13. Георг

Роклята ѝ беше бяла. Рокля. Лято. Тънки презрамки. Дебели сенки. Широки усмивки. Тесни улички, лъкатушени между рамената ни, които се блъскат, събират в звъна на пияните ни глави нощем, а сутрин в звъна на утрото се усмихваме на безсънните нощи в тесните улички и широките пусти булеварди на спящия град, целият наш. Светът е наш. Ти си моя. Аз съм твой. Ще имаме деца и ще бъдем много, много щастливи – точно толкова, колкото и сега, а може би и повече, не знам, най-вероятно и повече, щом ще имаме деца и ще бъдем семейство. Роклята ѝ беше бяла, бяла като белите дни и нощи, в които бяхме заедно. Очакванията идват с времето. Очаквания на спотаените в черното, червено чакащи очи, премрежени, търсещи изгода и спасение. Баща ѝ – бивш затворник. Майка ѝ – пострадала в завода – едноръка. Тихо се бяха притаили в пустия замък на бялата принцеса и чакаха спасение отвън, разяждани от избелелите спомени на снимките в неразтворените албуми. Спасението не идваше, защото младостта и радостта винаги застиват във времето, за себе си карат го да спре в ступор на обграждане от бронзови едноръки статуи, затворени в невидими зандани, кънтящи от глухи стонове на сърца и раздрани плътища. Без надежда, без никаква надежда мъничка едва. И младост и радост ръка за ръка бродят по каменните им лица и не искат да знаят. Това най-вероятно е шишът, който достатъчно дълъг е, за да достигне малката червена точка в изстиналите тела, да я прободе и да предизвика чувства – не радост, а гняв, завист, болка, обида, защо не мога и аз. Забравили някога аз. Ще се върна.

Следва продължение...