Предсказанието се сбъдна. Когато повечето от звездите заспаха на нощното небе, той затвори очите си заедно с тях. Когато бялата звезда отново изгря на хоризонта, той се събуди. Когато отвори очи и зениците му съзряха  светлината пътувала милиони години, той разбра, че неговото време на тази земя скоро ще приключи. Просто не знаеше как.

Беше нощ. Не че е важно, просто нощта е различна. Звуците и всички други сетива работят различно. Например чуваш различно, и дори носът ти усеща всичко наоколо някак по-лично. Очите? Е, в известен смисъл те са ощетени, но в един по неизвестен смисъл те виждат … различно, просто нещата които виждате са други. Така, че едно нещо е вън, други е вътре. Баланс винаги има ако знаеш как да погледнеш.

В момента  той ходеше по меката трева и осъзна, че е бос. Не че имаше нещо против да е бос, просто обичаше да е бос под един чифт чорапи и един чифт обувки с дебела подметка. Плюс това, настъпваше някакви остри неща от време на време, което го караше да подскача смешно.

Осъзна още че в момента няма никаква цел или идея какво трябва да прави, а също че му се яде баклава. Винаги му се ядеше нещо сладко когато е изнервен. Това го подтискаше. Това не бе неговият свят. Неговият свят отдавна бе изчезнал както бива отнесено коритото на бурна река, след което тя си избира нов път.

 Тогава се изкачи на високият хълм, който се намираше до неговата могила и се огледа във всички посоки и видя местещото се море, танцуващите планини и гигантските пясъчни фонтани, които изригваха на стотици метри между тях и осъзна, че това наистина не е неговият свят. Не, наистина беше друг свят. В света от който идваше не се срещаха чудовища които поглъщат облаци и ги издишат под формата светещ златист прах. Изплези език за да определи къде е, но вече много добре знаеше, Намираше се в кралството. И тук не го харесваха.

Не обичаше дракони. Никога не ги бе питал какво те мислят за него, но той определено не ги обичаше. Повечето хора, особено такива хора които никога не са срещали дракони мислеха, че той не ги обича защото те горят разни неща, дори и такива които не стават за горене. Той обаче, не ги обичаше защото те често изяждаха разни неща. Вярно в повечето случаи тези неща обичаха да казват: “Ще те сразя омразно същество” или “ в името на кралицата ще отрежа главата ти”, за което той не ги винеше. Все пак, койт обича да му крещят под прозореца или както е в техният случай под пещерата му в шест часа сутринта.  Не неговата неприязън към тях се дължеше на техният навик да се появяват на неочаквани места и да нападат неща, които обикновено не се подаваха на нападение, например морета или планини и често побеждаваха. А, освен това бяха непредвидими. Изскачаха когато им падне, както им падне. При появата на дракон обикновено всичките му планове, а той адско го мързеше да прави нови планове, пропадаха. 

Не обичаше дракони. Но обикновено това не беше проблем. Той ги избягваше, те го избягваха, абе разбираха се някак. “Тогава” зададе си той един въпрос на ума, “защо имам усещането че един ми диша във врата. Той се обърна и го видя. Е, видя е силно казано, по-скоро пред очите му се откри зейнала паст . Два реда зъби, които напомняха на моторни резачки ( по размер и по форма), малко огънче на върха на езика и черна дупка в дъното, за която той не таеше и капчица желание да бъде осветяване. Изпсува наум или поне щеше да псува наум, но умът беше зает с това да е парализиран.

– Ауа , гуа аааааааа? – бяха думите, които успяха да си пробият път към повърхността и те някак го удариха с опашките си по челото.

Но драконите не говореха. Не че не можеха да говорят, просто никой не ги е чувал да го правят. Имаха особено мнение за нещата, които могат и нещата които не могат. И това мнение обикновено  си го държаха за себе си.

В този момент той бе един вид парализиран, шокиран и си мислеше за палачинки с шоколад и орехи. Но палачинките имаха разрушителен ефект върху зъбите му, а той не беше посещавал зъболекар от известно време така тази мисъл разстрои допълнително особено след като си представи тънкият звук който се чува от зъболекарския кабинет. Тези спомени минаваха през главата му, когато се усети, че известно време стои изправен срещу два ред перфектни зъби, можещи да схрускат човешки кости като че все едно са дъвчащи бонбони и най-неприятният дъх който можеше да си представи и все още е жив. 

– Ясно значи искаш нещо- мисълта че  може да започне тема на разговор му придаде огромна доза самоувереност и без да се усети, той бръкна във вътрешния си джоб, където се оказа, че има пакет безмаркови  цигари без бандерол, измъкна една от пакета, след което се протегна и я запали от пламъчето което гореше от езика на дракона.

– Явно искаш да сключим някаква сдел...кхъ, кхъ- закашля се той и се сети, че никога не е пушил- ...ка. Какво имаш за мен?

“ Животът ми” му мина през ума. Драконите обикновено не сключват сделки. Какво толкова могат да искат и да не могат да си вземат.

– Между другото искаш ли цигара?

В отговор две крила големи колкото презокеанска яхта се появиха в тъмното и след едно махване, способно да преобърне една малка и лека десет тонна скала по гръб, изчезна.

– А аз си мислех, че започваме да се харесваме. - каза той и интуитивно си дръпна от цигарата след което отново се закашля. Цигарите наистина пристрастяват.

Не че много често си задаваше въпроси от типа на “ какво беше това”, защото от опит знаеше, че разни неща се случват във вселената и тя рядко отговаряше на въпроси, така че, по-скоро му беше омръзнала тази игра на причина и следствие. Сега обаче бе разговарял с дракон. Е и преди се е случвало хора да разговарят с дракони, но техният край обикновено не бе по-различен от този на хората, които предпочитаха просто да бягат.  Всъщност хората които предпочитаха да бягат понякога успяваха да удължат малко този край. Сега обаче той си тръгна, с широко вдигната глава. Вярно драконът си тръгна, но смисълът е същият, той бе жив и … беше благодарен за това, така че… какво искаше тази мръсна гадина по дяволите. Ядеше му се сладко.

Хълмът на който се издигаше му даваше страхотна гледка към долина, която не би трябвало да съществува в един що годе добре написан свят. Звездите грееха, което си е нормално, те това правят по принцип, но без да хвърлят видима сянка.  Къде се намираше. Той започна да мисли, след това започна да мисли по-спокойно, след това изхвърли цигарата защото щеше да си дръпне трети път*.

Той е беше тук. Не, той все още е тук. Това беше сигурно. Но къде е това тук. От всички светове в които е бил само в един имат автентични, оригинални дракони. В другите светове имаха нещо подобно, най-често слухове за дракони. А това бе автентичен можещ да бъде докоснат дракон (обикновено един и последен път) или по-точно можещ да овъгли теб и около сто квадратни метра около теб с едно задавяне и кихане. Но той бе в този свят. Беше сигурен защото ‘кралството”, той му викаше кралството ( за разлика от местните жители, които му викаха просто “Тук”) е много по-стабилен свят. “Или пък е бил. Какво ли се е случило с моето отсъствие.”

ТОЙ посягаше да си вземе втора цигара, когато чу задавяне или кашляне. Каквото и да беше това бе причинено от човек. Тялото лежеше на десет метра. С гръб. Изглеждаше че спи, но дрехите или това което бе останало от тях, бяха покрити с кръв. Дълга коса се бе преплела през гушата й, а единият крак бе превит в не естествена поза. 

От пръв поглед можеше да каже, че е лошо, много лошо и беше жива. Ако бе мъртва, нямаше да има значение, но беше жива. Пулсът бе слаб, дишането беше тежко. Нямаше някаква голяма рана , но беше ясно че не може да помогне. Нямаше представа как. Често ги бъркаха за лечители, защото даваха полезни съвети от типа на- пускането на кръв не помага, но иначе си бяха гола вода.

Сега разбра. Ездач на дракони. Съюз между  човек и дракон, между човек и някаква друга гадина, която е над десет метра  висока и има студен интелект зад иначе животинските си очи. Не че драконите имаха някакво  конкретно определение. Този имаше крила, което си бе изключение.Това си беше чиста проба мит не че хора  наистина яздеха дракони, това беше почти невъзможно, а и непрактично. По-скоро имаше легенди за хора, които могат да комуникират с тези, не особено комуникативни същества. Вярно и той можеше да комуникира и точно това вероятно беше направил преди малко. Други хора също са го правили, но това си беше по-скоро едностранен процес. Освен разбира се ако те не отговарят по-друг начин, например изяден се приема за ДА, овъглен за НЕ. 

Не, не. Ездачите на дракони можеха да накарат “любимците си” да правят разни неща. За него това си бе чиста проба телекинеза.

Така, че той е искал да я изцери. Той просто е искал помощ. И я е поискал учтиво, като за драконите учтиво се приемаше да не бъдеш изяден или изгорен. Така че вероятно онзи беше някъде наблизо и явно чакаше да види какво ще направи. А той не можеше да направи нищо. Нямаше нито уменията нито някаква аптечка за да окаже поне първа помощ. 

А това далече не е достатъчно. Момичето беше в агония и говореше несвързано. Въздъхна дълбоко и си представи един млечен шоколад само за него. 

Тогава той напипа във вътрешния си джоб нещо и го извади. Оказа се вавилонска свещ. Беше сигурен за това. Основно защото имаше закачена табелка, на която пишеше “вавилонкса свещ”. Значи този който го е погребвал се е досетил и я е поставил в гроба му. Можеше да постави и аптечка пълна с, морфин да кажем. Имаше и телефон, от най-евтините. Ясно кой е скръндзата. Алармата на телефона се включи. “Даже ми дават и зор”.

Той се досети какво да направи. Но нямаше да се хареса на пича, който се е спотаил в сенките и го наблюдава. Ще запали свещта и ще отнесе себе си и момичето в един от световете с по-добро медицинско обслужване. Всъщност той беше само един. Драконът обаче оставаше тук, там той нямаше работа. Усмивка се разтегна по лицето му.  Щеше да прецака дракон, не харесваше дракони. 

Така че, той се захвана да замаскира бъдещите си действия. Покри тялото и с якето което имаше ( беше го купил от черен петък в един мол в Ню Йорк и много си го обичаше, основно защото се бореше със зъби и нокти а него) и започна да събира трева. Не че имаше някакъв смисъл от действията му, но когато се преструваш че правиш нещо е най-важното да правиш нещо. След това вдигна хвърлената цигара, която все още догаряше и я постави върху събраната купчина и тя мигновено се запали. По принцип не би се запалила, но той умеше някой и друг трик. Плюс това огънят бе странен. Имаше зелено, сини и после даже червено лилави отенъци. Представяше си как впечатлява черното влечуго, което със сигурност го наблюдаваше. Тогава започна да прави разни заклинания и да танцува около огъня, както беше виждал да правят тукашните вещици и вещери, даже се увлече и започна да си припява “ кийп ролин, ролин, ролин, ийее, кийп, ролин…”  след това свърши важната работа, взе свещта, запали я и я постави в ръката й, като не преставаше и той да я държи. Отвори телефона на контакти, имаше само един и реши, че няма да е той, така че набра произволен телефонен номер със италиански код отпред и въпреки, че на екрана пишеше, че няма мрежа.

Две неща се случиха. Едното бе че доста голяма сянка се появи,  скри голяма част от небето и се спусна към тях. Второто е че пламъкът се взриви в ослепително бяла светлина и ги погълна. Него и момичето. За страничният наблюдател всичко би изглеждало като едно голямо дежа ву. Т.е. Всичко би изчезнало и той даже няма да може да си спомни какво е видял. Добре де, дежа ву не е точно това. Но то и страничен наблюдател нямаше. 

*Широка представа сред хората от “неговият занаят” е че цигарите са някаква непозната форма на живот, която се възпроизвежда по някакъв начин чрез процес известен като самоизгаряне. Основната теза на тази теория е, че цигарите имат своя собствена воля и способността да подчиняват ръката която ги държи.