Днес заваля за пръв път от много време през това така горещо лято. Свеж летен дъжд, който изгони тягостното чувство, надвиснало над града. Водните капки падат върху дърветата, а те навеждат клони с благодарност, докато дъждът отмива умората от листата им. Докато стоя до отворения прозорец и приятен хладен ветрец гали лицето ми, усещам как тъгата и напрежението ме напускат. Поемам дълбоко дъх, вдишвайки уханието на дъжда. Чудно как нещо толкова обикновено като капките вода, падащи тежко от небето, оказват такъв необикновен ефект върху мен. Забелязвам колко спокоен е градът преди да настъпи зората и колко притихнали са улиците, които тази вечер са се превърнали в реки. Тъмнината се слива в прекрасен унисон с дъжда, който пее нежна песен. Нещо в него ми носи едновременно мъка по отминалото време и надежда за утрото. В следващия момент някакво, незабелязано до този момент, напрежение се смъква от плещите ми и отново съм заредена с предишния оптимизъм. Изведнъж всичко притихва. Дъждът е спрял, облаците отстъпват своето място на небосвода на изгрева, за да може той да превърне прекрасните сенки на нощта в един още по-прекрасен ден.