Дъх
Обувките се удряха в малкото дървено легло, напомнящо за нечия кончина.Краката, облечени в сиви, добре изгладени панталони придържаха тялото на човека. Креват или място за вечен отдих? Рай или Ад? Отговорът - мълчеше. Мъжът също не показа желание да се пробуди заради хорското нахално любопитство. Една черна кола тип Мерцедес, с надписи Кронос, вдъхна на двете момичета, седнали в кафето отсреща, перфектна и хладна студенина и общуваше бавно и шепнешком с очите им. Русите същества не бяха повече от 22 години и животът, разперил чадъра си, ги благославяше с топлина и светлина чрез техните сексапилни красиво оформени тела.
Тъгата, последвала безпокойството от гледката, побягна бързо върху лицата им с пристигането на трима симпатични, ведри и усмихнати младежи. Забравата посети колата, обувките, краката, леглото на един от нас. Сивият костюм се сля с две мургави силни ръце, които пренесоха хладнокръвно и радушно ковчега от багажника към къщата. Облечена в тъмно жена посрещна видимото с твърд глас, посочвайки набързо в коя част от двора да оставят скръбта. Жадуваше ехото от чуждите стъпки да прикрият сълзите. Обещанието на жената пред смъртния одър на човеколюбието очакваше поредната награда.Но тя не попита нищо Бог. Дланите сочеха черната кърпа върху железните прътове на вратата и се впиха в безкрая. Със свити юмруци молеше някого на непознат език. Леко присвитите и очи гледаха към лозето, чиито зелени листа отразяваха липсата на любимия и се прераждаха чрез сиво-кафявите плочки в един единствен въпрос: Защо?!... И калта - изморява душата, подобно на пръстта и забравата.
Безучастни врабчетата прелитаха и кацаха върху богатите чепки от грозде, отхапвайки стръвно от плода на Майката.
... Чу се шум от потегляща кола.
... Безгрижен смях от близкото кафене.
... И диханието на жената в черно...
© Ана Янкова All rights reserved.
А аз чета. Поздрави!