Думите ни: утре и много преди утре.

               Думите - за пръв път спокойни и честни, за пръв път без убийствена ирония и многозначни изречения, не довели до разбиране. 
               Думите - какво направих, за да е различно, какво осъзна, за да загърбиш любовта си към себе си, надделяваща над тази към мен, къде е причината, за да признаеш това, което чакам толкова дълго, да кажеш "винаги" вместо "никога", с какво заслужих да съм първа в редицата от почитателки. 
              Думите - рай ли е, или какво е? Връщаш ли се, или никога не си тръгвал? Лъжа ли беше, или се опитваше да избягаш? Искаше ли го, или залъгваше себе си с псевдо чувства? От нея ли наистина се криеш, или е поредното необяснено от теб действие? 
              Утре - утре ще дойде и ще си тръгне, а това, което ще предизвика утре? Това, което ще предизвика утре, ще бъде ли само за утре? И правилно ли ще бъде да не бъде само за утре? Или правилното е да не се интересуваме кое е правилно? Или е късно да поправяме старата грешка? Или е грешка да се връщаме към старата грешка? Или грешката е в самите нас? Грешката не е само утре... утре ще дойде и ще си тръгне. Но това, което се роди много преди утре, расте, увеличава се, напук на всичко не изчезва. А аз? Дали съм свикнала с това чувство? Дали съм се примирила, че любовта е трудна за разбиране? Че нашата любов е трудна за разбиране? Ами аз... аз не съм важна. Важно е ти. Ти? Ти къде гледаш?