Два живота, две съдби, една любов

                                                                              Два живота,

                                                                                                         две съдби, 

                                                                                                                             една любов

                                                                                              (втора част)

     Изчезна аеро шоколадът  на Балъкчиев и Бераха. Всяка неделя сутрин го намирах под възглавницата си. Тъмно синята, лъскава опаковка, ме радваше силно. Замени го някакъв марципан. Ерзац шоколад от соя.  Хлябът ставаше все по-черен и все по-повече приличаше на черен разтеглив пластелин.  Месото, колбасите, брашното, маслото и захарта, и стотици други хранителни стоки  изчезнаха от магазините. Витрините и рафтовете на  Тевекелиев, Докузанов и Караманлис опустяха.  Даже в малкото магазинчета на Габровеца, на ул. Цар Симеон,  изчезнаха безвъзвратно кренвиршите, хрупкави, сочни, които пукаха когато отхапеш. Те бяха от месо и с естествено  черво.  И днес ги няма. Няма ги.  И никога няма да ги има! Тъжно! Изчезнаха! Изчезна и малката дървена кутийка с ароматична, леко пикантна горчица, която Габровеца завиваше в пакета.  Подарък за клиента. Хайде,  а това от мен!   

   Започна “черната борса”. Хитрият Андрешко започна да продава на пазара  краве масло. Натрупваше маслото около ряпа и продаваше бялата ряпа на цената на домашно краве масло. Ама и софиянците се изхитриха и тръгваха на пазар с кука за плетене в чантата. Първо бодат, после купуват. Аз бях далеч от тия хитрини.  Татко с брат си, или с чичо Гарбис, яхнали велосипедите обикаляха околните села, Требич, Маслово, Шияковци, Мировяне  и други близки села, и капнали от умора  се връщаха  със спасителните продукти. Топка масло, няколко кила месо,  бучка  домашно сирене и десетина яйца.  Не оставахме гладни. Правехме домашни суджуци и ги сушехме на тавана,  нанизани на дългите пръти, с които мама подпираше  прането, простряно на двора. Тя си солеше сланина, а дядо правеше превъзходна лакерда от риба турук.

От време на време, сирените пронизваха въздуха, след което в небето  буботеха самолетите на врага. Ние тичахме в мазето на съседната къща, на улица Пордим 1, превърнато в скривалище. Грубо сковани дървени пейки, варели с вода, аптечка с памук, бинт и кислородна вода, допълваха мебелировката на бомбоубежището.

От време на време, войници завардваха улиците. Казваха му “блокада”,. Търсели нелегални комунисти, които бягали и се криели по каналите на града.

     До 1944  година в София, войната не се чувстваше. Елегантни немски офицери, яхнали лъскави черни Мерцедеси, препускаха по булевардите, придружени от млади български красавици. И в нашата къща живееше такава хубавица- арменка. Макар, че бях само на 5 годинки, чувствах необикновения й чар. Тогава не знаех какво е сексуално излъчване, но тя го имаше. Не случайно след няколко години, госпожица “А” беше обект на нашите новородени юношески еротични  въжделения.

Войната беше далеч. Всяко лято моите родители наемаха стая за един месец  в Княжево, Владая, Горна баня, но най-често в Бояна. Идваше голяма каруца- платформа, натоварвахме пружини, дюшеци, тенджери и тигани, маса и столове и тръгвахме на курорт. Ако ми позволеха да пътувам до каруцаря, това беше необикновено приключение. А ако каруцарят беше арабия и ми дадеше да държа поводите, това вече беше “върхът на сладоледа”.

Разхождахме се из боровите гори на Витоша, събирахме с мама борови връхчета и тя вареше  боров мед, за да бъда здрав и да напълнея. Бях слаб като вейка и злояд. Масло не слагах в устата си и с клечка за зъби вадех сланинките на шпековия салам.

    Още от сутринта, мама слагаше на двора тенекиено корито, с натопена вътре орехова шума. Слънцето сгряваше водата и на обяд ме къпеха в тази вода напоена с йод от ореховите клонки.

На обяд татко идваше, натоварен с дини, пъпеши, храна,  и като се наобядваме отново отиваше на работа в града. Почивка само в неделя.

Той беше обущар. С тримата си братя имаха работилница “Златен лъв”, а готовите обувки се продаваха в магазина на ул. Пиротска 10, където дядо Марук беше касиер, имаше и продавачка.

Тихо, спокойно, щастливо детство.

Но дойде 10 Януари 1944 година и всичко свърши. Моят свят се преобърна.

              Майката на Лена са казва Нина. Истинското й име е старинно еврейско име - Нихама, но поради многовековния антисемитизъм в Русия, много от тях си сменят не само имената, но и фамилиите. Така и  Нина, дъщерята на  много богато еврейско семейство, надъхана с идеите на социализма, на 18 годишна възраст напуска родния дом, и става учителка в някакво село. 

Симеон Григориевич Чернухин е офицер от Червената армия. Геодезист. Роден в град Омск - Южен Сибир. 

Нина и Симеон  се срещат и женят около 1928 година.  Установяват се в Ленинград. Нина завършва педагогически институт и става учителка по география. Ражда им се син- Савелий, за по-кратко Сева, а след седем години, на 3 Октомври 1936 година  и дъщеря Елена. Момиченцето е с хубави пълнички бузки и малки, но умни очички. Има нещо хитричко в  погледа и усмивката й. Общо взето  привлича вниманието и събужда симпатия още от пръв поглед. Но неизвестно защо,  майка й я нарича “некрасива моя” и създава комплекс у  детето. Което впоследствие изчезва напълно. Лена е толкова красива, изящна, чаровна. Но за това после.

Подгонени  от войната, застрашени от денонощните бомбардировки, блокадата и гладът настанил се в града, Нина спасява децата, като ги отвежда  в  Омск,  където живее Фира- майката на Симеон, който естествено е на фронта. Така децата виждат баба си за първи път. Разстоянията са огромни, а пътуването из страната е много трудно.

Омск е стар, многовековен град в южен Сибир. Тук се събират две величествени реки, Иртиш  и главния  й приток река Ом. И двете плавателни.  Ом е татарска дума и значи “тих”, “спокоен”.

Омск се е родил като крепост защищаваща южните граници  на Русия от нападенията на татари и други чергарски племена идващи от юг и югоизток.  Това е станало през  второто десетилетие на 18-ти век. Статут на град,  Омск  получава едва в края на века. Заповед за създаването на крепостта  Омск е издал самият Петър Велики. А основателят е Иван Бухголц и неговият отряд.

     Войната през 1941 година става причина са огромното развитие на града. Поради отдалечеността  от фронта, в  Омск са евакуирани десетки големи заводи и предприятия, металолеярни, машиностроителни и други, които денонощно произвеждат оръжие, танкове, боеприпаси и много други, необходими за фронта устройства и материали.  Тук е и първата авиационна работилница на конструктора Туполев. Работната ръка, в огромната си част е женска. Работи се денонощно. Жесток, тежък  труд, малко храна и без почивка. 

Храната е оскъдна, дажбите са почти символични. Майката отива да работи в колхоза, за да получава възнаграждение в натура- картофи, зеле, моркови, малко брашно, царевица. Количества които едва едва помагат на семейството да оцелее. За една учителка този труд е чужд и изключително изтощителен, но трябва да се оцелее! Има ли друг избор?!? Училището е затворено, учителите са на фронта, а учителките работят в заводите за военна продукция.  Не е време за образование.

Деликатес за децата е когато получат шепа люспи от слънчогледово семе. Да, не е грешка, не слънчогледови семки, а само люспите им. Децата ги дъвчат с часове и това  за тях, е “върхът  на вкусотията”.

След жестоките бомбардировки на 10 Януари 1944 г., пак натоварихме на каруца пружини, маса и столове, дюшеци и юргани, тенджери и тигани,  но този път не към полите на Витоша, а към село Петърч- 25 км. от София, посока запад към град Сливница. За живота ми на село съм писал многократно. 

Петърч беше китно, спокойно селце, населено от истински шопи. Твърдоглави, но много трудолюбиви, честни и почтени хора. А езика им, шопския, е една приказка. Бързо го усвоих и когато се завърнах в София и отново бях ученик във френския мъжки колеж, имах доста проблеми с 

г-жа Фурнаджиева, моята учителка по български език.

Първото ми свидетелство за завършено образование, 1-во отделение е издадено от училището в село Петърч. Всяка  есен  там се провежда “Фестивал на зелето”. От край време в това китно българско село зеленчукопроизводството е на голяма висота. Помня огромните зеленчукови градини край селото, поливане от  двете рекички  носещи  имената  “Блатото” и “Герена”. В тях плуваха дребни рибки-мренки и вкусни раци. Ниви с златни жита, тучни пасбища, много овце, крави, волове и кончета. Пасторална картина, достойна за талантливото перо на писателя Петко Тодоров, близък приятел на Яворов и брат на Мина, момичето с “Две хубави” очи!