАЛИЩЕ РАЗВИТИЕ -. Или пък ще отида в парка? Колебая се. В две от малките заведения  виждам по една заета маса. Четвъртък вечер е, утре по същото време атмосферата ще е различна. 
     Изваждам телефона от джоба на дънките. Обаждам се. След второто позвъняване чувам нежният глас.
     - Иви, здравей. 
     - Здрасти, Рени. Може ли да говорим?
     - Да, да, няма проблем. Знаеш, че сама живея. В момента си почивам. 
     - Искам да се извиня за по- рано. 
Харесва ми да говоря с нея. Сякаш ме зарежда с нови сили. Прекрасна жена. 
Срещу мен познато лице. Усмихва се, продължава да върви. Сещам се, русото момиче от снощи. Онази отраканата. Разминахме се, може би защото ме видя, че водя разговор? Радвам се, че не ме спря. Както и да е, няма защо да обръщам внимание на едно хлапе.  
     - Няма нищо, миличък. Не си имал възможност и това е. 
Харесвам тази жена. Харесах я по време на първия ни разговор. 
Кафенето срещу хотел-ВЕРЕЯ -, град Стара Загора. Нощта бе тъй прекрасна, тиха и спокойна. А ние с Рени намерихме една от малкото свободни маси тогава. Нощта когато за пръв път излязохме заедно. А само преди няколко часа се бяхме запознали в една от компютърните зали. Малко след края на първия урок. 
     - Ехооо... 
     - Извинявай, мила. По центъра съм, и забелязах една позната, която мислех, че не е в града. 
     - Ммм.. а трябва ли да се притеснявам? 
Сърцето ми  заудря силно. Развълнувах се.
     - Рени, няма защо да се притесняваш. 
     - Иви... - Спря. Нищо не чувам. 
     - Мила, тук ли си? 
     - Иви, искам да те видя. Ако е възможно по- скоро. Нуждая се от теб. 
Завих към читалището. Вече е пред мен, на около сто метра. 
     - Сигурна ли си? 
     - Знам какво искам.  
     - Това може само да ме радва. Но виж какво... - Сега аз не намирам точните думи. 
     - Какво да видя? 
Представям си я. Легнала върху голямата спалня в големия си апартамент. Телефонът на ухото, очите към полилея. Свила единия крак, обут в дълъг черен дамски чорап. Черно бельо и нищо друго. 
     - Иви, миличък, връзката явно не е добра.
Офф... Ивайло внимавай де. Разсеян си.
     - Мила, в семейството ми се случиха някой проблеми.  
     - Ще споделиш ли?
     - Брат ми е в болница. Катастрофа.... - Не успях да продължа. Заплаках. 
Седя на последното стъпало, и плача като малко дете. Мъчно ми е за брат ми. Рени мълчи. Все пак намирам сили да говоря.
     - Миличка, извинявай. По- късно ще ти се обадя. Става ли? 
     - Поплачи си. - И след две или три секунди мълчание - Обичам те, Иви. 

     Малко преди полунощ вече съм у нас. Нашите все още не са се прибрали. Избягвам да мисля за Катя. Не ме интересува дали е тук, или не. Сядам пред малката масичка в стаята си, отварям лаптопа. Семейна снимка на дисплея. Днес не съм виждал малкия, зная, че през деня е бил навън с баба и дядо. Предполагам, че отдавна е заспал. Той поне е щастлив. 
     Информацията която получих по време на разпита остава загадка. 
     Кой е писал онези съобщения? От моя лаптоп? Някой е влизал в стаята, незабелязано. От брат ми зная, че няколко седмици са  ги получавали. В този ред на мисли е нормално да изключа снаха си, като предполагаем извършител. Тук са едва от няколко дни. Майка и татко е абсурдно да си помисля, че могат да направят подобно нещо. Баба и дядо си нямат представа от компютри. Все въпроси без отговор. Не мога да разбера много неща. Като за начало, защо Катя ме запозна с миналото си? Не съм забравил за мръсните номера преди това. Подозренията ми се усилват. Тя има съучастник?! И...? Офф... Объркано е. Не изключвам възможността за обрат в историята. 
     А напълно е възможно онзи разказ, да е просто лъжа. Искала е да ме спечели? Но защо? Каква тайна крие снаха ми? 
     Може би истината се крие в онзи диск. Трябва да видя какво има записано. Неприятно чувство ме преследва.