Мильо Велчев
ДВЕ ФИЛИЙКИ
Четвърти месец вече съм в Германия, в Берлин. Налага се да помагам. Малката ми дъщеря е бременна с второ, ходи на работа и в същото време се готви за изпити — ще става експерт - счетоводител. Пера, чистя, готвя, водя внучката на градина, прибирам я, играем в парка. Уча я да кара велосипед и ... да говори на български. Когато пристигнах, не смееше една дума да обели. Сега чатка на български като дърто.
На четири години е, казва се Милена — умна, красива (като дядо си, макар че за себе си шеговито добавям „и ... скромен!”), но малко капризна. Яде шунката и кашкавала, а хляба побутва настрана. Следват разправии, рев, сръдни... Майка и́, когато и́ се кара, се кара на немски. Зет ми е немец. Добро момче. Ама, на́ — разреваха я рано сутринта, на закуска. Аз си мълча, не се меся. Който си има деца, да ги възпитава както знае. Не се меся!
Водя я към градината, държим се за ръце. Февруари е, снегът хрупа под краката, студът щипе бузите, но аз не бързам.
— Снощи получих ...