12. Чук-чук

Симпсън се събуди от главорезницата на шума у съседите. Вечните ремонти през почивните дни. Някъде някой говори, че има живот отвъд тези стени. Че има семейства с главно „с”. Че има утре, което прилича на днес, но никой не прави разлика, а за това и не търси сметка. Явно ремонтът е от изключително значение, щом се налага да се жертва спокойствието на съседите. Цяла седмица съм се блъскал, а в края на деня само битите кучета можеха да ми съчувстват. За какво? За едната почивка. За единия хляб, който трябва да преглъщам в натрапените психоделични производни на бормашината, която казва, че никога няма да спре и, за да запазя съзнанието си при това изказване, трябва да изровя частиците останало търпение, за да оцелея в безметежното съзнание на случващото се. Дафне я няма. Избягала е в нейния несъществуващ свят. В света навън, където има разни пътища, блокове, градинки и човешка инфраструктура, градена с понятийни измерения на времето, тръгнала от зората на родената Вселена, за да стигне и изгради моите покрити с тапети стени, между които да се чувствам сам и уморен. Но ето го вихърът на лятото – той дава надежда. Колко лета са поглъщали моите усмивки, за да ги запазят в рамките на снимки, да се прокрадват на фона на живите коне от картината на бабината спалня. Ще си направя кафе и всичко ще бъде наред. Все трябва да тръгнем от някъде. Това го знаем. Нали тръгваме всеки ден. А всеки ден е еднакво различен по своему.

***

– Летар, не искам да се връщам. Какво ме чака в горния свят? Нямам живот, който да може да се сравни с тук, с това безкрайно нежно упование, което ми носи тази земя. Идват ли хора често тук? Предполагам. Говориш ли с тях? А те слушат ли те? Послушват ли те? Променяш ли им живота? Чувствам се като везна. Като изпъна ръцете си настрани, усещам тежестта на смислите и ръцете ми се накланят без моята воля. Летар, приеми ме!

Свистенето се чу отдалече. Гората зашумоля, приютила много надежди и погълнала колебливи решения. Притъмня. Крилете миришеха на метал. Металното цвете на желанието разпръсна уханието си и мирисът му загорча в устата на Чилика. Тя стисна очи. Излизаше.

***

Червените й коси припламваха на слънцето, огряло стълбищната площадка, благосклонно към мушкатата, които му се радваха само за час през деня. Сините й очи бяха пълни с живот и самочувствие. Колебливото в тях беше изчезнало и синевата грееше с омаята на самодивска красота. Чилика имаше сметки за разчистване. Ако ще остава в Средната земя, нямаше да е като Летар – тъжна, намерено-изгубена. Търсеше самоцелно съществуване и никакви дракони нямаше да й дирижират живота и пребиваването на кое да е ниво. Ето сега ще си направи среща с един земен дракон, който се беще маскирал като Драконът на щастието, но номерът му не мина. Ще потърси сметка за това. Чисти сметки, чисто минало, чисто бъдеще. Хайде да поговорим! Нали говореното е за това. Общуване е другата дума, която му придава и друг смисъл. Не ветровит, а именно качествен. Качество, което да направи оценка на изграденото досега и равносметка относно бъдещото надграждане. Малко си дават сметка за това. Но ето я Чилика. Побутната от Летар, полетяла на крилете на Дракона, идва при Симпсън да търси равносметка, да изправи гръбнака си, да калибрира съзнанието си, да нивелира ръцете си. Чук-чук.

Случайно звуците на бормашината и кафемашината заглъхнаха едновременно като в таен сговор и Симпсън чу пронизителния звън на звънеца така отчетливо, че сърцето му подскочи. Но не беше Дафне. Чилика грееше в червено войнствено и бялото на кожата й беше най-тъжното бяло на света. Червено. Бяло като загубен и неизживян момент. Не искам да чувствам, само да живея. Досадно е да чувствам. Влез, Чилика. Какво има? Опитвам се да бъда безразличен, но белотата на кожата ти ме изкарва извън релси. Винаги ли си била толкова хубава? Спомням си първия път, когато те видях. Замириса ми на праскови, макар да беше зима. Имаше зелени точици в очите, а глезените ти се подаваха под дълга пола, обути в чорапогащник, малко над черни мокасини. Зимата се беше покрила някъде в Аляска, родния й дом, а тук – беше забравила коя е, каква е. Имаше вятър, който побутваше полите ти, Чилика, буташе ги в посоки, но не нагоре. По дяволите! Червената ти коса напираше под смешната шапка, а коженото яке се беше впило в гърдите ти като втора кожа. Топло. Навярно бях свикнал с тази топлина, та я изгубих между топлината на собственото си тяло, която губих, докато работех по разни ми ти работи навън, в зимата. Зимата, без да беше зима, изстуди ѝмането на кожената ти фигура и кокалестите глезени престанаха да бъдат обути в чорапогащник и да се подават под и над пола и мокасини, започнаха да бъдат само голи глезени във вкиснатия и накиснат само сегашен и малко минал живот. Киснаха се в този леген, докато не подпухнат и не загубят предишната си форма. Но, не забравяй, ние заедно го напълнихме!

От къде да започна. Чилика си мисли. Мислите й потъват в нещо, което започва и свършва със Симпсън. Бронзовите фигури на майка й и на баща й са битови паметници в панелния град на хармонично устроения живот на земляните. На ъгъла има цветарски магазин, а супермаркетът е през улицата. Книжарницата, в която продават всичко друго, освен книги, е на гърба на блока и явно ще остане там завинаги – нужна за нуждите на ненуждаещите се от книги. В града на паметните „книжарницата” е предлог поради липса на въображение. Неподвластен на въобръжението отвън и отвътре, Симпсън се явява първият. Първият човек от плът и кръв, но кръвта му придобива бронзов оттенък твърде скоро, докосната от формата на вечния град. Град, сътворен от жители, не хора, а практични обитатели на структура, пригодена за гамбит. Чук-чук? Кой е? Разговорът приключва преди да е започнал. Остава завинаги във въображението, ако и то съществува.

***

– Ало, майко, аз съм. Днес... ще дойда на вечеря. Удобно ли е?

Следва продължение...