Двете момчета

            Те бяха две момчета. Едното - шумно и популярно, а другото - тихо и самотно. Шумното винаги имаше най-ниските оценки, ала никой не му се подиграваше. Всеки го харесваше, всеки искаше да му бъде приятел. Тихото винаги имаше най-високите оценки, винаги прав, винаги перфектен. Но все пак, когато имаше дори и една петица, всички му се подиграваха. Целият клас:

- Не беше ли перфектен? Не беше ли най-добрият?

Момчето сдържаше сълзите си всеки път, когато не можеше да стигне тази измамна „перфектност”. Все пак, всичко бе забравено, когато имаха контролно. Всеки искаше да седне до него, всеки се преструваше на негов приятел... Всеки, освен шумния. Той не се опитваше да бъде мил дори и за малко, а направо го заплашваше:

- Ако не ми помогнеш, ще те убия. Ще те ударя толкова силно, че няма да се събудиш с години!” Плахото момче винаги сядаше до него, винаги му помагаше...

            Но това се промени. Този ден имаха контролно. Тихият отново помогна на шумния. Но на следващия ден контролните бяха върнати. На листа на самотния имаше заветната оценка, оценката, за която всеки ученик мечтаеше - 6. Но докато той празнуваше, другият ставаше все по-гневен и по-гневен, на неговия лист най-омразната от всички оценки - 2. Всеки го гледаше, питайки какво е станало. Дузина лица го обиколиха, задавайки му един и същ въпрос.

- Какво е станало? Питате какво е станало? Това, което стана, е че този ме измами! - извика популярният, сочейки самотния - Измами ме! Даде ми грешните отговори! Имам двойка заради него!

Другото момче погледна надолу, бездумно. Всички го гледаха, без да промълвят и дума. Той бе измамил най-популярното момче в класа - за тях това бе по-лошо и от престъпление. Техните изненадани изражения се превърнаха в изражения на омраза. Момичетата обиждаха тихия, тъй като той измамил техния „идол”, а момчетата - опитвайки се да изглеждат модерни. Тихият никога не се бе чувствал по-зле. Той не се бе опитал да измами популярния - той му бе дал отговорите, които и той бе написал, и не можеше да разбере защо нямаха едни и същи оценки. Той успя да вдигне погледа си от земята и видя пълните с омраза погледи на съучениците си. После отново погледна надолу, неспособен да понесе това чувство на омраза. За негов късмет, звънецът избра точно този момент да удари. Остатъкът от деня премина без никакви проблеми - тихият прекара часовете, слушайки учителите, а междучасията - отбягвайки учениците. Скоро часовете приключиха и всички си тръгнаха. Самотният се измъкна тихо, незабелязан от другите ученици. Или поне той така си мислеше. Популярният и неговите „фенове” го причакваха. Самотният ги видя. Изплаши се, осъзнавайки какво ще стане. Опита се да избяга, но „феновете” го хванаха. Те го държаха, докато популярният приближаваше:

- Даваш ми грешни отговори, а? Ще те науча как да се подиграваш с мен...

Тогава шумният удари тихия, популярният - самотния. Удряше го отново и отново. Накрая спря. Той и помощниците му си тръгнаха, оставяйки жертвата си да лежи на земята, кървяща. Стотици мисли минаваха през главата на момчето. Но една бе най-силна - самота. Той бе прекарал всички тези години, вярвайки, че вниманието, което получава по време на контролни, е приятелство. Че не е сам. Чак сега осъзнаваше колко греши. Дузина деца видяха как го бият, може би бяха и повече. Никой не му помогна, никой не го защити. Никой. Дори и онези, на които той бе помагал. Всички го подминаха. Всички... Той наистина бе сам. Бе сам, защото през целия си живот не бе могъл да разбере кое е приятелство и кое - не. Знаеше, че ако беше разбрал, щеше да потърси приятели... Може би, макар и само може би, щеше да намери истински приятели...

- Ако бях разбрал, сега нямаше да съм сам... - с тези думи той изгуби съзнание.